Агата Кристи
Третото момиче (5)

Глава пета

Еркюл Поаро се спря за момент. Ослуша се, леко наклонил глава на една страна. От долния етаж не се чуваше нищо. Прекоси коридора, отиде до прозореца и погледна навън. Мери Рестарик беше долу и отново се бе заела с градината. Поаро доволно кимна с глава и тихо тръгна по коридора. Започна да отваря една след друга вратите. Баня, шкаф за спално бельо, стая за гости с две легла, стая с едно легло, в която живееше някой, женска стая с двойно легло (на Мери Рестарик?). Следващата врата беше на стая, свързана с предишната и той предположи, че е на Андрю Рестарик. Мина от другата страна на коридора. Първата врата, която отвори, беше на стая с едно легло. Прецени, че в момента не е заета, но вероятно се ползва през уикендите. На тоалетката имаше четки за коса. Ослуша се и на пръсти влезе вътре. Отвори гардероба. Да, вътре висяха дрехи. От тези, които се носят през почивните дни.

Имаше и писалище, но върху него нямаше нищо. Отвори безшумно чекмеджетата. В тях имаше разни дреболии, едно-две стари незначителни писма. Затвори ги и се измъкна от стаята. Слезе по стълбите, излезе от къщата и се сбогува с домакинята. Отклони поканата й за чай. Обясни, че е обещал да се обади на приятелите си, преди да хване влака за града.

— Не искате ли такси? Мога да ви поръчам или да ви откарам с колата си.

— Не, не, мадам. Много мило от ваша страна.

Поаро се върна в селото и тръгна по уличката покрай църквата. Премина през малко мостче над един поток и се отзова пред голяма кола с шофьор, която го чакаше под едно буково дърво. Шофьорът отвори вратата на колата, Поаро се настани вътре и свали лачените си обувки, като въздъхна с облекчение.

— Сега се връщаме в Лондон — заяви той.

Шофьорът затвори вратата, зае мястото си и колата плавно потегли. Не беше необичайно да се види млад човек на пътя, който енергично да размахва палец. Погледът на Поаро се спря с безразличие върху този член на братството на стопаджиите. Дългокосият младеж бе облечен в ярки дрехи. Имаше много такива като него, но в момента, в който го подминаха, Поаро се надигна на седалката и каза на шофьора:

— Спрете, моля. Да, да, и се върнете малко назад… Този човек моли да го вземем.

Шофьорът го погледна слисано през рамо. Това бе последното нещо, което бе очаквал. Поаро обаче му кимна с глава и той се подчини.

Младежът, когото бяха нарекли Дейвид, тръгна към колата.

— Помислих си, че няма да спрете — весело каза той. — Много съм ви задължен.

Влезе в колата, свали от раменете си един малък сак и го сложи на пода. Приглади кестенявите си къдрици.

— Значи ме познахте?

— С тези дрехи доста биете на очи.

— О, мислите ли? Едва ли. Аз съм просто един от братята.

— Школата на Ван Дайк Много живописно.

— О, никога не съм мислил така. Да, може би има нещо вярно в думите ви.

— Осмелявам се да ви препоръчам да си сложите кавалерска шапка и дантелена яка.

— О, не мисля, че ще стигнем чак до там — засмя се младежът. — Само колко ме мрази мисис Рестарик. Всъщност аз й отвръщам със същото. Не ме интересува и стария Рестарик. Има нещо твърде непривлекателно в преуспелите богаташи, не мислите ли?

— Зависи от гледната точка. Разбрах, че дъщерята е обектът на вашето внимание.

— Какъв хубав израз — възхити се Дейвид. — Дъщерята е обектът на моето внимание. Предполагам, може и така да се каже. Но знаете ли, всичко е фифти-фифти. Аз също съм обект на нейното внимание.

— Къде е сега мадмоазел?

— Защо ме питате? — рязко обърна глава към него Дейвид.

— Бих искал да се запозная с нея — сви рамене Поаро.

— Знаете ли, не мисля, че е вашият тип, впрочем както и аз. Норма е в Лондон.

— Но на мащехата й казахте…

— О! Ние нищо не казваме на мащехите!

— И къде в Лондон?

— Тя работи като декоратор в една фирма на Кингс Роуд, някъде в Челси. В момента не мога да се сетя за името. Май „Сюзън Фелпс“.

— Но не живее там, предполагам. Знаете ли адреса й?

— О, да. Един голям блок с апартаменти. Наистина не разбирам защо се интересувате.

— Човек се интересува от толкова много неща.

— Какво имате предвид?

— Какво ви доведе днес в тази къща… как се казваше, Кросхеджис? Какво ви накара да се вмъкнете тайно и да се качите на втория етаж?

— Признавам, че влязох през задния вход.

— Какво търсехте на горния етаж?

— Това си е моя работа. Не искам да бъда груб, но не си ли пъхате носа, където не трябва?

— Да. Проявявам любопитство. Бих искал да разбера къде се намира тази млада дама.

— Ясно. Скъпият Андрю и скъпата Мери, да ги вземат дяволите, са ви наели, така ли? Опитват се да я открият.

— За сега не мисля, че я считат за изчезнала.

— Все пак някой трябва да ви е наел.

— Вие сте много досетлив — каза Поаро и се облегна на седалката.

— Чудя се какво целите — поде Дейвид. — За това ви махнах да спрете. Надявах се да ме вземете и да ме поуспокоите. Тя е моето момиче. Предполагам го знаете.

— Разбирам, че така се счита — отбеляза предпазливо Поаро. — Тогава трябва да знаете къде е тя. Не съм ли прав, мистър… съжалявам, но, струва ми се, не зная фамилията, а само малкото ви име.

— Бейкър.

— Може би, мистър Бейкър, сте се скарали?

— Не, не сме се карали. Защо си го помислихте?

— Мис Норма Рестарик кога си тръгва от Кросхеджис? В неделя вечер или понеделник сутрин?

— Зависи. Има един ранен автобус, който може да вземе. С него пристига в Лондон малко след десет. Тогава закъснява за работа, но не много. Обикновено се връща в неделя вечер.

— Тръгнала си е в неделя вечерта, но не се е прибрала в квартирата.

— Очевидно. Поне така ми каза Клодия.

— Тази мис Рийс-Холанд, така й беше името, нали, беше ли изненадана или разтревожена?

— Боже мой, не, защо трябва да бъде? Момичетата не си държат сметка коя къде ходи.

— Но вие си помислихте, че тя би трябвало да се е прибрала.

— Дори не е отишла на работа. Сигурен съм, че там са бесни.

— Вие тревожите ли се, мистър Бейкър?

— Не. Естествено… искам да кажа, ами, проклет да съм, ако зная. Не виждам причина да се тревожа, само дето доста време мина. Кой ден сме днес? Четвъртък?

— Не сте ли се карали?

— Не. Не сме.

— Но все пак се тревожите за нея, мистър Бейкър?

— Какво ви засяга?

— Не ме засяга, но както разбрах, тя е имала неприятности вкъщи. Не обича мащехата си.

— Вярно е. Тази жена е кучка. Безжалостна. И тя не обича Норма.

— Била е болна, нали? Трябвало е да постъпи в болница.

— За кого говорите. За Норма?

— Не, нямам предвид мис Рестарик. Говоря за мисис Рестарик.

— Мисля, че наистина постъпи в болница. Нямаше причина обаче. Според мен е здрава като кон.

— Мис Рестарик мрази мащехата си, така ли?

— Норма понякога е малко неуравновесена. Сякаш потъва някъде. Уверявам ви, момичетата обикновено мразят мащехите си.

— И заради това ли мащехите се разболяват? Толкова се разболяват, че влизат в болница?

— Какво, по дяволите, целите?

— От работата в градината е може би. Или от използването на препарати против плевели.

— Какво имате предвид, че споменавате препарата против плевели? Да не би да намеквате, че Норма… че тя е искала… че…

— Хората говорят — каза Поаро. — Приказките се разнасят.

— Да не би да искате да кажете, че според някои, че Норма се е опитала да отрови мащехата си? Но това е смешно. Пълен абсурд.

— Съгласен съм, че е малко вероятно. Всъщност хората не приказват точно така.

— О, съжалявам. Погрешно съм ви разбрал. Тогава какво имате предвид?

— Скъпи младежо, трябва да знаете, че слуховете, които се разпространяват, най-често са свързани с един и същи човек, със съпруга.

— Какво? Бедният стар Андрю? Струва ми се съвсем невероятно.

— Да. И на мен ми изглежда невероятно.

— Добре де, тогава за какво бяхте там? Вие сте детектив, нали?

— Да.

— Е, тогава?

— Говорим за различни неща — поясни Поаро. Не съм ходил там, за да разследвам някакъв съмнителен случай на отравяне. Ще ме извините ли, ако не отговоря на въпроса ви. Разбирате, че всичко е секретно.

— Какво, за Бога, искате да кажете?

— Отидох там, за да се срещна със сър Родерик Хорсфийлд.

— С този старик? Че той е напълно изкукал.

— Този човек знае много важни тайни — осведоми го Поаро. — Нямам предвид, че понастоящем взима активно участие в подобни дела, но знае много. През войната се занимаваше със сериозни неща. Той познава важни личности.

— Но е било преди много години.

— Да, неговото участие отдавна приключи. Но не намирате ли, че би било много полезно да се научат някои неща?

— Какви неща?

— Лица — каза Поаро. — Добре известно лице, което сър Родерик може да разпознае. Лице или маниер, начин на говорене, походка, жест. Знаете ли, хората си спомнят подобни работи. Старите хора не помнят какво се е случило миналата седмина или миналия месец, или миналата година, но помнят онова, което е станало преди повече от двайсет години. Дори помнят някой, който не желае да го помнят. Освен това могат да ви разкажат подробности за някоя личност — мъж или жена, или за събитие, в което той или тя са били замесени. Разбирате защо говоря така неясно. Отидох при него за информация.

— Значи сте го посетили, за да получите информация? От онзи изкукуригал старец? И даде ли ви я?

— Нека кажем, че съм удовлетворен.

Дейвид продължи да го зяпа.

— Чудя се, дали сте отишли да се срещнете със стареца или да видите малкото момиче, а? Искали сте да разберете какво прави тя в къщата? Аз самият съм се питал. Мислите ли, че е приела да работи там, за да измъкне от стареца някаква информация?

— Не мисля, че е необходимо да обсъждаме тези въпроси — отряза го Поаро. — Тя изглежда много всеотдайна и внимателна… как да я нарека… секретарка?

— Тя е комбинация от медицинска сестра, секретарка, компаньонка, момиче au pair, за да помага на чичото. Да, човек може да я назове по много начини, нали? Старият е омаян от нея. Забелязахте ли?

— При тези обстоятелства е напълно естествено — меко каза Поаро.

— Мога да ви посоча човек, който не я харесва и това е нашата Мери.

— Вероятно и момичето не харесва Мери Рестарик.

— Така ли смятате? — попита Дейвид. — Че Соня не обича Мери Рестарик? Може би дори си мислите, че тя е разпитвала къде държат препарата против плевели. Глупости. Всичко това е нелепо. Е, добре. Благодаря, че ме повозихте. Ще сляза тук.

— Тук ли? Все още има седем мили до Лондон.

— Тук ще сляза. Довиждане, мосю Поаро.

— Довиждане.

Дейвид тръшна вратата и Поаро се облегна назад на седалката.

II

Мисис Оливър кръстосваше дневната си. Беше много неспокойна. Преди час беше опаковала току-що коригирания ръкопис. Канеше се да го изпрати на издателя си, който с нетърпение го очакваше и на всеки три-четири дни я тормозеше.

— Ето ви го — каза мисис Оливър, като се обърна към празното пространство и заспори с въображаемия издател. — Ето ви го и се надявам, че ще ви хареса! Аз не го харесвам! Мисля, че е ужасен! Не смятам, че разбирате дали онова, което пиша, е добро или лошо. Така или иначе, предупредих ви. Казах ви, че е безобразен. А вие ми отговорихте: „О! Не, не! Изобщо не ви вярвам!“ Почакайте и ще видите — продължи мисис Оливър заканително. — Само почакайте и ще видите.

Отвори вратата, извика Едит, прислужничката, за да й даде пакета и й нареди да го занесе веднага в пощата.

— А сега — каза си мисис Оливър, — какво да правя?

Отново започна да се носи напред-назад из стаята. „Да — помисли си тя, — как ми се иска на стените отново да са онези тропически птици, вместо тези идиотски черешки. Чувствах се сякаш съм в тропическа гора. С лъвове, тигри, и разни леопарди! А как бих се чувствала в една черешова градина, освен като плашило за птички?“ Отново се огледа.

— Да чуруликам като птичка, ето това трябва да правя! — тъжно каза тя. — И да ям череши… Де да беше сезонът на черешите. Бих хапнала малко. Чудя се… — и тя се насочи към телефона.

— Ще проверя, мадам — каза гласът на Джордж, в отговор на запитването й.

После се чу друг глас.

— Еркюл Поаро на вашите услуги, мадам.

— Къде ходите? — попита мисис Оливър. — Нямаше ви цял ден. Предполагам, че сте ходили да навестите семейство Рестарик? Така ли? Видяхте ли се със сър Родерик? Какво открихте?

— Нищо — отвърна Еркюл Поаро.

— Колко отегчително! — възнегодува мисис Оливър.

— Не, не мисля, че в действителност е толкова отегчително. Просто е удивително, че нищо не установих.

— Защо да е удивително? Не ви разбирам.

— Защото — отговори Поаро, — или не е имало какво да откривам, а позволете ми да кажа, то не отговаря на фактите, или е било много хитро прикрито, което би било интересно. Между другото, мисис Рестарик не знаеше, че момичето го няма.

— Искате да кажете, че тя няма нищо общо с изчезването му?

— Така изглежда. Там срещнах един младеж.

— Имате предвид неподходящия младеж, когото никой не харесва?

— Точно така. Неподходящият млад човек.

— И вие ли смятате, че е неподходящ?

— Зависи от гледната точка.

— Е, не от гледна точка на момичето, предполагам.

— Сигурен съм, че момичето, което ме посети, би било силно впечатлено от него.

— Ужасно ли изглеждаше?

— Изглеждаше много красив — подсмихна се Поаро.

— Красив? — възкликна мисис Оливър. — Не мисля, че харесвам красивите младежи.

— Момичетата ги харесват.

— Да, прав сте. Те харесват красивите млади мъже. Нямам предвид привлекателните или умните, или добре облечените, или добре измитите младежи. Те харесват или такива, които сякаш участват в комедия от времето на Реставрацията^[1], или пък мръсните младежи, които сякаш току-що са се хванали на някаква ужасно тежка работа.

— Изглежда той също не знае къде е момичето сега…

— Или пък не казва.

— Може би, но беше там. Защо? Всъщност беше в къщата и се бе погрижил да се вмъкне, без никой да го забележи. Отново защо? По каква причина? Дали е търсил момичето? Или нещо друго?

— Смятате, че е търсил нещо?

— Търсил е нещо в стаята на момичето — обясни й Поаро.

— От къде знаете? Видяхте ли го?

— Не, видях го да слиза по стълбите, но открих едно малко парченце кал в стаята на Норма, което е паднало от обувката му. Възможно е самата тя да го е помолила да й донесе нещо от спалнята й. Има много възможности. Има още едно момиче в къщата, при това красиво. Може да е дошъл да се види с нея. Да, има много възможности.

— И какво ще предприемете? — попита мисис Оливър.

— Нищо — отвърна Поаро.

— Колко отегчително — мисис Оливър не беше доволна.

— Вероятно ще получа информация от тези, които наех да я открият. Въпреки че е много възможно да не установят нищо.

— Но няма ли все пак да направите нещо?

— Не, докато не настъпи подходящия момент — заяви Поаро.

— Е, аз пък ще предприема нещо.

— Моля ви, бъдете много внимателна — предупреди я Поаро.

— Глупости! Какво може да ми се случи?

— Когато има убийство, всичко може да стане. Това ви го казвам аз, Поаро.