Маги Стийвотър
Тръпка (47)

Четиридесет и седма глава: Сам
7°С

След като Грейс излезе от колата, се почувствах отвратително. Заради това, че се бяхме скарали, заради собствените ми съмнения, заради проклетия студ, заплашващ непрестанно човешката ми форма. Всъщност отвратително е слабо казано. Чувствах как постепенно губя всичките си връзки със света, докато потъвам в завихрилия се край мен хаос, който можеше да бъде обобщен с пет имена: Джак, Изабел, Оливия, Шелби, Бек.

Не можех да повярвам, че двамата с Грейс ще отидем, за да се срещнем с Бек. Увеличих парното на бронкото до максимум и облегнах глава върху волана, оставайки така чак докато не започнах да усещам болка в челото си от набраздената пластмаса. В колата бе станало задушно и много горещо, но усещането беше приятно. Усещането, че се отдалечавам от трансформацията, че се чувствам сигурен в собствената си кожа.

Замислих се дали да не остана тук през целия ден, пеейки си тихичко… по-близо до слънцето, по-близо до мен/тази плът изтънява ден подир ден… докато чакам Грейс, но след около половин час все пак реших да тръгна нанякъде. Да изкупя вината си пред нея, като се опитам да подредя поне мъничко хаоса. Да потърся Джак. Той все още не се бе появил в медиите, жив или мъртъв, така че единственото място, откъдето можех да подновя издирването, беше домът на семейство Кълпепър.

Малко по-късно оставих бронкото в края на просеката, водеща към къщата, и тръгнах през гората. Игличките на боровете изглеждаха сивкави, а очакващите снежната си завивка дървета леко се поклащаха, докоснати от вятъра. Чувствах се некомфортно, стволовете буквално смърдяха на вълк. Изглежда, че хлапето беше пикало на всяко дърво, попаднало пред погледа му. Отворко.

Движение вдясно от мен ме накара да подскоча стреснато и да се приведа ниско до земята, напрегнат и затаил дъх.

Просто сърна. Зърнах големи черни очи, дълги крака и бяла опашчица, след което животното се изгуби сред неприветливата гора. Появата й ме успокои малко. Това, че сърната обикаляше наоколо, означаваше, че Джак не го прави. Нямах никакво оръжие, освен голите си ръце, а те нямаше да ми помогнат много при среща с нестабилен млад вълк, напомпан от адреналинова ярост.

Когато се приближих до къщата, спрях в самия край на дърветата и се заслушах в гласовете, които долитаха до мен. Момче и момиче. Очевидно увлечени в някакъв спор, си крещяха един на друг. Намираха се някъде наблизо до задната врата. Промъкнах се в хвърляната от къщата сянка и се плъзнах покрай ъгъла, за да се приближа до тях, безшумен като вълк. Не можех да разпозная мъжкия глас — дълбок и гневен — но инстинктите ми нашепваха, че това е Джак. Другият глас определено принадлежеше на Изабел. Поколебах се дали да не се покажа, но после реших да остана на място, за да чуя за какво се карат.

Изабел изкрещя:

— Изобщо не схващам какво ми говориш. За какво точно съжаляваш? За това, че изчезна? Задето беше ухапан? За…

— За Клои — уточни момчето.

Последва пауза.

— Какво искаш да кажеш с това „за Клои“? Какво общо има кучето с цялата работа? Да не би да знаеш къде е?

— Изабел, дяволите да те вземат! Слушаш ли ме изобщо? Доста си тъпа понякога. Нали ти казах, че не знам какво правя, след като се променя.

Прикрих устни с длан, за да не чуят смеха ми. Джак беше изял кучето й.

— Искаш да ми кажеш, че… ти… Божичко! Ама ти си страхотен задник!

— Нищо не можех да направя. Казах ти какво бях. Не трябваше да я пускаш навън.

— Имаш ли някаква идея колко точно струва това куче?

— Мда.

— И какво точно се очаква да кажа на Техни Родителски Височества? Мамо, тате, Джак е върколак. Между другото, нали си спомняте, че Клои изчезна? Е, вече няма нужда да се тревожим за нея, знаем какво се е случило. Той я е изял.

— Нищо няма да казваш! — кресна Джак. — Така или иначе мисля, че ще успея да спра това. Мисля, че намерих лек.

Намръщих се.

— Лек, а? — произнесе Изабел с равен глас. — И как точно се лекува върколащината?

— Не си тормози русото мозъче с излишни въпроси. Аз просто… дай ми още няколко дни, за да съм сигурен. Когато се убедя, че наистина върши работа, ще им разкажа всичко.

— Хубаво. Както кажеш. Божичко… наистина не мога да повярвам, че си изплюскал Клои.

— Няма ли да престанеш с това, а? Започваш да ме дразниш.

— От мен да мине. Ами другите? Нали има и други върколаци? Те не могат ли да ти помогнат?

— Абе ти ще млъкнеш ли? Нали ти казах, че съм решил проблема. Нямам нужда от помощ.

— Не мислиш ли, че…

Чу се някакъв остър, странен шум. Прекършена клонка? Плесница?

Гласът на Изабел прозвуча различно, когато заговори отново. Беше по-тих.

— Просто не позволявай на никого да те види, става ли? Мама е на лекарства… заради теб… а татко е извън града. Аз се връщам в училище. Не мога да повярвам, че ми се обади и ме извика тук, за да ме информираш, че си изял кучето ми.

— Извиках те, за да ти кажа, че съм решил проблема. Изглеждаш наистина превъзбудена от добрите новини. Ама не съвсем.

— Много се радвам за теб. Това е просто супер. Чао.

По-малко от минута по-късно чух звука от двигателя на джипа, когато Изабел си замина. Поколебах се отново. Трудно е да се каже, че бях особено въодушевен от идеята да се покажа пред младия и очевидно агресивен вълк, преди да съм достатъчно наясно с мястото, където щеше да се проведе евентуалният ни сблъсък, но нямах особен избор. Трябваше или да се върна в затоплената кола, или да вляза в къщата. А къщата беше по-близо. Промъкнах се покрай ъгъла, опитвайки се да доловя някакъв шум, който да издаде местоположението на Джак. Нищо. Явно беше влязъл вътре.

Приближих се към вратата, чието стъкло бях разбил по-рано през тази седмица — вече беше поправено — и пробвах дръжката. Отключено. Крайно неразумно.

Щом влязох, веднага чух шума, който вдигаше Джак насред пустата къща. Промъкнах се през тъмния коридор към издържана в черно и бяло кухня. Светлината, проникваща през двата прозореца, беше силна и ярка — отразяваше се в белите стени и потъваше в чернотата на шкафовете и окачената на стената посуда.

Честно казано, кухнята в дома на Грейс — топла, разхвърляна, ухаеща на канела, чесън и хляб — ми допадаше далеч повече от това обширно стерилно помещение.

Видях Джак, приклекнал с гръб към мен, да рови в чекмеджетата на стоманеносивия хладилник. Замръзнах на място, но шумът, който вдигаше, докато тършуваше за храна, явно бе прикрил звука от стъпките ми. Тук нямаше и вятър, който да отнесе миризмата ми до него, така че останах неподвижен близо минута, обмисляйки вариантите си за действие. Беше висок, широкоплещест, с черна къдрава коса. Напомни ми за древногръцка статуя. Нещо в самата му стойка подсказваше за гигантското му самочувствие и незнайно защо това ме подразни. Преглътнах надигналото се в гърлото ми ръмжене, плъзнах се в помещението и тихо се повдигнах, за да се покатеря върху плота. Височината на позицията щеше да ми даде леко предимство, ако Джак проявеше агресия.

Той отстъпи от хладилника и стовари избраната храна върху някаква лъскава масичка. Няколко минути го наблюдавах как внимателно си приготвя сандвич, педантично подреждайки пластовете месо и кашкавал между намазаните с майонеза филии. След като приключи с кулинарното си произведение на изкуството, вдигна поглед нагоре и възкликна:

— Господи!

— Здрасти — казах.

— Какво правиш тук?

Не изглеждаше уплашен. Не бях достатъчно едър, за да стресна някого от пръв поглед със самото си присъствие.

Нямах идея какво да отговоря. Истината беше, че подслушаният разговор между него и Изабел бе променил нещата, които исках да науча.

— Мислиш, че си намерил лек. Защо реши, че такъв съществува?

— По-кротко, пич. Първо ми кажи кой си?

Определено не го харесвах. Не знам защо, беше някакво вътрешно усещане, което ме изпълваше с антипатия. Ако не смятах, че представлява опасност за Грейс, Оливия и Изабел, щях да му тегля една и просто да го зарежа насред черно-бялата кухня. Антипатията обаче ми помагаше да се държа нагло, да изиграя докрай ролята на човек, който знае всички отговори.

— Някой като теб. Някой, който е бил ухапан. — Видях, че понечи да ми възрази нещо, така че вдигнах ръка, за да го накарам да млъкне. — Ако планираш да ми кажеш нещо от сорта на „сбъркал си човека“, не си прави труда. Виждал съм те като вълк. Така че просто ми кажи защо си мислиш, че има начин да спреш трансформациите.

— И защо според теб трябва да ти се доверя?

— Защото, за разлика от баща ти, аз не препарирам животни, които после да си подреждам във фоайето. И защото не ми допада фактът, че се навърташ около училището и хорските къщи, излагайки глутницата на риск. Опитваме се да оцелеем някак, въпреки че сме изтеглили късата клечка в зловещия жребий на Съдбата. Нямаме нужда от мазни богаташки копеленца, които да издават съществуването ни на останалия свят, за да ни погнат хората с вили и факли, чаткаш ли?

Джак изръмжа. Звукът прозвуча прекалено животински, подозрение, което се потвърди, когато го видях да трепери леко. Все още беше нестабилен. Можеше да се трансформира всеки момент.

— Вече не е нужно да ме е грижа за тези неща. Аз имам своя лек, така че можеш да вървиш по дяволите заедно с всичките глупости, които дрънкаш, и да ме оставиш на мира.

Той отстъпи бавно назад, към плота зад гърба си.

Скочих на земята:

— Джак, не съществува лек за това.

— Бъркаш — отсече. — Има един вълк, който се е излекувал.

Забелязах, че се приближава към стойката с ножовете. Това беше моментът, в който би следвало да хукна към вратата, но думите му ме накараха да спра на място.

— Какво?

— Чу ме. Отне ми известно време, но го открих. Има някакво момиче в училището, което е било ухапано и се е излекувало. Някоя си Грейс. Знам, че тя има лекарството. И ще го сподели с мен по най-бързия възможен начин.

Думите се изплъзнаха от устата ми преди дори да се замисля:

— Стой далеч от нея!

Джак ми се ухили, а може би се озъби, не успях да схвана. Ръката му вече беше върху плота и се плъзгаше бавно към ножовете, а ноздрите му бяха разширени. Без съмнение долавяше леката миризма на вълк, която студът бе събудил в плътта ми.

— Защо? Не би ли искал самият ти да научиш тайната? Или тя вече те е излекувала?

— Няма лек. А тя не знае нищо. — Вбесих се, че тонът издаваше чувствата ми. Вече трябваше да е проумял какво изпитвам към Грейс, а това беше опасно.

— Няма как да бъдеш сигурен в това, човече — каза Джак. Пресегна се бързо към дръжката на един от ножовете, но ръката му трепереше прекалено много и не успя да я хване. — А сега се махай оттук!

Не помръднах. Трудно можех да си представя нещо по-лошо от това да нападне Грейс, за да открие лек. Той трепереше, беше нестабилен и агресивен, а тя не можеше да му даде отговорите, които търсеше.

Джак най-сетне успя да сграбчи дръжката и измъкна от стойката зловещ на вид нож, чието назъбено острие отразяваше черно-белите плочки на пода. Вече трепереше толкова силно, че му коства доста усилия, за да го насочи към мен.

— Казах да се махаш.

Инстинктите ми нашепваха да се хвърля към него, да разтворя с ръмжене челюсти близо до шията му и да го принудя да се предаде. Да ми обещае, че ще стои настрана от нея. Само дето този метод не работеше, когато си в човешка форма и противникът ти е много по-силен от теб. Вместо това се приближих, като задържах погледа си върху очите му, а не върху острието, опитвайки различна стратегия.

— Джак. Моля те. Тя няма отговорите, но аз мога да направя всичко, което се случва с теб, по-леко.

— Махай се! — Джак направи крачка към мен, после отстъпи, преди да се стовари на едно коляно на пода. Ножът падна върху плочките. Той се опита да го хване, но пръстите му вече бяха нокти, които дращеха по черно-белите квадрати. Явно искаше да каже нещо, но всичко, което се чу, беше дрезгаво излайване. В главата ми бързо се подреди стих. Би трябвало да е за него, но всъщност бе за мен. Всички свои думи губя,/ звярът в мен надава вой./ Поддавам се на този призив,/ принасям в жертва гласа свой.

Приклекнах до него и избутах ножа настрана, за да не се нарани. Вече нямаше смисъл от опити да разговарям с него. Въздъхнах, докато го слушах как ръмжи, стене и пищи. С него вече бяхме равни. Въпреки всичките си пари, въпреки хубавата коса и атлетична фигура, в момента с нищо не беше по-добър от мен.

Джак изскимтя.

— Трябва да си щастлив — казах на дишащия тежко вълк. — Този път поне не повърна.

Той ме изгледа с немигащите си сини очи, след което се стрелна към вратата.

Исках просто да се махна оттук, но вече нямах избор. Джак бе тръгнал по следите на Грейс и възможността просто да го зарежа, за да се оправя както може, се бе изпарила.

Хвърлих се след него. Ноктите му задращиха по скъпия паркет, собствените ми обувки проскърцаха, докато тичах. Влетях в залата с препарираните животни малко след него. Миризмата на мъртва плът изпълни ноздрите ми. Джак имаше две предимства — познаваше къщата и беше във вълчата си форма. Предположих, че ще използва първото от тях и ще се скрие някъде, вместо да заложи на животинската си сила.

Сбърках.