Агата Кристи
Третото момиче (20)

Глава двадесет и първа

Поаро седна в голямото си квадратно кресло. Облегна ръцете си на дръжките му. Загледа се в камината пред себе си, без да я вижда. До лакътя му на малка масичка лежаха различни документи, старателно захванати с кламер. Доклади от мистър Гоуби, сведения, получени от приятеля му, главния инспектор Нийл, няколко отделни листа, озаглавени „Казано-чуто, клюки, слухове“ и източниците, от които бяха събрани.

В момента нямаше нужда да преглежда тези документи. Всъщност беше ги прочел внимателно и ги остави там в случай, че изникне някой конкретен въпрос, за който да му се наложи да ги погледне отново. Сега искаше да обобщи в съзнанието си всичко, което знаеше, защото бе убеден, че вече може да оформи версията си. Трябваше да има схема. Замисли се откъде точно да подходи. Не беше от хората, които ентусиазирано се осланяха на интуицията си. Не беше човек на интуицията, но имаше усещания. Сами за себе си усещанията не бяха важни. Важно бе онова, което ги предизвиква. То е интересното и доста често не се покрива с онова, което човек си мисли. В повечето случаи е нужна логика, използването на ума и на знанията.

Какво бе усещането му за този случай? Що за случай бе? Искаше да започне от общото и да продължи с конкретното. Кои бяха най-важните факти?

„Парите са един от тях“ — помисли си той, но все още не знаеше защо. По някакъв начин парите… Помисли си също, че наоколо витаеше зло. Познаваше злото. И преди се бе сблъсквал с него. Знаеше вкуса му, миризмата му, изявите му. Проблемът в случая бе, че той все още не знаеше къде е то. Беше взел някои мерки, за да се пребори със злото. Надяваше се, че са достатъчни. Но нещо ставаше, нещо бе в ход, нещо, което все още не бе извършено. Някой някъде беше в опасност.

Трудност му създаваше и това, че фактите водеха в две различни посоки. Ако човекът, за когото мислеше, че е в опасност, наистина бе в опасност, той не можеше да види причината. Защо този конкретен човек е в опасност? Нямаше мотив. Ако човекът, за когото мислеше, че е в опасност не бе в опасност, то тогава подходът му ще трябва да е съвършено различен… Всичко, което сочеше в дадена посока, трябваше да бъде осмислено от противоположна гледна точка.

Засега той остави този въпрос и се съсредоточи върху личностите, върху хората. Какво бе тяхното място в схемата? Каква роля играеха?

Първо — Андрю Рестарик. Поаро вече бе събрал доста информация за него. Общата картина на живота му преди и след заминаването му в чужбина. Неспокоен човек, никога задълго не се е задържал на едно място, нито пък се е ограничавал с едно начинание. Все пак са го харесвали. Не е нехранимайко, мошеник или лъжец. Нито пък е силна личност. В доста случаи се е показвал слаб.

Поаро се намръщи недоволно. Това описание някак не пасваше на този Андрю Рестарик, с който се бе срещал. Със сигурност той не беше слаб характер, с тази издадена напред брадичка, твърд поглед и израз на решителност. Очевидно бе преуспяващ бизнесмен. В ранните си години е бил добър в работата си. В Южна Африка и в Южна Америка също е имал успешни сделки. Увеличил е капитала си. Връща се вкъщи преуспял, а не провален. Как тогава може да бъде слаб човек? Може би проявява слабост, когато става дума за жени. С първия си брак е сгрешил, оженил се е за неподходящата жена… Вероятно е бил принуден от семейството. После среща другата жена. Само една ли е била? Или са били много? След толкова, години бе трудно да се намерят сведения. Очевидно не се е прочул с изневерите си. Имал е нормален дом и по всичко личи, е обичал силно малката си дъщеричка. Но след време е попаднал на жена, в която така се е влюбил, че е напуснал дома си и страната. Била е истинска любовна история.

Но дали тя не се е комбинирала с някаква допълнителна причина? Неприязън към канцеларската работа, към Сити, към ежедневието в Лондон? Поаро си помисли, че е възможно. Не противоречеше на схемата. Рестарик беше склонен към уединение. Всички го харесваха и тук, и в чужбина, но изглежда нямаше близки приятели. Наистина в чужбина би било трудно да ги създаде, защото никога не се е задържал дълго на едно място. Впускал се е в някакво рисковано начинание, опитвал е удар и е успявал, после, уморен от всичко, е изчезвал някъде другаде. Като номадите. Пътешественик.

И все пак в картината нещо не съвпадаше… Картината! Думата извика от паметта му спомена за портрета, който висеше на стената зад бюрото в кабинета на Рестарик. Беше портрет на същия мъж, но преди петнадесет години. Как се бяха отразили тези петнадесет години на седящия в кабинета човек? Изненадващо малко? Няколко бели косъма, малко натежаване в раменете, но характерните черти на лицето му си бяха същите. Решително лице. Един мъж, който знаеше какво иска и как да го получи. Мъж готов да рискува. Дори би казал малко безскрупулен. Поаро се зачуди защо Рестарик бе преместил портрета си в Лондон? Бяха комплект — на съпруг и съпруга. От художествена гледна точка трябваше да останат заедно. Дали един психолог не би казал, че подсъзнателно Рестарик иска да се откъсне от първата си съпруга, да се отдели от нея? Тогава да не би все още в съзнанието си да бяга от нея, въпреки че е мъртва? Интересен момент…

Портретите вероятно са извадени от мястото, където са ги съхранявали заедно с други фамилни вещи. Несъмнено Мери Рестарик е подбрала някои предмет, за да допълни обзавеждането в Кросхеджис. Почуди се, дали Мери Рестарик, новата съпруга, е искала да закачи двата портрета. По-естествено би било да прибере портрета на първата съпруга на тавана, но се сети, че вероятно в къщата няма таван, където да прибира ненужните предмети. Вероятно сър Родерик е освободил място за вещите на новото семейство, докато си намерят подходяща къща в Лондон. Ето защо не е било толкова важно и е било по-лесно да се окачат и двата портрета. Още повече, че Мери Рестарик изглежда разумна жена. Не беше от ревнивия и емоционален тип.

„Tout de meme — помисли си Поаро, — les femmes са способни на ревност, и то понякога тези, от които най-малко го очакваш.“

Мислите му се насочиха към Мери Рестарик и той започна да я преценява. Стори му се странно, че толкова малко бе мислил за нея. Видя я само веднъж и тя не му направи особено впечатление. Забеляза у нея известна деловитост и също известна… как да се изрази… изкуственост. („Хайде, приятелю — каза си той, — отново се сети за перуката й!“).

Наистина бе абсурдно, че знаеше толкова малко за тази жена. За една жена, която бе делова и носи перука, която бе хубава и разумна и която можеше да се разгневи. Да, тя се разгневи, когато откри, че Паунът се разхожда неканен из къщата й. Изрази го рязко и недвусмислено. А момчето, как реагира то? Стана му забавно и толкоз. Но тя беше ядосана, много ядосана, че го откри там. Е, беше съвсем естествено. Никоя майка не би го избрала за дъщеря си…

Поаро поклати раздразнено глава. Мери Рестарик не беше майка на Норма. Няма да се разтревожи, че дъщерята би сключила нещастен брак, или пък би обявила, че има незаконно дете от някой неподходящ баща. Какво чувстваше Мери към Норма? На първо място вероятно си мислеше, ме е доста трудно момиче, хванало се с младеж, който очевидно щеше да създаде неприятности и тревоги на Андрю Рестарик. А после? Какво чувстваше към заварената си дъщеря, която се е опитала да я отрови?

Поведението й изглеждаше разумно. Искала е да махне Норма от къщата, за да се предпази от опасността и да се разбере със съпруга си, за да прикрият евентуален скандал. Норма е идвала през уикенда, за да се поддържа доброто впечатление, но животът й е бил вече изцяло в Лондон. Дори когато семейство Рестарик се преместят в новата къща, която търсят, те не биха предложили на Норма да живее с тях. В днешно време повечето момичета живеят отделно. Така че този проблем е бил решен.

За Поаро обаче въпросът кой е дал отровата на Мери Рестарик съвсем не беше решен. Самият Рестарик вярваше, че е дъщеря му…

Но Поаро се колебаеше…

Прехвърли на ум хипотезата за Соня. Какво правеше в къщата? Защо е дошла тук? Вече бе влязла под кожата на сър Родерик и вероятно нямаше желание да се върне в страната си. Може би целта й беше просто да се омъжи. Всеки ден възрастни мъже на годините на сър Родерик се женят за красиви млади момичета. В този смисъл Соня би се наредила. Сигурно обществено положение и скорошно овдовяване с подсигурен добър доход. Или пък целите й бяха съвършено различни? Дали не бе отишла в Кю Гардънс с липсващите документи на сър Родерик, сложени между страниците на книгата?

Дали Мери Рестарик не бе започнала да я подозира? Да подозира лоялността й, действията й, къде ходи през почивните си дни и с кого се среща? И тогава Соня й е дала отрова, която в малки дози се натрупва и не би предизвикала съмнение за друго, освен за обикновен гастроентерит.

За момент остави настрана мислите си за обитателите на Кросхеджис.

Върна се в Лондон и се съсредоточи върху трите момичета, които деляха един апартамент.

Клодия Рийс-Холанд, Франсес Кари, Норма Рестарик. Клодия Рийс-Холанд, дъщеря на известен депутат, богата, способна, добре образована, красива, първокласна секретарка. Франсес Кари, дъщеря на провинциален адвокат, артистична натура, известно време посещавала театрално училище, после отишла в Слейд, и него зарязала, за кратко време работила към художествен съвет, сега ангажирана от една художествена галерия. Печели добре. Поддържа връзки с бохеми. Познава младежа Дейвид Бейкър, но очевидно не е нищо повече от обикновено познанство. Дали не е влюбена в него? Поаро си помисли, че той е от този тип младежи, които са ненавиждани от родителите, върхушката в обществото и полицията. Не можеше да разбере с какво привличаха момичетата от добрите семейства. Но трябваше да признае, че е така. Какво бе неговото мнение за Дейвид?

Красиво момче, безочливо и весело, което бе видял за първи път на горния етаж на Кросхеджис, изпълняващ поръчка на Норма (или разузнаващ за собствени цели, кой знае?). Видя го отново, когато го качи в колата си. Младеж с характер, който наистина излъчваше способността да постигне онова, което пожелае. И все пак имаше една неприятна страна. Поаро взе един от документите на масичката до него и го проучи. Лошо минало, въпреки че не съвсем криминално. Дребни измами в гаражи, хулигански прояви, два пъти условно осъждан. Тези неща като че ли бяха модерни и не попадаха в представите на Поаро за зло. Бил е обещаващ художник, но се е провалил — от онези, които не се хващат на постоянна работа. Суетен, горд, един самовлюбен паун. Беше ли нещо повече? Поаро се замисли.

Протегна ръка и взе лист хартия, на който бе нахвърлян разговора между Норма и Дейвид в кафенето, по-скоро онова, което мисис Оливър си спомняше. „Колко ли е достоверно?“ — запита се Поаро. Поклати недоверчиво глава. Човек никога не знае в кой момент въображението на мисис Оливър ще се развихри. Момчето беше ли влюбено в Норма, наистина ли искаше да се ожени за нея? За нейните чувства нямаше никакви съмнения. Той й беше предложил женитба. Дали Норма имаше собствени пари? Беше дъщеря на богат човек, но то не е същото. Поаро изсумтя раздразнено. Беше забравил да се поинтересува какви са условията на завещанието на първата мисис Рестарик. Разрови документите. Не, мистър Гоуби, разбира се, не беше забравил. Очевидно приживе мисис Рестарик е била добре осигурена от съпруга си. Имала е и малък собствен доход, около хиляда лири годишно. Всичко, което притежаваше бе оставила на дъщеря си. Поаро си помисли, че то едва ли бе достатъчен мотив за женитба. Вероятно, като единствено дете, тя щеше да наследи много пари след смъртта на баща си, но не беше сигурно. Баща й би могъл да й остави съвсем малко, ако не одобри мъжа, с когото сключи брак. Поаро реши, че в такъв случай Дейвид наистина я обича, след като иска да се ожени за нея. И все пак… Поаро поклати глава. Случваше му се вече за пети път. Всички тези неща не се връзваха, не формираха задоволителна версия. Спомни си бюрото на Рестарик и чекът, който той бе попълнил… очевидно, за да купи младежа… а младежът, нямаше нищо против. Отново несъвпадение. Чекът със сигурност бе приготвен за Дейвид Бейкър и бе за голяма сума, наистина голяма. Подобна сума би изкушила всеки безпаричен младеж с непочтен характер. И все пак предишния ден той й бе предложил да се оженят. Разбира се, то би могло да бъде част от играта, ход, който би вдигнал цената, която иска. Поаро си спомни как Рестарик седеше със здраво стиснати устни. Сигурно много обичаше дъщеря си, щом бе съгласен да плати такава голяма сума. А и може би се страхуваше, че момичето бе твърдо решено да се омъжи за избраника си.

Мислите му се върнаха на Клодия. Клодия и Андрю Рестарик. Чиста случайност ли бе, че тя му е станала секретарка? Може да има връзка между тях. Клодия. Замисли се за нея. Три момичета в апартамента, в апартамента на Клодия Рийс-Холанд. Тя е тази, която официално го е наела й го дели първо с приятелка — момиче, което познава, а после с още едно момиче, третото момиче. „Третото момиче“ — повтори си Поаро. Да, всичко се свеждаше до нея. Третото момиче. Ето до къде стигна накрая. Там, където трябваше да стигне. Там, докъдето го доведоха разсъжденията върху версията му. До Норма Рестарик.

Момичето, което бе дошло за съвет, когато закусваше. Момичето, на чиято маса в кафенето седна и което малко преди това бе яло боб на фурна с младежа, който обичаше. (Отбеляза, че обикновено се среща с нея по време на хранене.) И какво си мислеше за нея? Първо, какво другите хора мислеха за нея? Рестарик я обичаше и бе разтревожен и уплашен до отчаяние за нея. Той не само подозираше, а очевидно бе съвсем сигурен, че тя се бе опитала да отрови новата му съпруга. Беше се консултирал с лекар за здравословното състояние на дъщеря си. Поаро изпита непреодолимо желание да си поговори с този лекар, но се съмняваше, че би научил нещо. Лекарите бяха много сдържани в разкриването на професионалната си информация, освен пред най-близките, например родителите. Но Поаро можеше много добре да си представи какво бе казал лекарят. Бил е много предпазлив, както обикновено са докторите. Мънкал е, запъвал се е и вероятно е споменал за лечение. Сигурно не е наблегнал на определението „душевно разстройство“, но го е предположил или намекнал. Всъщност дълбоко в себе си е бил убеден, че става дума за това. Но също така добре е познавал поведението на истеричните момичета и е знаел, че понякога те вършат постъпки, които всъщност не са предизвикани от душевно разстройство, а от настроението, емоциите, ревността и истерията. Лекарят едва ли е бил психиатър или невролог, по-скоро е бил интернист, който не би рискувал да поставя диагноза, в която не е сигурен, но за всеки случай би предложил някои мерки. Да започне някъде работа, например в Лондон, а по-нататък евентуално да бъде лекувана от специалист.

А какво мислеха останалите за Норма Рестарик? Клодия Рийс-Холанд? Той не знаеше. За Клодия бе научил твърде малко. Тя можеше да пази тайна и със сигурност не би й убягнало онова, което я интересува. Не бе показала, че иска да изгони момичето, както би постъпила, ако се боеше, че то е психически болно. Едва ли Клодия и Франсес са обсъждали този въпрос, след като Франсес така невинно е пропуснала факта, че Норма не се е прибрала след уикенда. Клодия се е ядосала от това. Възможно бе тя да има по-важно място в схемата, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Поаро отбеляза, че тя е умна и делова. Върна се на Норма. За пореден път се върна на третото момиче. Къде бе мястото й в схемата. Това място щеше да свърже всички факти. „Офелия?“ — запита се той. Но и за нея имаше две мнения, точно както и за Норма. Беше ли Офелия луда или се правеше на такава? Актрисите ги деляха по това как пресъздават тази роля… или може би режисьорите? Нали те дават идеите. Луд ли беше Хамлет или нормален? Преценете сами. Офелия луда ли бе или с ума си?

Дори и в мислите си Рестарик не би използвал думата „луда“ за дъщеря си. Всички предпочитаха да използват термина „душевно разстройство“. Другата дума, която бе използвана за Норма, бе „побъркана“. „Тя е малко побъркана“, „Не е съвсем наред“, „Малко е смахната, ако разбирате какво имам предвид“. Клюкарките добри съдници ли са? Поаро реши, че може и да са. В Норма наистина имаше нещо странно, но то можеше да се дължи на съвсем различна причина. Спомни си впечатлението, което му направи, когато нахълта в стаята. Едно съвременно момиче, модерно, приличащо на много други момичета. Коса, спусната до раменете, размъкнати дрехи, къса пола. Със старомодните си възгледи той я възприе като голямо момиче, което се прави на дете.

„Съжалявам, но сте твърде стар.“

Може би е истина. Беше я погледнал с очите на възрастен, без възторг. За него тя бе просто едно момиче, което очевидно нямаше желание да се хареса и бе лишена от кокетство. Едно момиче без усещане за собствената си женственост — нямаше очарование, тайнственост, съблазняване. Нямаше какво да предложи, освен, може би, само секс. Ето защо тя вероятно бе права като го набеди, че е стар. Той не бе в състояние да й помогне, защото не я разбираше, защото не можеше да я възприеме. Изразходва много усилия за нея, но до къде бе стигнал? Какво бе направил за нея от момента, в който дойде да го моли? Отговорът дойде бързо. Беше я опазил. Поне това успя, ако разбира се, тя се нуждаеше от опазване. Ето къде беше проблемът. Имаше ли нужда да бъде пазена? Онова безсмислено признание. По-скоро изявление, отколкото признание: „Мисля, че може би съм извършила убийство“.

Трябваше да помни тази фраза, защото в нея се криеше разковничето на целия случай. Такъв му беше занаятът — да разследва убийства, да изяснява убийства, да предотвратява убийства. Да бъде доброто куче, което преследва убийците. Предизвестено убийство. Убийство някъде. Беше го търсил, но не го намери. Версията за слагане на арсен в супата? Историята с хулиганите, които са се били с ножове? Нелепата и зловеща фраза, че в двора има петна от кръв. Изстрел от револвер. По кого и защо?

Нито едно от тези не се връзваше с престъплението, което я бе накарало да каже: „Може би съм извършила убийство“. Той се бе лутал в тъмнината, опитвайки се да открие схемата на убийството и мястото на третото момиче в нея. Непрекъснато се връщаше към необходимостта да разбере какво всъщност представлява това момиче.

И после с една случайно изтървана фраза Ариадни Оливър му бе показала светлината. Предполагаемото самоубийство на една жена от „Бороудин Меншънс“. То съвпадаше. Там живееше третото момиче. Това трябва да е било убийството, което е имала предвид. Би било прекалено голямо съвпадение, ако по същото време е било извършено и друго убийство. Освен това нямаше и следа от друго убийство, извършено тогава. Едва ли нечия друга смърт би я довела така бързо при него, след като на едно парти тя е чула възторжените хвалебствия, които приятелката му мисис Оливър е сипела наоколо за неговите успехи. Ето защо, когато мисис Оливър съвсем случайно му спомена за жената, хвърлила се през прозореца, му се стори, че най-после се е добрал до онова, което търсеше.

Тук се криеше разковничето. Отговорът на дилемата му. Тук щеше да намери онова, което му бе нужно. Защо, кога, къде?

— Quelle deception^[1] — каза си на глас Еркюл Поаро.

Протегна ръка и измъкна старателно изписаните листове с краткото описание на живота на жената. Сухите факти за съществуването на мисис Шарпантие. Възраст — четирийсет и три години, добро социално положение, своенравно момиче, два брака — два развода. Жена, която е обичала мъжете. През последните години е пиела твърде много. Обичала е забавите. Ходила е с доста по-млади от нея мъже. Живяла е сама в „Бороудин Меншънс“. Поаро можеше да си представи що за човек е била тя и да разбере защо такава жена би пожелала да се хвърли от прозореца, когато се събуди отчаяна в една ранна утрин.

Защото е имала рак или си е мислила, че има рак? Но на предварителното следствие, медицинската експертиза ясно е показала, че не е така.

Искаше да открие някаква връзка между жената и Норма Рестарик. Но не успяваше. Отново прегледа сухите факти.

На предварителното следствие самоличността бе установена от адвокат. Луиз Карпентър, въпреки че е използвала френската форма на фамилията си — Шарпантие. Дали защото е подхождала повече на малкото й име Луиз? Защо името Луиз му звучеше познато? Случайно някой да го е споменал? Някаква реплика? Пръстите му внимателно прелистиха напечатаните страници. А, ето! Ето откъде! Момичето, заради което Андрю Рестарик е напуснал жена си, се е казвало Луиз Бърел. Но се оказа, че то не е играло особено голяма роля в по-нататъшния живот на Рестарик. Скарали се и се разделили след около година. Поаро си помисли, че този сценарий е много близък до онзи, по който е преминал целият живот на мисис Шарпантие. Обичала е лудо един мъж, той е изоставил дома си заради нея, живяла е с него, после са се скарали и тя го е напуснала. Поаро вече бе напълно сигурен, че Луиз Шарпантие е Луиз Бърел.

Дори и да е така, какво общо имаше с Норма? Дали Рестарик и Луиз Шарпантие са се срещнали отново, когато той се е завърнал в Англия? Поаро се съмняваше. Разделили са се преди много години. Струваше му се съвсем невъзможно пак да са се свързали. Било е кратко и неангажиращо увлечение. Настоящата му съпруга едва ли би ревнувала мъжа си от миналото му толкова, че да пожелае да хвърли от прозореца бившата му любовница. Нелепо! Единственият човек, който му идваше на ум, че би могъл да таи злоба през всичките тези години и би желал да отмъсти на жената, която е разрушила дома й, бе първата мисис Рестарик. Това също бе абсолютно невъзможно, защото тя бе мъртва.

Телефонът иззвъня. Поаро не помръдна. Не му се искаше да го безпокоят в този момент. Имаше чувството, че е напипал някаква следа… Искаше да я проследи… Телефонът спря да звъни. Добре. Мис Лемън ще се справи.

Врата се отвори и мис Лемън влезе.

— Мисис Оливър желае да говори с вас — съобщи тя.

— Не сега, не сега — махна той с ръка. — Умолявам ви! Сега не мога да говоря с нея.

— Тя каза, че току-що се е сетила за нещо… за нещо, което е забравила да ви съобщи. Някакво парченце хартия… недовършено писмо, което изглежда е изпаднало от чекмеджето на едно бюро, когато са го товарили на камион. Малко неясна история — добави мис Лемън, като си позволи в гласа й да прозвучи леко неодобрение.

Поаро енергично замаха.

— Не сега — настоя той. — Моля ви, не сега.

— Ще й кажа, че сте зает.

Мис Лемън излезе. В стаята отново се възцари тишина. Поаро усети, че умората го завладява. Твърде много бе мислил. Човек трябва да си почива. Да, човек трябва да си почива, за да се освободи от напрежението. Докато отморява, схемата ще изникне в ума му. Затвори очи. Всичките й елементи бяха в главата му. Сега беше сигурен, че повече няма какво да научи от външни източници. Всичко щеше да дойде отвътре, от ума му.

И внезапно… точно когато си затвори клепачите, за да поспи… тя се появи…

Беше там и го чакаше. Само трябваше да я осмисли, но вече знаеше. Всички парченца бяха там, отделни несвързани малки парченца, но сега се бяха наместили. Една перука, един портрет, пет часа следобед, жени и техните прически, Паунът — всички водеха до фразата, с която се започна: „Третото момиче“… „Може да съм извършила убийство“… Разбира се!

Едно смешно детско стихче изникна в главата му. Каза си го на глас:

Плис, плис, плис, в банята се плискат трима

и знаеш ли кои са те?

Един месар, един хлебар, един свещар…^[2]

Колко досадно! Не можеше да се сети за последния ред.

Един хлебар^[3], да, и по доста далечен начин, един месар^[4]…

Намисли си една пародия на това стихче:

Меси, тесто меси,

в квартирата момичета са три

и знаеш ли кои?

Едното секретарка,

другото от Слейд,

а третото е…

Влезе мис Лемън.

— А, сетих се — възкликна Поаро. — „И като сварени кренвирши изнизаха се те.“

Тя го погледна с тревога.

— Доктор Стилингфлийт настоява да говори веднага с вас. Каза, че е спешно.

— Кажете му, че може… Доктор Стилингфлийт, ли казахте?

Той едва не я блъсна, минавайки покрай нея и грабна слушалката.

— Аз съм. Поаро е на телефона. Случило ли се е нещо?

— Тя ми избяга.

— Какво?

— Чухте ме. Тя ми избяга. И то през главния вход.

— Позволили сте й да излезе?

— А какво друго можех да направя?

— Можехте да я спрете.

— Не.

— Лудост е това, че сте я оставили да си тръгне.

— Не.

— Не разбирате.

— Така се бяхме договорили. Тя бе свободна да си тръгне по всяко време.

— Не разбирате какво може да стане.

— Добре тогава, не разбирам. Но зная какво върша. Ако не я бях пуснал да си тръгне, всичките усилия, които положих за нея, щяха да са напразни. А аз положих доста усилия. Вашата и моята професии са различни. Не целим едно и също. Уверявам ви, че бях стигнал до някъде. И бях сигурен, че тя не би избягала от мен.

— О, да. И все пак, mon ami^[5], тя го направи.

— Честно казано, не разбирам. Не мога да проумея къде сбърках.

— Нещо се е случило.

— Да, но какво?

— Видяла е някого, разговаряла е с някого. С някой, който е открил къде се намира.

— Недоумявам как е станало… Онова, което сякаш не осъзнавате, е че тя е свободен човек. Тя трябваше да се чувства свободна.

— Някой се е добрал до нея. Някой я е намерил. Получавала ли е писмо или телеграма, говорила ли е по телефона?

— Не, нищо такова. Напълно съм сигурен.

— Тогава как? Ама разбира се! Вестниците! Предполагам в санаториума ви се получават вестници?

— Естествено. Държа в него да се запази нормалният начин на живот.

— Значи ето как са стигнали до нея. Нормален начин на живот. Кои вестници получавате?

Докторът изреди имената на пет вестника.

— Кога е напуснала?

— Тази сутрин. В десет и половина.

— Точно така. След като е прочела вестниците. Оттук можем да започнем. Обикновено кой вестник чете?

— Струва ми се, че нямаше особено предпочитание. Ту един, ту друг, а понякога всички. Случваше се и само да им хвърли един поглед.

— Е, не бива да губя време в приказки.

— Мислите, че е видяла обява. Нещо такова ли?

— Какво друго обяснение може да има? Дочуване. Сега не мога да ви кажа повече. Трябва да издиря въпросната обява и после да действам бързо — той затвори телефона и се обърна към секретарката си: — Мис Лемън донесете ми двата вестника, Морнинг Нюз и Дейли Комет. Изпратете Джордж да купи всички останали.

Той разгърна вестниците на страниците за лични обяви и внимателно започна да ги чете. Едновременно с това продължи да размишлява.

Ще стигне навреме, трябва да стигне навреме… Вече имаше едно убийство. Скоро щеше да се случи още едно. Но той, Еркюл Поаро, ще го предотврати… Ако стигне навреме… Той беше Еркюл Поаро — отмъстителят за невинните. Не каза ли (а хората му се изсмяха): „Не приемам убийството“. Недооцениха думите му, а не биваше. Просто изложи факта, без да влага мелодраматичност. Той наистина не приемаше убийството.

Джордж пристигна с куп вестници.

— Всички са от тази сутрин, сър.

Поаро погледна към мис Лемън, която стоеше наблизо в очакване на нарежданията му.

— Прегледайте тези, които аз вече разгледах, в случай, че съм пропуснал нещо.

— Имате предвид колонката с лични обяви:

— Да. Помислих си, че може би ще открия името Дейвид. Или име на момиче — галено име или прякор. Не биха използвали името Норма. Вероятно зов за помощ или покана за среща.

Мис Лемън взе послушно вестниците, но излъчваше недоволство. Това не й влизаше в задълженията, но за момента той не можеше да й даде друга работа. Поаро разтвори Морнинг Кроникъл. В него имаше най-много обяви, цели три колони. Наведе се над разтворените страници. Една дама искаше да си продаде коженото палто… Търсеха се спътници за пътуване с кола в чужбина… Чудесна вила за продан… Пансионери… Деца със забавено развитие… Домашно приготвени шоколадени бонбони… „Джулия. Никога няма да те забравя. Винаги твой.“ Нещо такова търсеше. Замисли се, но продължи. Мебели от времето на Луи XV… Търси се жена на средна възраст за работа в хотел… „Имам ужасни неприятности. Трябва да те видя. Непременно ела точно в 4.30 в апартамента. Парола Голиат.“

Излезе в коридора и извика:

— Джордж, такси.

В този момент на вратата се позвъни. Той си облече палтото и излезе в коридора точно, когато Джордж отваряше входната врата и се сблъска с мисис Оливър. Тримата се сбутаха в тесния коридор.