Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (26)

26
Робърт Гарднър

Двайсет минути по-късно Емили позвъни на вратата на семейство Гарднър. Желанието й беше съвсем спонтанно.

Според нея леля Дженифър все още не се бе прибрала от срещата си в „Делър“ с Рони Гарфийлд. Усмихна се мазно на Беатрис, когато й отвори вратата.

— Пак съм аз — каза Емили. — Зная, че мисис Гарднър не е вкъщи, но мога ли да видя мистър Гарднър?

Молбата беше необичайна. Беатрис стана мнителна.

— Ами не знам. Ще се кача да видя.

— Да, моля те.

Беатрис се качи на горния етаж и остави Емили в антрето да чака. След минути се върна и й каза да я последва.

Робърт Гарднър лежеше на канапе, поставено до прозореца в голяма стая на горния етаж. Беше едър човек със сини очи и светла коса. Изглеждаше като Тристан в трето действие на „Тристан и Изолда“, Жалко, че всички Вагнерови тенори бяха така неподходящи за ролите си.

— Здравейте — поздрави той. — Вие сте годеницата на престъпника, нали?

— Точно така, чичо Робърт — отвърна Емили. — Нали мога да ви наричам така?

— Ако Дженифър разреши. Как се чувствате, докато избраникът ви гние в затвора?

„Жесток човек — помисли си Емили. — Човек, който се забавлява да настъпи другия по мазола.“ Но нямаше да се даде така лесно. Усмихна се.

— Много вълнуващо.

— Ала едва ли е толкова вълнуващо за този господинчо.

— Е, да — съгласи се Емили, — но все пак ще понатрупа жизнен опит, нали?

— Трябва да разберете, че животът не е само бира с пържени картофи — започна заядливо Робърт Гарднър. — Много млад беше, за да участва в световната война, нали? Можеше да си живее весело и безгрижно. Е, да, да… Но пък си го получи от друго място. — Той я погледна с любопитство. — Хм, за какво дойдохте да ме видите?

В гласа му звучеше недоверчива нотка.

— Ако си тръгнал да се сродяваш със семейство, добре е да опознаеш роднините си.

— Виж най-лошото, преди да е станало твърде късно. Значи наистина мислите, че ще се омъжите за малкия Джим?

— А защо не?

— Въпреки присъдата за убийство?

— Въпреки присъдата за убийство.

— Е — каза Робърт Гарднър, — не съм виждал някой, на когото да му пука по-малко. Човек би си помислил, че дори се радвате.

— Така си е. Да откриеш и заловиш убиец, е невероятно вълнуващо — продължи загадъчно Емили.

— Моля?

— Казах, че да откриеш и заловиш убиец, е невероятно вълнуващо.

Робърт Гарднър я изгледа, след което се отпусна обратно на възглавницата си.

— Изморен съм — рече той нервно. — Не мога да разговарям повече. Сестрата, къде е сестрата? Сестра, уморен съм!

Сестра Дейвис дотича начаса от съседната стая.

— Мистър Гарднър се уморява много бързо. Мисля, че трябва да си вървите, ако нямате нищо против, мис Трефъсис.

Емили се изправи. Кимна бодро.

— Довиждане, чичо Робърт. Сигурно ще се върна някой ден.

— Какво искате да кажете?

— Au revoir — сбогува се Емили.

Тъкмо излизаше от входната врата и спря.

— Забравих си ръкавиците — обясни тя на Беатрис.

— Аз ще ви ги донеса, мис.

— Не се притеснявайте — обърна се тя към Беатрис. — Сама ще се оправя.

Изкачи се пъргаво по стълбите и влезе в стаята, без да чука.

— Много съжалявам — извини се тя. — Върнах се за ръкавиците си. — Взе ги бързо и сладко се усмихна на двамата в стаята, които се държаха за ръце. Изтича надолу по стълбите и излезе от къщата.

„Да си забравиш ръкавиците, понякога е много полезно — си каза Емили. — Бедната леля Дженифър, интересно дали знае. Навярно не. Трябва да побързам, за да не карам Чарлс да ме чака.“

Ендърби чакаше във форда на Елмър в часа на срещата.

— Нещо ново? — попита той и изтупа седалката на Емили.

— Мисля, че да. Не съм сигурна.

Ендърби я погледна с любопитство.

— Не — отсече Емили, като усети погледа му върху себе си. — Сега няма да ти разправям. Може да се окаже, че не е свързано с нашия случай, и ако е така, няма да е честно.

Ендърби въздъхна.

— Ти си жестока.

— Съжалявам — продължи Емили твърдо. — Но това е положението.

— Прави каквото искаш — каза хладно Чарлс.

Пътуваха, без да разговарят. Чарлс мълчеше обидено, а Емили гледаше разсеяно навън.

Наближаваха Ексхамптън, когато Емили наруши мълчанието с неочакван въпрос:

— Чарлс, играеш ли бридж?

— Да, защо?

— Мислех си. Нали знаеш какво те съветват да направиш, когато преценяваш дали картите ти са силни? Ако се защитаваш, преброй възможните взятки, но ако нападаш — брой изпуснатите ръце. Сега ние нападаме, но може би действаме погрешно.

— А какво да правим?

— Досега брояхме взятките, не е ли така? В смисъл проучвахме хората, които биха могли да убият капитан Тревелян, колкото и невъзможно да изглеждаше. И може би затова така се задръстихме.

— Аз не съм се задръстил — засегна се Чарлс.

— Тогава аз съм се задръстила. Дотолкова, че изобщо не мога да мисля. Нека да погледнем от другата страна и да преброим изпуснатите ръце — тези, които не биха могли да убият капитан Тревелян.

— Ами чакай да видим — замисли се Ендърби. — Да започнем с Уилет, Бърнаби, Райкрофт и Рони. А, и мистър Дюк.

— Знаем, че никой от тях не го е убил — повтори Емили. — Защото по време на убийството са били в къщата в Ситафорд, видели са се там и защото не може всички едновременно да лъжат. Да, всички те са вън от играта.

— Всъщност всеки в Ситафорд е вън от играта — уточни Ендърби. — Дори Елмър — сниши глас Чарлс, за да не го чуе шофьорът. — Защото пътят в петък е бил абсолютно непроходим.

— Могъл е да отиде пеша — продължи Емили, също шепнейки. — Щом майор Бърнаби е успял да стигне там вечерта, Елмър е могъл да тръгне по обяд, да пристигне в Ексхамптън в пет часа, да убие капитана и отново да се върне пеша.

Ендърби поклати глава.

— Не мисля, че е могъл да се върне пеша. Нали си спомняш, че снегът заваля в шест и половина. Добре де, нали не подозираш Елмър?

— Не — отвърна Емили, — но, разбира се, може да се окаже някой психопат.

— По-тихо — помоли я Чарлс. — Ако те чуе, ще се обиди.

— И все пак — не преставаше Емили — не можеш да твърдиш, че е вън от всякакво подозрение.

— Почти съм сигурен — каза Чарлс. — Ако е ходил до Ексхамптън, цял Ситафорд щеше да разбере и да го обяви за странно.

— Да, естествено, в това място всеки знае всичко за другите — съгласи се Емили.

— Така е — потвърди Чарлс. — Ето защо всички в Ситафорд са вън от играта. Единствените, които не са били У Уилет — мис Пърсихаус и капитан Уайът, са инвалиди. И едва ли биха могли да вървят в такава снежна буря. А що се отнася до милите мистър и мисис Къртис, ако някой от тях го е направил, те първо биха отишли в Ексхамптън за уикенда и биха се върнали, след като всичко е приключило.

Емили се засмя.

— Не можеш да се изнесеш от Ситафорд за уикенда, без всички да усетят отсъствието ти — каза тя.

— Къртис би усетил, че е прекалено тихо, ако жена му изчезне — опита да се пошегува Ендърби.

— Разбира се — каза Емили, — че човекът, когото търсим, е Абдул. То и по книгите го пише. Ласкар ще се окаже прав: сигурно по време на бунт капитан Тревелян е изхвърлил любимия му брат зад борда, или пък нещо подобно.

— Отказвам да повярвам — съпротивяваше се Чарлс, — че този мършав депресиран индус може да убие някого. Сетих се — каза внезапно.

— Какво? — попита Емили с разширени от любопитство очи.

— Жената на ковача. Тази, дето чака осмото си чедо. Заинатила се и въпреки положението си извървяла пътя до Ексхамптън и треснала капитана по главата с торбата пясък.

— Но защо, Господи?

— Ами че защото ковачът бил истинският баща, но само на седем от децата, а осмото било от капитан Тревелян.

— Чарлс! — Емили го погледна укорително. — Не бъди вулгарен. Освен това, ако наистина е така, щеше да го направи самият ковач, а не тя. Да, интересно. Представи си само как яките му мускули играят, как пръстите стискат торбичката. А и жена му никога не би разбрала, че го няма, с тези седем деца, за които се грижи.

— Това започва да се превръща в пълна идиотщина — каза Чарлс.

— По-скоро стана ясно, че да броим изпуснатите ръце, не води до кой знае какви резултати.

— А ти?

— Какво аз?

— Къде беше по време на убийството?

— Колко странно! Никога не съм мислила за това. Бях в Лондон, естествено. Но не знам дали мога да го докажа. Бях сама в апартамента си.

— Ами ето — рече Чарлс победоносно. — На всичкото отгоре имаш и мотив. Годеникът ти да грабне двайсет хиляди фунта, какво повече ти трябва?

— Много си ми умен, Чарлс — каза Емили. — Виждам, че най-тежките подозрения се стоварват върху мен. Не бях и помислила за това.