Маги Стийвотър
Тръпка (20)

Двадесета глава: Сам
4°С

Лежах в леглото на Грейс, без да мога да заспя, и се взирах в мрака, нарушаван единствено от тъмния ореол от къдрици върху съседната възглавница. Бях притеснен от новината за появата на Джак в училището. И си мислех за вълците, които не се държаха като вълци. Мислех си за Криста Болман.

Бяха изминали години от последния път, в който спомените за нея ме бяха навестявали, но историята на Грейс за появата на Джак на място, където не би трябвало да бъде, ги върна отново.

Замислих се за деня, в който я бях видял за последно. За деня, в който Криста и Бек се караха в кухнята, в хола, в коридора и отново в кухнята, ръмжащи, крещящи и обикалящи се един друг, като готвещи се за схватка вълци. Тогава бях млад, на около осем, така че Бек ми се струваше истински гигант — огромен, страховит бог, който едва удържаше стаената в гнева си мощ. Двамата с Криста — едра млада жена с почервеняло от ярост лице — обикаляха из къщата отново и отново.

— Ти уби двама души, Криста. Кога ще се изправиш лице в лице с истината?

— Убила? Убила!? — Гласът й бе пронизителен и неприятен като нокти, дращещи по стъкло. — Ами аз? Погледни ме. С живота ми е свършено.

— Не е — отсече Бек. — Все още дишаш, нали? Сърцето ти все още бие? Не мога да кажа същото за двете ти жертви.

Помня, че се присвих, когато Криста изкрещя — гърлен, почти нечленоразделен крясък:

— Това не е живот!

Бек започна да й говори за егоизъм и отговорност, но тя отвърна с поток от псувни, който ме беше шокирал — никога не бях чувал подобни думи.

— А какво ще кажеш за нещастника в мазето? — извика Бек. Виждах гърба му от преддверието, където стоях. — Ти го ухапа, Криста. Ти разруши неговия живот. И уби двама души. Просто защото те обидиха. Все се надявам да видя някакво разкаяние. Дяволите да го вземат, трябва ми гаранция, че това няма да се случи отново.

— Защо трябва да ти давам гаранции за каквото и да било? Някога ти да си ми давал нещо? — озъби се Криста. Раменете й се тресяха. — Наричаш себе си водач на глутница? Това не е глутница, а някакъв култ, величаещ личността ти. Отвращаваш ме. Ще правя каквото си пожелая. И ще си живея живота, както намеря за добре.

Гласът на Бек беше ужасяващо, наистина ужасяващо лишен от емоции, когато произнесе следващите си думи. Помня, че в онзи момент внезапно ми стана жал за Криста, защото знаех, че той спира да звучи разгневено, когато нещата наистина започнат да отиват на зле:

— Значи отказваш да ми обещаеш, че това няма да се случи отново?

Тогава тя погледна към мен… не, не към мен. През мен. Умът й беше някъде далеч, бягаше от реалността на нейното променящо се тяло. Можех да видя изпъкналите вени на челото й, забелязах растящите й нокти:

— Не ти дължа нищо. Върви по дяволите.

Бек каза много тихо:

— Махай се от дома ми.

И тя го направи. Затръшна остъклената врата толкова силно, че чиниите в кухненския шкаф задрънчаха. Секунди по-късно чух как вратата се отваря и затваря отново, много по-тихо — Бек излезе след нея.

Помня, че навън беше достатъчно студено, и се притесних, че Бек може да се трансформира за зимата, оставяйки ме сам в къщата. Страхът беше достатъчно силен, за да ме накара да се измъкна от преддверието и да вляза в хола. Точно тогава чух силния гръм.

Бек тихо се върна обратно в къщата, треперейки от студа и борбата си с трансформацията, и внимателно, сякаш бе направен от стъкло, остави пистолета върху плота. Едва сега ме забеляза да стоя насред стаята, обвил ръце около тялото си, с пръсти, вкопчени в бицепсите.

Помня как звучеше гласът му. Безизразен. Дрезгав.

— Не пипай това, Сам.

След това се оттегли в кабинета си, където остана през целия ден, като придържаше главата си с ръце. Когато започна да се здрачава, той и Улрик излязоха навън, шепнейки си нещо; през прозореца видях как Улрик изнася лопата от гаража.

А сега аз бях тук и лежах в леглото на Грейс, докато някъде навън бродеше Джак. От психически нестабилните хора стават много лоши върколаци.

Докато Грейс беше на училище, бях отишъл до дома на Бек. Алеята пред къщата бе пуста, прозорците — тъмни. Не събрах смелост да вляза вътре, за да видя от колко време е необитаема. Без Бек, който да наставлява глутницата, кой би могъл да държи Джак изкъсо, да се погрижи младият върколак да не прави глупости?

Усещах зараждащото се чувство за нежелана отговорност. Бек имаше мобилен телефон, но не можех да се сетя за номера, колкото и да се ровех в спомените си. Притиснах глава към възглавницата и се помолих Джак да не ухапе някого, защото ако той се превърнеше в проблем, не мисля, че бях достатъчно силен, за да направя това, което трябваше да бъде направено.