Астрид Линдгрен
Кале Детектива (2)

Втора глава

— И как ти е името, хубава госпожичке? — попита оня след минута, когато Ева-Лота и приятелите й пролазиха изпод люляковия храст на тротоара.

— Ева-Лота Лизандър — отговори напълно невъзмутимо момичето.

— Така си и помислих — рече мъжът. — Ние с теб сме стари познати. Знам те от времето, когато лежеше в креватчето си, хленчеше и цивреше по цял ден.

Ева-Лота тръсна коси. За нищо на света не можеше да повярва, че някога е била толкова малка.

— А на колко години си сега?

— На тринайсет.

— На тринайсет!? И вече имаш двама приятели! Единият рус, а другият — тъмнокос. Май си падаш по разнообразието — закачливо се засмя мъжът.

Ева-Лота отново тръсна коси. Нямаше намерение да си губи времето с глупостите на някакъв непознат.

— А вие кой сте, ако смея да попитам? — обърна се тя към мъжа, без да пропусне да отбележи на ум, че и той като малък сигурно е хленчил и циврил.

— Как кой съм? Аз съм чичо Ейнар, братовчед на майка ти, любезна госпожице — и той подръпна една от русите къдрици на Ева-Лота. — А може ли да попитам кои са твоите приятели?

Ева-Лота представи Кале и Андерс и русата и тъмнокосата глава се наведоха в безупречен поклон, както го изискваше добрият тон.

— Чудесни момчета — одобрително отбеляза чичо Ейнар. — Но не се жени за никого от тях. Вземи ме мен — додаде той и се изкиска. — Ще ти построя замък, в който да тичаш и играеш по цял ден.

— Много си стар за мен, чичо — тросна се момичето.

Андерс и Кале се почувстваха някак пренебрегнати. Откъде пък се появи този ухилен нахалник?!

„И така, описание!“ — постави си задача Кале. Основен негов принцип бе да се опитва да запомни отличителните черти на всеки непознат, когото срещнеше. Нищо не му гарантираше, че той не е нарушител на закона. „Описание — кестенява, вчесана назад коса, кафяви очи, волева брадичка, сив костюм, кафяви обувки, без шапка, кафяв куфар, нарича се чичо Ейнар. Нещо друго? Мммда, червен белег на дясната буза.“ — Кале складира всичките тези подробности в паметта си. „А, да, и страшно дразнещо държание“, додаде мислено.

— Майка ти у вас ли си е, малка хитрушо? — попита чичо Ейнар.

— Да, ето я. — Ева-Лота посочи с пръст жената, която идеше през градината. Когато дойде по-близо, пролича, че има ясните и весело усмихнати сини очи като на Ева-Лота и същата руса коса.

— Дали ще имам късмет да ме познаят? — поклони се любезно чичо Ейнар.

— За бога, ти ли си Ейнар? Колко отдавна не съм те виждала. Кой вятър те довя насам? — Очите на госпожа Лизандър насмалко щяха да изхвръкнат от изненада.

— Пристигам направо от Луната, за да поразвеселя затънтеното ви градче.

— Това за Луната не е вярно — възмутено се намеси Ева-Лота. — Той пристигна с влака в седем.

— Открай време обича тази шега — поясни майка й. — Но защо поне не се обади?

— Скъпа ми братовчедке, никога не се обаждай, щом можеш да предадеш съобщението лично — това е моят девиз. Знаеш, че съм от хората, които вършат всичко спонтанно. Неочаквано ми хрумна, че няма да е зле, ако си взема малко отпуск, и се сетих, че имам необикновено красива братовчедка в едно китно градче. Ще ме приемеш ли като гост?

Очевидно госпожа Лизандър премисли бързо ситуацията. Никак не беше лесно да приемеш някого на гости без почти никакво предизвестие. Е, няма как, ще го настанят в таванската стая.

— Какво чудно хубаво момиченце имаш. — Чичо Ейнар щипна Ева-Лота по бузата.

— Ей, я стига! — възнегодува момичето. — Заболя ме!

— Това беше и целта — отговори чичо Ейнар.

— Ти, разбира се, си добре дошъл у дома — обади се госпожа Лизандър. — За колко дни си в отпуска?

— Трудно ми е да кажа точно. Честно казано, възнамерявах да напусна работа. Смятам да замина да поработя в чужбина. Няма бъдеще в тази страна. Тук всичко е толкова закостеняло. Изобщо не можеш да се развиваш.

— Напротив — разпали се Ева-Лота. — Няма по-хубава страна от нашата!

— Ама ти наистина си пораснала! — Мъжът избухна в нещо подобно на смях, което много напомняше кудкудякане.

Това вече никак не се хареса на Ева-Лота.

— Момчетата ще ти помогнат да отнесеш багажа си у дома — обади се госпожа Лизандър и кимна към куфара.

— Не! Благодаря! Сам ще си го взема — отвърна чичо Ейнар.

 

 

Същата вечер един комар ухапа Кале по челото и го сепна от сън. След като така и така вече беше буден, той си помисли, че няма да е зле, ако проучи положението навън и дали някой престъпник или бандит не е решил да използва тъкмо тази нощ, за да осъществи пъкления си план. Момчето надникна през прозореца към Главната улица. Всичко бе тихо и спокойно. Сетне надзърна иззад пердето на прозореца с изглед към градината на хлебаря. Ясно различи очертанията на заспалата къща, заобиколена с отрупани в цвят ябълкови дървета. Светеше само в таванската стая. Тъмният силует на мъж се открояваше зад спуснатия транспарант.

— Чичо Ейнар! — прошепна тихо Кале. — Ама че тип!

Тъмната фигура крачеше напред-назад, без да спира. Доста неспокоен човек се оказа този чичо Ейнар.

Защо ли тъпче така припряно, помисли си момчето, след което се метна обратно в леглото си.

 

 

В понеделник сутрин още около осем Кале чу рязкото изсвирване на Андерс под прозореца. Това бе тайният сигнал на момчетата и Ева-Лота.

Кале светкавично се облече. Настъпваше нов прекрасен ден от ваканцията — без тревоги, без училище, без никакви други задължения, освен да се поливат ягодите и да се бди за появата на възможни убийци в околността, но и двете не бяха проблем за него.

Времето беше чудесно. Кале погълна набързо чашата мляко и сандвича, след което хукна навън, преди майка му да успее да изреди поне половината от нейните „недей да“, които смяташе да му сервира със закуската.

Сега оставаше само да измъкнат Ева-Лота. По незнайни причини нито Кале, нито Андерс считаха за подходящо да идат и направо да я поканят да излезе с тях. Усещаха, че има нещо не съвсем редно в желанието им да си играят с момиче. Но не можеха инак. Щом Ева-Лота беше с тях, всичко ставаше много по-весело. Нещо повече, тя първа се впускаше във всяка лудория. Беше смела и пъргава като момче. По време на ремонта на водната кула се изкатери по дървеното скеле наравно с Кале и Андерс. А когато полицаят Бьорк ги съзря и им нареди веднага да слязат оттам, тя се настани още по-добре на една от напречните дъски на височина, от която всекиму би се завил свят, и го подкани през смях:

— Хайде, ела сам да ни смъкнеш оттук!

Очевидно и през ум не й минаваше, че той ще дръзне да се качи. Ала Бьорк бе най-добрият атлет в спортния клуб на града и за нула време се озова горе.

— Кажи на баща си да ти сложи трапец в двора и като толкова искаш, ще си висиш там — рече й Бьорк. — Така възможността да си счупиш врата би била по-малка. — После я грабна през кръста и слезе с нея на земята.

Кале и Андерс не усетиха как те самите го последваха. От този момент момчетата започнаха да се отнасят с особено уважение към Бьорк. В себе си отдадоха дължимото и на храбростта на Ева-Лота, независимо от факта, че всяко от тях тайно се надяваше да се ожени за нея.

— Доста смело беше от нейна страна — отбеляза тогава Андерс. — Как само отговори на полицая! Малко момичета биха посмели да го сторят. Пък и не само момичета.

Ами онази тъмна нощ миналата есен, когато правиха „цигу-мигу“^[1] на прозореца на сприхавия управител на банката, който се държеше отвратително с кучето си! Ева-Лота беше застанала отвън и яростно търкаше конеца с парче колофон, когато оня изскочи отвътре и насмалко не я пипна на местопрестъплението. С мълниеносна скорост Ева-Лота се бе прехвърлила през оградата, за да се шмугне по улица „Моряшка“, където я чакаха Кале и Андерс.

Не, нищо не можеше да се каже по адрес на Ева-Лота: по този въпрос момчетата бяха единодушни. Андерс поднови свиркането си с надеждата, че ще бъде чут и от съседната къща. Чуха го. Ева-Лота излезе навън. Но на няколко стъпки след нея идваше и чичо Ейнар.

— Не може ли още едно хлапе да поиграе с вас? — Андерс и Кале се спогледаха объркани. — На стражари и апаши, например — изкиска се чичо Ейнар. — Аз лично предпочитам да бъда апаш.

— Глупости! — сряза го Ева-Лота.

— Тогава защо да не идем до разрушения замък и да го разгледаме? — предложи той. — Надявам се още си е там, където беше?

Разбира се, че си беше там. Всички туристи, които посещаваха града, отиваха да го разгледат, дори преди да видят стенописите в черквата. Вярно, туристите не бяха кой знае колко. А замъкът се извисяваше на хълм над градчето и сякаш го наблюдаваше оттам. Някакъв богат феодал го построил в стари времена и градецът постепенно израснал около стените му, за да просъществува и се развива, докато от замъка бяха останали само развалини.

Децата нямаха нищо против да го посетят. От край време това им бе любимо място за игра. Порутените зали предлагаха незаменими условия за криеница, а не по-малко привлекателна беше и възможността да бранят замъка от свирепи нападатели.

Чичо Ейнар се запъти с бързи крачки по тясната пътека към разрушения замък. Кале, Андерс и Ева-Лота подтичваха подире му. От време на време те се споглеждаха многозначително.

— Много ми се иска да му дам кофичка и лопатка, та някъде да се кютне и да си играе с тях — прошепна Андерс на Кале и Ева-Лота.

— Хич не си въобразявай такова нещо — отвърна Кале. — Трябва да знаеш, драги, че когато на възрастните им щукне да си играят с деца, нищо не може да ги спре. Добре е да го запомниш!

— Луди са за развлечения, това е причината — додаде Ева-Лота. — Но понеже е братовчед на майка ми, най-добре да поиграем с него, за да не мрънка. — И тя прихна весело.

— Много досадно ще бъде, ако отпускът му се проточи — обади се Андерс.

— Ами, скоро ще си ходи — заяви Ева-Лота. — В тази страна не му харесва, нали го чу?

— Хич няма да плача, ако си тръгне — заяви Кале.

Храстите диви рози покрай стените на замъка бяха отрупани с цветове. Едри мъхести пчели жужаха наоколо. Въздухът трептеше от горещината, но сред развалините бе приятно хладно. Чичо Ейнар огледа одобрително обстановката.

— Жалко, че не можем да слезем долу в подземието — обади се Андерс.

— Защо да не можем? — попита чичо Ейнар.

— Преди време там поставиха тежка желязна врата — поясни Кале. — И я заключиха. Долу има страшно много коридори и килии и е толкова влажно, та решиха, че е опасно да се влиза. Ключът е май у кмета.

— Някои си счупиха кой крак, кой ръка долу в подземието — допълни Андерс, — а едно дете се и заблуди, та сега никого не пускат. Колко жалко!

— Наистина ли искате да влезете? — попита чичо Ейнар. — Защото мисля, че мога да уредя този въпрос.

— Но как? — не се сдържа Ева-Лота.

— Ей така! — Чичо Ейнар извади от джоба си някакъв малък инструмент. Пъхна го в ключалката, повъртя го насам-натам и най-неочаквано в нея нещо прещрака и пантите на тежката врата изскърцаха. Истинска магия!

— Как го направи, чичо Ейнар? Може ли и аз да погледна? — възкликна Кале. Мъжът му протегна тънка метална пластинка. — Това шперц ли е?

— Позна — отговори чичото.

Кале бе страшно развълнуван. Много беше чел за шперцове, но никога не беше виждал подобно нещо.

— Може ли да го подържа? — помоли момчето.

Получило разрешение, то почувства, че в живота му е настъпил велик миг. И тогава му хрумна неочаквана мисъл. От книгите, които бе чел, знаеше колко подозрително е някой да държи в джоба си шперц. Това се нуждаеше от разяснение.

— Защо ти е, чичо Ейнар? — попита той.

— Защото мразя заключените врати — рязко отсече мъжът.

— Няма ли да влезем? — нетърпеливо ги прекъсна Ева-Лота. — Един шперц не е най-важното нещо — добави тя, сякаш цял живот бе боравила с шперцове.

Андерс вече бе поел надолу по изронените каменни стъпала. Кафявите му очи искряха от жажда за приключения. Подобно преживяване не беше за изпускане. Очевидно само Кале смяташе, че някакъв шперц е нещо необичайно. Старите подземия обаче… това е работа! С малко въображение можеш дори да чуеш подрънкването на веригите, с които клетите затворници са били приковани преди стотици години.

— Ой! Дано не ни подгонят призраци! — възкликна Ева-Лота и докато слизаше по стълбите, хвърляше плахи погледи наоколо.

— Това никой не може да ти обещае — рече чичо Ейнар. — Какво ли пък, ако някой престарял призрак налети и те щипне ей така!

— Ой! — писна Ева-Лота. — Недей! Сега ще ми остане синьо на ръката. Сто на сто! — и ядосана, тя се зае да разтрива лакътя си.

Кале и Андерс душеха като хрътки.

— Представяте ли си да ни оставят тук колкото си поискаме? — рече възторжено Андерс. — Ще можем да начертаем план на коридорите и килиите, за да ги използваме за скривалище.

Впери очи в тъмата на лабиринта, чиито разклонения водеха във всички посоки.

— Тук могат да те търсят и две седмици, без да намерят и перушинка. Ако си извършил нещо лошо и трябва да се скриеш, този зандан е идеален за целта.

— Не думай! — измърмори чичо Ейнар.

Кале сновеше напред-назад и усилено душеше нещо, превит надве почти до земята.

— Какво правиш, за бога? — учуди се чичо Ейнар.

Момчето леко се изчерви.

— Искам да видя останала ли е някаква следа от онези, които са били затворници тук.

— Оттогава оттук са минали хиляди хора, глупчо — присмя му се Ева-Лота.

— Може би чичо Ейнар не знае, че Кале е детектив? — В гласа на Андерс се долавяха нотки на задоволство и снизхождение.

— Хайде бе, наистина ли? — рече чичото.

— Да, наистина, при това е един от най-добрите.

Кале пронизваше Андерс с яростен поглед.

— Няма такова нещо. Просто ми е забавно да си мисля на такива теми. В това няма нищо лошо, нали?

— Разбира се, че няма, момчето ми. Надявам се в близко време да хванеш цяла банда злодеи, да ги завържеш и да ги предадеш в полицията. — Чичото отново се засмя по неговия си особен, кудкудякащ начин.

Кале побесня. Защо никой не се отнася сериозно към неговите занимания в тази област?

— И изобщо не си измисля — обади се Андерс. — В градчето ни не се бе случвало никакво престъпление, докато Фредрик с дървения крак не се вмъкнал една неделя вечер в черквата и не задигнал оттам цяла торба ценни предмети. Но на следващия ден, когато изтрезнял, ги върнал всичките.

— Оттогава всяка събота и неделя вечер прекарва в затвора, за да не направи някоя друга глупост — изкикоти се Ева-Лота.

— Иначе можеше да го дебнеш и следващия път да го спипаш на местопрестъплението, Кале — додаде Андерс. — Така поне веднъж щеше да си заловил престъпник.

— Хайде да не дразним повече Великия детектив — предложи чичо Ейнар. — Ще видите как някой ден ще се развихри и непременно ще залови някого, дето е отмъкнал курабийка от бакалницата на баща му.

Кале направо кипеше от яд. Можеше да преглътне някак подигравките на Андерс и Ева-Лота, но не и такива на случайни хора, а пък най-малко — на ухиления чичо Ейнар.

— Така е, господинчо — рече той. — Все някой ден ще научиш всички номера. Ей, я не прави това!

Андерс бе извадил огризка от молив и се канеше да надраска името си на едно равно място на стената.

— Че защо? — попита Ева-Лота. — Нека всички си напишем имената и днешната дата. Когато пораснем и един ден се върнем тук, вече около двайсет и пет годишни например, ще ни е много забавно да видим, че някога сме идвали.

— Нещо като спомен за отминалата младост — допълни Андерс.

— Е, правете каквото знаете — въздъхна чичо Ейнар.

Известно време Кале се цупи и не се присъедини към приятелите си, но след малко сякаш му мина и много скоро имената на тримата вече се мъдреха на стената: Ева-Лота Лизандър, Андерс Бенгтсон и Кале Бломквист.

— Няма ли да напишеш и ти своето, чичо? — попита момиченцето.

— За нищо на света! — отсече Ейнар. — И тъй като тук е влажно и студено за моите стари кости, най-добре да се измъкваме на слънце. — Когато вече бяха навън и вратата се затвори с трясък зад тях, той додаде: — И да се разберем. На никого ни дума, че сме слизали долу!

— Защо? — попита Ева-Лота.

— Защото е държавна тайна, хубавице моя, и гледай да не го забравиш, инак пак ще те ощипя.

— Само посмей! — извиси глас момичето.

Навън ги посрещна зноят на деня, а слънцето едва не ги заслепи.

— Дали да не направя опит да ви се харесам? — подхвана чичо Ейнар. — Може би няма да е зле да ви поканя на сок и пасти в градината на градската сладкарница?

— Понякога не ти липсват хубави идеи, чичо — кимна Ева-Лота милостиво.

Настаниха се на маса до самата ограда между рекичката и градината. Оттам, без ставане от масата, можеше да се хвърлят трохи на дребничките костури във водата. Няколко високи липи хвърляха наоколо чудесна сянка. Когато чичо Ейнар поръча голяма чиния пасти и три бутилки сок, дори Кале реши, че от време на време би могъл да понесе присъствието му.

Чичо Ейнар се полюля на стола си, хвърли трохи на костурите и по едно време взе да барабани с пръсти по масата.

— Яжте колкото искате, но все пак побързайте! Не може да киснем тук цял ден.

„Странно, наистина, помисли си Кале. Изобщо не се задържа на едно място повече от пет минути.“

Все повече се убеждаваше, че чичо Ейнар е най-неспокойният човек, когото бе виждал. На Кале му се искаше да си седят тук чак до вечерта, да се наслаждават на сладкишите, на слънцето и музиката, на костурите. Направо не разбираше защо човек трябва да бърза да се раздели с всичко това.

Чичо Ейнар погледна часовника си.

— Вестниците от Стокхолм трябва да са пристигнали вече — нервно подхвърли той. — Кале, по-млад си и си по-бърз от мен. Я, моля те, изтичай и ми купи един.

„Какво се е захванал с мен?“, помисли си момчето.

— Андерс е още по-млад и по-бърз — уточни то.

— Така ли?

— Ами да. Роден е пет дни след мен, макар че съвсем не е толкова услужлив — поясни Кале и улови във въздуха монетата, която мъжът му подхвърли.

„Все едно, тъкмо и аз ще го попрегледам — помисли си момчето, след като взе вестника от будката. — Поне заглавията. И комиксите.“

Нищо ново. Пак обширни коментари за атомната бомба и за политика, което едва ли интересуваше някого. Сетне се зареждаха: „Автобус се блъсна във влак“, „Възрастен мъж грубо нападнат“, „Разбесняла се крава предизвиква паника“, „Крупна кражба на бижута“ и „Защо данъците са тъй високи?“. Нищо особено, заключи Кале.

Чичо Ейнар припряно грабна вестника. Разлисти бързо страниците му, докато стигна до онази с новините от страната. Нещо от написаното там така погълна вниманието му, че дори не чу въпроса на Ева-Лота дали може да си поръча още една паста.

Какво ли го прехласна толкова? Кале изгаряше от желание да надникне през рамото на мъжа, но не беше сигурен дали това няма да го разсърди. Чичо Ейнар прочете каквото го интересуваше и остави вестника. Дори не си направи труда да го вземе, когато си тръгнаха.

На Главната улица срещнаха полицая Бьорк, който правеше обичайната си обиколка.

— Здравейте, господин полицай! — провикна се Ева-Лота.

— Здравей — отвърна полицаят и й отдаде чест. — Както виждам, още не си тупнала отнякъде, не си се пребила.

— Още не — отговори момичето. — Но утре смятам да се покатеря на наблюдателната кула в парка, така че все още има шанс. Освен ако не ме свалиш, разбира се!

— Сигурно ще се наложи да опитам — рече полицаят и пак отдаде чест.

— Виждам, че си в доста добри отношения с полицаите — подхвърли след малко чичо Ейнар и подръпна ушенцето на племенницата си.

— Ох, не прави това! — изписка тя. — Нали е много мил?

— Кой? Аз ли?

— Не, глупчо — рече Ева-Лота. — Става дума за полицая Бьорк, разбира се.

Пред един магазин за железария чичо Ейнар се спря.

— Доскоро, деца — рече той. — Ще вляза тук за малко.

— Още по-добре — въздъхна Ева-Лота, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние.

— Права си. Макар че ни почерпи, е досадно да виси непрестанно с нас — отбеляза Андерс.

Андерс и Ева-Лота застанаха на мостчето и започнаха състезание за далечно плюване в реката. Кале не взе участие. Неочаквано му хрумна да види какво си купува чичо Ейнар от магазина за железария. Нищо повече, само рутинна проверка, успокоително си рече той. Защото известно е, че можеш да научиш страшно много за един човек от това, какво го интересува в един такъв магазин.

Момчето пристъпи до витрината и надникна вътре. Чичо Ейнар още беше там. Продавачът му показваше нещо. Кале заслони очите си с ръка, за да вижда по-добре. Джобно фенерче!

Мислите запрепускаха в главата на момчето. За какво му беше на чичо Ейнар фенерче? И то през юни, когато е светло почти до полунощ! Първо шперц, а сега и фенерче! Не е ли, най-меко казано, невероятно странно?! Чичо Ейнар наистина се оказваше твърде загадъчен човек, в това Кале вече не се съмняваше. Но той, Кале Бломквист, нямаше да позволи човек с толкова необикновено поведение да се разхожда из града, без да бъде съответно наблюдаван.

Ами, да! Как не се сети? Вестникът! Когато един толкова странен човек се зачита много старателно в някакво вестникарско съобщение, то непременно следва да се проучи по-внимателно. Просто рутинна проверка, нищо повече.

Върна се бегом до сладкарницата. Вестникът си беше там, където го бяха оставили. Кале го грабна и го пъхна под ризата си. Ще го запази за всеки случай. Дори сега да не успее да разбере какво е чел чичо Ейнар, написаното след време може би ще му даде ключ към някаква тайна.

Частен детектив Бломквист се прибра у дома си и изпълнен със задоволство от добре свършената работа, се зае да полива ягодите.