Маги Стийвотър
Тръпка (46)

Четиридесет и шеста глава: Грейс
7°С

Родителите ми дори не предполагаха. На сутринта, след като двамата със Сам бяхме… прекарали нощта заедно, тази мисъл се бе загнездила в главата ми. Родителите ми нямаха представа какво се бе случило. Предполагам, че лекото чувство за вина беше нещо съвсем нормално. Както и това, че едновременно се чувствах замаяна от щастие и крайно безотговорна. Струваше ми се, че до този момент съм възприемала себе си като цялостна картина, но след тази нощ Сам ми бе помогнал да разбера, че всъщност съм пъзел. Пъзел, който той бе разглобил и преподредил отново. Усещах и бях способна да анализирам изненадващо ясно всяка емоция, която изграждаше моето аз.

Сам се бе умълчал. Беше ме оставил да шофирам, като държеше дясната ми ръка, докато аз въртях волана с лявата. Бих дала милион долара, за да науча какво си мисли в момента.

— Какво искаш да правим следобед? — попитах най-накрая.

Той погледна през прозореца, галейки лекичко дланта си. Светът навън изглеждаше сив, намусен, стаен в очакване на снега.

— Каквото и да е, стига да съм с теб.

— Каквото и да е?

Сам ме погледна и се усмихна. Щастлива, широка и леко глуповата усмивка. Може би и той се чувстваше като мен — малко гузен и много радостен.

— Да, каквото и да е, стига ти да си до мен — каза нежно.

— Бих искала да се срещнем с Бек.

Ето. Казах го. Това бе едно от парчетата в моя пъзел, което не ми даваше мира, откакто бях вдигнала телефона.

Сам мълчеше. Беше се загледал в сградата на училището, към която приближавахме, явно разсъждавайки, че ако изчака още само няколко минути, просто ще ме стовари на паркинга и ще избегне необходимостта да отговаря на този въпрос и дискусията, която можеше да последва. Въпреки това след малко въздъхна и произнесе страшно уморено:

— Божичко, Грейс. Защо искаш това?

— Той на практика е твой баща, Сам. А аз искам да знам всичко за теб. Не е чак толкова трудно за разбиране.

— Ти просто искаш всичко да си бъде на мястото. — Очите му проследиха групичките ученици, крачещи към сградата. Така и не успях да си намеря място на паркинга от първия път. — Искаш да ни сдобриш по някакъв магически начин, за да може всичко отново да си бъде на мястото.

— Ако се опитваш да ме подразниш с думите си, знай, че не успяваш. Защото съм пределно наясно, че искам точно това.

Сам замълча, докато правех втора обиколка на паркинга. После изсумтя:

— Грейс, мразя подобни неща. Мразя конфронтации.

— Няма да има никакви конфронтации. Той иска да те види.

— Не знаеш какво става. А стават ужасяващи неща. Ако изобщо са ми останали някакви принципи, които да защитавам, конфронтация ще има. Въпреки че след снощи може и вече да нямам такива.

Намерих си място в дъното на паркинга и спрях там, за да мога да остана за малко насаме със Сам, далеч от любопитни погледи.

— Да не би да чувстваш вина?

— Не. Може би. Малко. Чувствам се… неспокоен.

— Използвахме предпазни средства — отбелязах.

Сам не ме погледна.

— Не става въпрос за това. Аз просто… просто се надявам наистина да сме го направили в правилния момент.

— Моментът беше съвършен.

— Чудя се единствено… Дали не правихме сек… правихме любов… за да си отмъстиш по някакъв начин на вашите.

Зяпнах. После грабнах раницата си от задната седалка. Бях бясна, ушите и бузите ми горяха, а дори не знаех защо. Всъщност дори не можах да позная собствения си глас, когато просъсках:

— Доста мило беше да го кажеш.

Дори и сега Сам не извърна очи към мен. Стената на училището очевидно беше доста забележителна, защото сериозно бе приковала вниманието му. Толкова забележителна, че отказа да срещне погледа ми, когато ме обвини, че съм го използвала. Усетих как в мен се надига нова, още по-силна вълна от гняв.

— Нима проклетото ти самочувствие е толкова скапано, за да ти убегне идеята, че може би съм те пожелала заради това, което представляваш?

Отворих рязко вратата и излязох навън. Сам потръпна, когато усети нахлулия хладен въздух, въпреки че според мен не беше достатъчно студен, за да му причини болка.

— Чудесен начин да развалиш всичко. Просто… да го развалиш.

Понечих да затръшна вратата, но той се пресегна и хвана дръжката.

— Почакай. Грейс, почакай.

— Какво искаш?!

— Не искам да се разделяме така. — Умоляващите му очи бяха изпълнени с невероятна тъга. Погледнах към настръхналата кожа на ръцете му и присвитите рамене. Нещо в мен трепна. Нямаше значение колко му бях ядосана, и двамата знаехме какво можеше да се случи, докато бях на училище. Мразех това. Този страх. Мразех го.

— Съжалявам, че казах това — произнесе адски бързо, сякаш се страхуваше, че ще си тръгна, преди да ми каже всичко. — Права си. Просто не мога да повярвам, че някой… нещо… толкова прекрасно може да ми се случи. Не се сърди, Грейс. Моля те, не се сърди.

Затворих очи. За момент ми се прииска Сам да бе просто едно обикновено момче, така че да мога да си тръгна възмутена и с накърнено достойнство. Но той не беше. Беше крехък като пеперуда през есента, която очаква да срещне смъртта си при първия скреж. Така че преглътнах горчивината на гнева си и отворих вратата още малко.

— Не искам никога вече да си мислиш подобни неща, Сам Рот.

Той притвори очи, когато произнесох името му, и клепките прикриха жълтия им блясък. После се пресегна и докосна бузата ми.

— Съжалявам.

Взех ръката му в своята, погледнах го в очите.

— Как мислиш, че би се почувствал Бек, ако просто си тръгнеш ядосано и никога повече не се видите?

Сам се засмя безрадостно по начин, който ми напомни за гласа на Бек по телефона. Сведе очи и отдръпна ръката си. Беше се предал.

— Ще отидем. Добре, ще отидем.

Понечих най-сетне да тръгна към училището, но се спрях.

— Защо си толкова ядосан на Бек? Защо усещам в теб гняв, какъвто не съм забелязвала да изпитваш дори към родителите си?

Изражението на Сам ми подсказа, че никога не си е задавал този въпрос, и затова отговорът му отне известно време.

— Защото Бек… Бек не трябваше да прави това, което е сторил. Колкото до родителите ми — те мислеха, че съм чудовище. Бяха уплашени. Било е различно.

На лицето му бяха изписани болка и несигурност. Наведох се в купето и го целунах нежно. Не знаех какво да му кажа, така че просто го целунах, взех раницата си и се отдалечих в сивкавата светлина на деня.

Когато извърнах поглед, видях, че все още стои в същата поза, притворил жълтите си очи, с паднала над челото му коса. Това някак ми напомни за онази вечер, когато го бях зърнала за първи път.

Хладен повей на вятъра повдигна косите от раменете ми, заби ледените си иглички в оголената ми шия.

Внезапно почувствах, че зимата е много близо. Спрях на място, борейки се с неистовото желание да се обърна и да хукна обратно към Сам. Но в края на краищата дългът ми към учебната система победи и се насочих към входа. Което не ми пречеше да мисля, че правя огромна грешка.