Маги Стийвотър
Тръпка (38)

Тридесет и осма глава: Грейс
3°С

— Кой би могъл да стори нещо подобно на едно дете? — каза намръщено мама. Не знаех дали се мръщи заради това, което й бях казала, или просто болничната миризма на урина и лекарства не й понасяше.

Размърдах се на неудобното легло. Всъщност изобщо не трябваше да съм тук. Раната на ръката ми дори нямаше нужда от шевове. Просто исках да видя Сам.

— Значи нещо в главата му е дало на късо, а? — Мама хвърли поглед към телевизора, окачен на отсрещната стена, въпреки че беше изключен. Не изчака отговора ми. — Разбира се, че е така. Нормално е да не е съвсем в ред. Нормално си е. Не можеш да преживееш всичко това, без нещо да даде на късо. Бедното хлапе. Изглеждаше така, сякаш наистина го боли.

Искрено се надявах, че мама ще престане да бърбори за това, когато Сам дойде при нас. Не исках дори да мисля за извивката на раменете му, за начина, по който тялото му бе започнало да се гърчи, докоснато от ледената ласка на студа. Надявах се, че ще разбере защо бях разказала на мама за родителите му — да знае за тази травма от детството му беше далеч по-добре от това да научи, че е върколак.

— Казах ти, мамо, този спомен е наистина болезнен за него. Нормално беше да реагира така, когато видя кръвта по ръцете си. Това са класически симптоми на както там го наричат. Потърси в Гугъл, ако искаш.

Мама обви ръце около себе си.

— И въпреки всичко, ако той не беше там…

— Да, ако той не беше там, щях да съм мъртва, бла-бла-бла. Но той беше там. Защо всички са по-притеснени за случилото се от самата мен?

В крайна сметка не аз бях в опасност днес. Раните ми заздравяваха изключително бързо и много от следите, оставени от зъбите на Шелби, вече се бяха превърнали в най-обикновени синини… въпреки че тялото ми определено не притежаваше скоростта на регенерация, която бях видяла при Сам, след като го простреляха. Така или иначе, именно той беше в сериозна опасност. Ако се бе трансформирал, дали някога изобщо щях да го видя отново?

— Причината за всичко това е, че просто нямаш инстинкт за самосъхранение, Грейс. Ти си като танк — носиш се напред и си мислиш, че нищо не може да те спре, докато не налетиш на някой по-голям танк. Сигурна ли си изобщо, че би искала да излизаш с някого, който има подобно минало? — Мама набираше скорост, увлечена в анализирането на теорията си. — В някакъв момент той може просто да откачи. Чела съм, че при много хора това се случва, когато навършат двадесет и осем. Изглеждат си напълно нормално дотогава, а после внезапно хващат ножа и започват да колят околните. Знаеш, никога досега не съм ти се бъркала в живота. Но какво… какво би станало, ако те помоля да приключиш с тази връзка?

Това вече беше неочаквано. Гласът ми леко трепереше.

— Бих ти напомнила как благодарение на факта, че през годините някак пропусна възможностите да се държиш като нормален родител, си загубила властта си на такъв. Двамата със Сам сме заедно. И това не подлежи на обсъждане.

Мама вдигна ръце пред себе си, сякаш за да се предпази от танка Грейс, който заплашваше да я прегази.

— Добре. Хубаво. Само се пази, става ли? Както и да е. Отивам да си намеря нещо за пиене.

И просто така, родителската й енергия се изчерпа. Беше изиграла ролята на майка, като ни закара до болницата, наблюдава как сестрата се погрижи за раните ми и ме предупреди за потенциално откаченото ми гадже. Така беше свършила всичко, което се очакваше от нея. Очевидно щях да оживея, така че дежурството й беше приключило.

Няколко минути след като беше излязла, вратата се отвори с тихо изщракване и Сам се приближи до леглото ми. Изглеждаше блед под зеленикавата светлина на лампите. Беше изтощен, но поне бе човек.

— Какво правиха с теб? — попитах.

Устните му се изкривиха в усмивка, напълно лишена от веселост.

— Превързаха раната ми, която беше зараснала още преди да приключат. Какво й каза?

Огледа стаята, търсейки майка ми.

— Разказах й историята с родителите ти, за да й обясня случилото се. Тя ми повярва, така че всичко е наред. Наред е, нали? Нали не… — Всъщност не бях сигурна какво точно исках да попитам, затова млъкнах. След малко продължих: — Татко каза, че е мъртва. Шелби. Предполагам не може да се излекува като теб. Стана прекалено бързо.

Той положи длани от двете страни на шията ми и ме целуна. Притисна чело в моето. От толкова близо, заради играта на оптическата илюзия, изглеждаше така, сякаш има само едно око.

— Отивам директно в ада.

— Какво?

Единственото му око примигна.

— Трябваше поне да се чувствам зле заради смъртта й.

Отдръпнах се, за да видя изражението му. Лицето му не показваше абсолютно нищо. Не бях сигурна какво точно трябва да кажа, но Сам ме спаси от неловката ситуация, като взе ръцете ми в своите и ги стисна лекичко.

— Знам, че трябва да бъда разстроен. Но въпреки това се чувствам щастлив, все едно по чудо съм избегнал насочен към сърцето ми изстрел. Аз не се трансформирах, ти си добре, а смъртта й означава едно нещо по-малко, за което трябва да се тревожа. Просто се чувствам… чувствам се опиянен.

— Мама смята, че не си наред с главата — информирах го.

Той ме целуна отново, затвори очи за миг, след което притисна устни към моите за трети път, този път много нежно.

— Така си е. Искаш ли да се махна?

Така и не разбрах дали има предвид от болницата или от живота ми, защото появилата се на вратата сестра ни прекъсна:

— Господин Рот? Можете да останете и тук, но ще трябва да седнете, за да ви сложа инжекциите.

Също като мен, на Сам трябваше да му бият ваксина против бяс — стандартна болнична процедура, свързана с всякакви ухапвания от диви животни. Нямаше как да обясним на лекарите, че той всъщност познаваше лично дивото животно и единственият застрашаващ здравето ми проблем, свързан с това животно, се коренеше в неистовото му желание да ме убие. Направих място на леглото и Сам приседна до мен, гледайки притеснено инжекцията в ръцете на сестрата.

— Не гледайте към иглата — посъветва го тя, докато повдигаше окървавения му ръкав с облечената си в гумена ръкавица ръка. Сам извърна глава и спря поглед върху лицето ми, но очите му гледаха в нищото, празни и разфокусирани. Умът му се рееше някъде другаде, докато сестрата забиваше иглата. Самата аз си фантазирах, че в момента му дават лекарство срещу трансформацията — течна лятна топлина, инжектирана директно във вената му.

На вратата се почука и в процепа се показа лицето на друга сестра:

— Бренда, приключи ли? — попита тя. — Мисля, че им трябваш в 302. Някакво момиче направо полудява там.

— Чудничко — саркастично промърмори Бренда. После се обърна към мен. — Вие двамата сте готови. По-късно ще изпратя документацията на майка ти.

— Благодаря ви — каза Сам и ме хвана за ръка, помагайки ми да стана. Двамата тръгнахме надолу по коридора и за момент получих странно усещане за дежа вю: сякаш отново беше нощта на първата ни среща, а от момента, в който бях открила ранения Сам на верандата, бяха изминали едва няколко часа, а не цели седмици.

— Почакай — извиках, докато минавахме през пълната с хора чакалня на спешното отделение, и дръпнах ръката му, за да спре. Потърсих отново с очи жената, която ми се бе сторило, че забелязах, но нея вече я нямаше.

— Кого търсиш?

— Мисля, че видях майката на Оливия. — Огледах внимателно чакалнята, но тя бе пълна единствено с непознати лица.

Ноздрите на Сам се разшириха и той присви вежди, но не каза нищо, докато крачехме към стъклените врати. Видях, че мама е преместила колата пред входа, без да знае каква услуга му е направила.

От небето се сипеха мънички снежинки, завихряни от вятъра. Видях, че Сам гледа към дърветата отвъд паркинга, почти невидими заради светлините на болницата. Чудех се дали мисли за студа, нахлул през дупката във вратата и разбудил вълка в него, или за мъртвото тяло на Шелби, която никога вече нямаше да бъде човек. А може би също като мен се опитваше да повярва в магическата спринцовка, пълна с течна лятна топлина.