Маги Стийвотър
Тръпка (63)

Шестдесет и трета глава: Грейс
–5°С

Видях Оливия, след като бях оставила бележката под чистачката на колата на родителите й. Движеше се леко и уверено в сумрака сред дърветата. Беше невъзможно да я сбъркам с тези зелени очи. Виждах я и след това — никога не беше сама. Другите вълци я водеха, учеха я, пазеха я от опасностите на мрачната зимна гора.

Искаше ми се да я попитам дали го е виждала.

Мисля, че би искала да ми каже „не“.

* * *

Изабел ми се обади няколко дни преди коледната ваканция и заплануваното ми пътуване с Рейчъл. Не знаех защо използва телефона, при положение че можеше просто да дойде до колата ми — виждах я съвсем ясно в другия край на паркинга, седнала в джипа си.

— Как си? — попита.

— Добре съм.

— Лъжкиня. — Изабел не поглеждаше към мен. — Знаеш, че е мъртъв.

Беше много по-лесно да го призная по телефона, отколкото очи в очи:

— Знам.

В другия край на мрачния, потънал в мъгла паркинг тя затвори телефона си с рязко движение. Двигателят на джипа изръмжа и тя го докара до мен. Бях застанала до колата си. Чу се тихо изщракване, когато Изабел отключи вратата на мястото до шофьора. Смъкна прозореца си:

— Скачай вътре. Хайде да отидем някъде.

Подкара към центъра, откъдето си купихме кафе и след това открихме място за паркиране точно до малката книжарничка. Изабел дълго време гледа към отрупаната с книги витрина, преди да слезе от колата. Двете застанахме една до друга на заледения тротоар, загледани в блестящата коледна украса, отрупала градчето. Имаше борчета, еленчета и звездички, а отнякъде се носеше миризма на коледни сладкиши и звучеше песента „Животът е прекрасен“.

— Джак обожаваше Коледите — въздъхна Изабел след малко. — Самата аз смятам, че това е доста глупав празник. Вече не го празнувам. — Тя посочи към книжарничката — Искаш ли да влезем? Не съм идвала от седмици. Последния път си купих някакъв наистина ужасен роман от онази, модерната авторка… уф, сещаш се. Разказваше се за крави и цици. Главната героиня се казваше Глория. Или Пеги. Абе нещо от сорта.

— Аз пък не съм идвала, откакто… — млъкнах. Не исках да го казвам. Исках да влезем вътре, просто нямах сили да произнеса думата. Името му.

Изабел пристъпи напред и отвори вратата.

— Разбирам.

Книжарничката беше съвършено различен свят насред мрачната сивкава зима. Блестящи сини рафтове, ярка бяла светлина и тиха класическа музика, която се бореше за надмощие с шума на отоплителната система. Погледнах към хлапето зад щанда — тъмнокосо, дългуресто, приведено над някаква книга — и в гърлото ми заседна буца, която просто не можех да преглътна.

Изабел хвана ръката ми и я стисна толкова силно, че ме заболя.

— Хайде да си намерим някоя книга, която ще ни помогне да надебелеем.

Отидохме до секцията с готварски книги и седнахме на пода. Килимът беше студен. Изабел бързо успя да създаде истинска бъркотия около себе си. Измъкваше по няколко книги едновременно, струпваше ги на пода край себе си, а след това ги връщаше на погрешните места. Аз плъзгах поглед по разноцветните гръбчета и лъскавите букви, изписани върху тях, без реално да ги виждам, защото мислите ми бяха зареяни из сладко-горчиви спомени.

— Искам да науча най-добрия начин, по който да се освиня наистина качествено. — Изабел ме извади от транса, подавайки ми някаква книга за приготвяне на сладкиши. — Това как ти се струва?

Отгърнах няколко страници.

— Използват метричната система и дават дозирането на продуктите в грамове, а не във водни и чаени чаши. Ще ти трябва електронна везна, за да приготвиш каквото и да било.

— Майната им значи — отсече тя и върна книгата на погрешното място. — Я да видим тази…

Беше за торти. Прелестни шоколадови пластове, редуващи се с малинов пълнеж, жълта глазура и пухкава сметана; чийзкейкове, облени с ягодов нектар.

— Не виждам как ще замъкнеш със себе си парчета торта в училище. — Подадох й книга за приготвяне на курабийки. — Пробвай с тази.

— Точно тази ни трябва — измърмори Изабел с обвинителен тон и я остави на пода до себе си. — Ти май изобщо нямаш идея как се пазарува. Не е хубаво да откриваш бързо правилните неща. Така става прекалено бързо. Трябва да те науча на изкуството да се ровиш дълго из стоките, което видимо не ти се удава.

Така тя започна да ме учи на това изкуство, докато преглеждането на най-различни готварски книги не ме изнерви окончателно. Станах на крака и тръгнах през книжарничката. Никак не ми се искаше, но нещо ме теглеше нагоре по покритите с червен килим стълби.

Заради зимния ден навън стаичката на горния етаж изглеждаше още по-малка и мрачна, но диванчето си беше тук, както и малките етажерки, из които Сам се беше ровил. Все още можех ясно да го видя, приклекнал пред тях, да търси някоя книга.

Не трябваше да го правя, но въпреки това седнах на диванчето, отпускайки гръб назад. Затворих очи и се опитах отчаяно да повярвам, че Сам седи до мен; че се намирам на най-сигурното и спокойно място на света — в обятията му. За миг дори успях да усетя дъха му в косите си. Мисля, че можех да усетя и аромата му, ако наистина се напрегнех. Не бяха останали много места, все още запазили тази тъй прекрасна миризма, но тук наистина можех да я усетя… а може би просто копнеех за нея прекалено силно и въображението ми си правеше лоша шега с мен.

Спомних си как ме караше да подуша всичко в онова магазинче за сладкиши. Да се отдам на сетивата си, признавайки пред самата себе си какво съм в действителност. Отпуснах се и оставих миризмите от книжарницата да завладеят обонянието ми: кожа, препарат за почистване на килими, сладкият аромат на черното мастило и напомнящият за бензинови изпарения мирис на боите, шампоанът на момчето зад тезгяха и парфюмът на Изабел… уханието на спомена за мен и Сам, докосващи устни на същото това диванче.

Не исках Изабел да ме открие тук със стичащи се по страните ми сълзи, както и тя най-вероятно не би искала аз да видя нейните. Вече споделяхме много неща, но плачът не беше сред тях. Избърсах очите си с ръкав и станах.

Отидох при рафта, от който Сам бе извадил томчето на Рилке, и след кратко търсене го открих. Плъзнах пръст по релефните букви на гръбчето — „Стихотворения от Райнер Мария Рилке“. Извадих книгата и я поднесох към носа си, за да се убедя, че е същата. Сам.

Купих я. Изабел пък си купи онази за курабийките и двете отидохме при Рейчъл, където приготвихме близо шест дузини мънички ухаещи на канела сладки, стараейки се с всички сили да не говорим за Сам или Оливия. После Изабел ме закара до вкъщи, където се усамотих в кабинета и се отдадох на четене и копнеж.

Да те изоставя, е невъзможно

(думите не ще опишат всичко, което ме свързва с теб).

Споделяме живот ужасен, цветен и красив,

луд понякога, друг път разумен,

В някои дни е камък в теб,

а в други — звезда във висините.

Мисля, че започвах да разбирам поезията.