Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (30)

30
Емили обяснява

Всички бяха твърде изненадани, за да кажат нещо. Наредиха се около Емили и чакаха тя да започне.

Инспектор Наракот беше извел арестанта от стаята. Чарлс Ендърби се окопити пръв.

— За Бога, изплюй камъчето, Емили — подкани я той. — Искам да телеграфирам. Всяка минута е ценна.

— Майор Бърнаби е убил капитан Тревелян.

— Да, видях, че инспектор Наракот го арестува. Все пак, предполагам, че Наракот още не е изкукал. Как може Бърнаби да убие капитан Тревелян? Искам да кажа, това не е ли извън човешките възможности? Ако Тревелян е бил убит в пет и двайсет и пет…

— Не. Бил е убит около шест без петнайсет.

— Добре, но дори тогава…

— Знам. Никога няма да се сетиш, освен ако не помислиш. Ски. Това е обяснението — ски.

— Ски? — в хор се обадиха всички.

Емили кимна.

— Да. Той съвсем съзнателно ви е подтикнал към викането на духове. Не е било случайност, както мислехме, Чарлс. Това беше втората възможност, която не взехме предвид. Замислил го е предварително. Разбрал е, че ще вали сняг. Така всички следи щели да се заличат. Той е създал впечатлението, че капитан Тревелян е мъртъв — и всички сте се хванали на въдицата! Тогава се е престорил на много разстроен и е настоял да тръгне за Ексхамптън.

Отишъл до къщата си и взел ските от малката пристройка в градината, където съхранявал и много други неща. След това се спуснал към Ексхамптън. Той е добър скиор. Целият път дотам е по нанадолнище, така че стигнал за около десет минути. Едно чудесно ски спускане.

Доближил се до прозореца и почукал. Капитан Тревелян го поканил да влезе, без да подозира нищо. Когато капитанът се обърнал гърбом, той използвал удобния случай, вдигнал онази торбичка с пясък и… го убил. Уф! Прилошава ми, като си помисля.

Тя потрепери.

— Всичко е било много лесно. Разполагал е с достатъчно време. Почистил ските и ги прибрал в шкафа в трапезарията между спортните вещи на капитана. Тогава, предполагам, е разбил прозореца, издърпал е чекмеджетата и разпилял съдържанието им — за да имитира взлом.

След това, някъде около осем часа, излязъл на пътя и по-нататък завил към Ексхамптън, като там създал впечатлението, че е извървял цялото разстояние от Ситафорд пеша. Охкал, пъшкал. Ако никой не се досети за ските, той би бил в пълна безопасност. Докторът потвърждава, че капитанът е мъртъв от поне два часа. И както казах, ако никой не се беше сетил за ските, майор Бърнаби би имал перфектно алиби.

— Но те бяха приятели — Тревелян и Бърнаби — намеси се мистър Райкрофт. — Стари приятели. Открай време. Звучи невероятно.

— Знам — каза Емили. — Така мислех и аз. Не виждах мотива. Мислих, мислих и накрая отидох при инспектор Наракот и мистър Дюк.

Тя замълча и погледна безстрастния мистър Дюк.

— Да им кажа ли? — попита тя.

Мистър Дюк се усмихна.

— Както желаете, мис Трефъсис.

— Може би вие предпочитате да не го правя засега. Отидох при тях и работата се изясни. Чарлс, помниш ли, ти ми каза, че Евънс е споменал за навика на капитан Тревелян да изпраща отговори на разни загадки? Сметнал е, че като адрес Ситафорд прекалено бие на очи. По същия начин е постъпил и при случая с футболната игра, за която лично ти даде пет хиляди фунта на майор Бърнаби. В действителност отговорът е бил на капитан Тревелян, който го изпратил под чуждо име — на Бърнаби. Къща номер едно в Ситафорд звучало според него много по-добре. Дотук е ясно, нали? В петък сутринта майорът получил известие, че е спечелил пет хиляди фунта. Между другото, тогава трябваше да се замислим. Казал ти е, че изобщо не е идвала поща в петък поради лошото време. Лъжа. Петък е бил последният ден, в който пощата все пак е дошла. Докъде бях стигнала? А, да. Майор Бърнаби получава така жадуваното писмо. Изпитвал е силна нужда от петте хиляди. Купувал е скапани акции и е губел много пари.

Идеята сигурно го е осенила внезапно. Така си мисля. Може би когато е разбрал, че ще вали сняг същата вечер. Ако Тревелян умре — той би запазил парите за себе си и никой не би узнал.

— Смайващо — измърмори мистър Райкрофт. — Свръхстранно. Никога не бих помислил… Но, мила моя, как разгадахте всичко? Какво ви насочи по верния път?

Емили разказа за писмото на мисис Белинг и как е намерила обувките за ски в комина.

— Гледах ги дълго и накрая просто си казах: та това са скиорски обувки. Тогава се сетих за ските. Изтичах в трапезарията и, естествено, в шкафа намерих два чифта ски. Едните бяха по-дълги. И обувките паснаха на дългия чифт, а не на другите. Късите ски явно бяха чужди.

— Трябвало е да ги скрие на по-подходящо място — каза мистър Райкрофт с престорено неодобрение.

— Не, не — възпротиви се Емили. — Къде другаде би могъл да ги скрие? Мястото наистина е много подходящо. След ден-два всичките спортни принадлежности са щели да бъдат прибрани на съхранение, а междувременно едва ли някой би се зачудил защо капитан Тревелян има два чифта ски.

— Защо ли е скрил обувките?

— Предполагам — отвърна Емили, — че го е било страх полицията да не разбере това, което разбрах аз. Тези обувки биха насочили мислите към ски. И така, той ги е напъхал в комина. И, разбира се, това е била основната му грешка, защото Евънс е забелязал липсата им и слухът за това стигна до мен.

— Нарочно ли се е опитал да прехвърли престъплението на Джим? — ядосано попита Брайън Пиърсън.

— О, не. Просто такъв е идиотският късмет на Джим. Миличкият.

— За него всичко ще бъде наред. Вече няма защо да се притесняваш. Свърши ли, Емили? Ако е така, трябва да тичам до пощата. Ще ме извините, нали?

Той изхвърча от стаята.

— Живият телеграф — каза Емили.

Мистър Дюк се обади глухо:

— По-скоро вие се проявихте като жив телеграф, мис Трефъсис.

— Да, наистина! — възкликна Рони с възхищение.

— О, Господи! — въздъхна Емили и седна на близкия стол.

— Това, от което имате нужда, е един „Пик-ми-ъп“ — подхвърли Рони. — Коктейлче.

Емили поклати глава.

— Малко бренди? — предложи мистър Райкрофт.

— Чаша чай? — Въображението на Вайолет надскочи това на останалите.

— Бих искала малко пудра — изрече с копнеж Емили. — Забравих си пудриерата в колата. Сигурно цялата лъщя от вълнение.

Вайолет я заведе на горния етаж, за да й услужи с пудра.

— Така е по-добре — каза Емили, като потупа носа си. — Е, сега се чувствам отлично. Имаш ли малко червило? Възвръщам си човешкия образ.

— Бяхте чудесна — възхити се Вайолет. — Толкова храбра!

— Не съвсем — каза Емили. — Всъщност вътрешно треперех като желе, едвам стоях на краката си.

— Зная — отвърна Вайолет. — И с мен беше така. Последните дни се печах на огън заради историята с Брайън. Не беше възможно да го обесят заради убийството на капитан Тревелян, разбира се, но ако кажеше къде е бил по това време, веднага щяха да го заподозрат в организирането на бягството на татко.

— Нищо не разбирам — каза Емили.

— Татко е престъпникът, който избяга. Затова ние дойдохме тук. Мама и аз. Горкият татко, винаги е бил странен. От време на време го хващат дяволите и върши ужасни неща. Срещнахме Брайън на кораба от Австралия и ние двамата… аз и той…

— Разбирам напълно — притече се на помощ Емили.

— Разказах му всичко и съставихме план. Брайън беше чудесен. За щастие имахме много пари. Ужасно е трудно да се избяга от Принстаун, но Брайън измисли начина. Беше истинско чудо. Татко трябваше да избяга и да се скрие в пещерата на Пикси, като по-късно той и Брайън щяха да станат новите ни слуги. Разбирате, че всяко подозрение би отпаднало при положение, че сме пристигнали отдавна. Брайън ни предложи това място и плащаше наема за къщата.

— Толкова съжалявам — каза Емили, — че всичко се провали.

— Това напълно довърши мама — продължи Вайолет. — Но Брайън е чудесен. Не всеки би се оженил за дъщерята на осъден. Но не мисля, че за всичко е виновен татко. Преди петнайсет години получи силен ритник от кон и оттогава започнаха тези странности. Брайън казва, че при по-добър адвокат е щял да се отърве. Но да не говорим повече за мен.

— Нищо ли не може да се направи?

Вайолет поклати глава.

— Много е болен — ужасният студ, нали знаете. Бил е дълго време на открито. Има пневмония. Мисля си дори, че ако умре, би било по-добре за него. Ужасно звучи, но разбирате какво искам да кажа.

— Бедната Вайолет! — прошепна Емили. — Какъв срам!

Момичето поклати глава.

— Аз имам Брайън. А вие имате…

И замълча смутено.

— Дааа — замислено каза Емили. — Именно.