Йън Ървайн
Геомансър (61)

Шестдесета глава

— Видях я! — каза Олеи. — Тиан беше там, заедно с големите потоци светлина, които се носеха във всички посоки. Цялата планина се тресеше. Тя беше и с едно малко момиченце.

— Малко момиченце?

— То има зелена коса.

Още едно странно нещо.

— Какво правеше Тиан?

— Не разбрах. — Олеи се отклони от темата. — Трябва да спя. — Тя се сви в палатката.

Беше тъмна нощ. Ядосан заради толкова неща, Ниш подреди лагера, разпали наново огъня и се взря в планината. Нямаше какво друго да се направи, освен да се чака. Олеи вече беше заспала, но той не би могъл. Той крачеше напред-назад.

Това беше големият му шанс. Ако можеше да хване Тиан и нейния кристал, както и да я доведе обратно, това щеше да заличи всичките му предишни провали. Но какво щеше да стане оттук нататък?

 

 

— Ниш! — Някой го хвана за рамото. — Ниш, събуди се!

Той беше заспал срещу една безформена скала. Ниш разтри болезнения си врат.

— Какво става, Олеи?

— Ела, ела!

— Къде? — каза той пресипнало.

— Горе в планините. Тиан започва.

— Какво започва?

— За каквото е дошла. Мога да я видя: стои в една огромна стая, вътре в планината. Тя използва кристала си, Ниш! Тя ще ги доведе тук.

Той се измъкна от спалния си чувал, обу си ботушите и завърза връзките.

— Кой ще доведе?

— Не знам — извика тя. — Не мога да ги видя. Прекалено много са! Тъмно и задимено е.

Силна тръпка премина по гърба му и внезапно той изгуби желание да ходи, където и да било в близост до планината. Но трябваше да го направи. Ниш я прегърна през рамената. Очите й светеха от отражението на един лунен лъч.

— Какво имаш предвид с „толкова много“?

— Толкова, толкова много са! Трябва да я спреш, Ниш.

Това беше истинска трансформация, Олеи да подканя към действие. Явно беше наистина разтревожена.

Ниш хвърли малко храна в торбичката, която висеше на гърдите му, препаса сабята и ножа, даде на Олеи друг нож, който се съмняваше, че тя би могла да използва и заряза всичко останало в лагера.

Те се покатериха по склона, като минаха край балона, все още заседнал между огромните камъни, останал съвсем без въздух, така че ръбовете му и жичките се виждаха от всички страни. Ниш нахрани гълъба, провери, че има достатъчно вода, а после последва Олеи, която перфектно виждаше на лунната светлина и изглежда знаеше накъде трябваше да отиде. Тя вървеше по една пътека, вероятно утъпкана от мечки и кози. Когато се изкачиха по едно възвишение, залязващата луна отразяваше косо широката повърхност на ледника.

След като повървяха още малко, Ниш изведнъж се усети, че следотърсачката не го следваше. Тя седеше на земята, като се взираше вцепенена в острието на ножа.

— Олеи — повика я той. — Ела.

— Страх ме е — промърмори тя, като се зави с палтото над главата си.

Той се върна назад, приклекна и взе ръката й.

— Олеи, не можем да останем тук. Изминахме целия този път, за да открием Тиан. Направих най-доброто, което можах за теб. Сега е твой ред. Моля те, помогни ми.

Като отдръпна ръката си, тя се зави в палтото и започна диво да се клати.

Какво можеше да направи? Ниш знаеше как се чувстваше Олеи сега, но нейната слабост не можеше да го спре, толкова близо до целта. Само ако можеше да хване Тиан и кристала й, всичко щеше да се оправи. Трябваше да го направи, дори и Олеи да страда.

— Тогава остани сама! — извика той. — Аз тръгвам!

Той пое нагоре, сякаш тя не значеше нищо за него. Тя изскимтя. Той не се обърна, въпреки че усещаше болката й.

Когато почти се изкатери по възвишението, тя извика силно:

— Ниш, не ме изоставяй.

В този миг той замръзна, с крак във въздуха, но после се стегна и продължи нагоре.

Преди обаче да беше изминал и още двадесет крачки, тя беше зад него, тичайки тихо с малките си ботушки. Той не знаеше какво да очаква, но изведнъж Олеи е показа неочаквано сговорчива.

— Ще ти покажа пътя, Ниш — каза тя, като хвана ръката му и здраво я стисна. — Не ме оставяй отново сама.

— Няма — каза той, като се загледа в планината.

При изгрев-слънце те вече бяха високо над лагера. Мъгла покриваше долината, а ледниците, покрити от нея, изглеждаха съвсем незначителни. Олеи спря, за да сложи очилата си. Беше трудно да се изкачи по стъпаловидния склон, а и кварцовите скали се пързаляха. Ледът предлагаше малка опора за ботушите й. Мускулите на краката на Ниш го боляха.

— Накъде сега? — попита той, когато Олеи спря на ръба под една скала, покрита със слюда.

За миг тя изглеждаше несигурна. Олеи постави ръка над очилата си, като че ли, за да огледа в далечината.

— Ах! — простена тя и отново тръгна.

Часове по-късно те бяха вече в полите на ледниците. Скалите също се променяха — по-долу бяха блестящи шисти, а тук — гранитен гнайс. Изведнъж, докато се катереха по планината се чу жесток пукот, а контурите на ледника се промениха.

— Какво е това? — извика Ниш.

Тътенът малко се смекчи, но после изведнъж отново нарасна. Дъното и страните на долината се променяха пред очите им — заострени и по-високи. Огромно парче лед се откъсна и се засили надолу по скалите, като се разцепи долу с трясък. Сякаш огромните камъни се разцепиха на парчета. Скалата започна да пада. Ниш я гледаше как пада, без да знае дори накъде да побегне.

Олеи извика, хвана ръката му и го издърпа надясно. Тя хукна по ръба, за да излязат от обсега на ледника. Ниш я следваше плътно. Над главите им скалите бучаха и се разбиваха.

Това не беше свлачище, а хаотично падащи скали и лед, откъснали се право от Тиртракс. Къс от планината с размерите на имението на родителите му започна да се търкаля пред очите на Ниш. Той се търкаляше право надолу, докато се разцепи, а по-голямата му половина се стрелна точно към тях. Ниш го забеляза с крайчеца на окото си.

Той затича толкова силно, че от носа му потече кръв. Още тичаше, когато един голям камък премина край него и се разби в една горичка. Шумът беше, сякаш настъпваше природен катаклизъм.

Олеи вече не се виждаше, което беше удивително за човек като нея, който дори не беше тренирал. Ниш се изкачи по един хребет и се спусна надолу по него. Пред него беше следотърсачката и той се превъртя във въздуха, за да не се приземи върху нея. Тя се беше свила на земята, с ръце на наушниците, като се опитваше отчаяно да се защити от шума. Устата й беше отворена и тя крещеше, но Ниш не можеше да чуе нищо.

Той намери тапите за уши в торбичката й, извади ги, за да ги постави, а отгоре отново сложи наушниците. Олеи се изправи и каза нещо. Той не разбра какво. Шумът изчезна. Те погледнаха над ръба. Скали вече не падаха, въпреки че ледът все още притискаше планината. Земята се разтресе на няколко пъти.

С тътен, който многократно превъзхождаше предишния, част от планината изпука. Отново западаха лед и скали. Ниш и Олеи наблюдаваха страшната картина. Четвърт час по-късно, когато ледникът се върна в нормалния си вид, Ниш промълви:

— Чудя се дали сега е безопасно?

Олеи вероятно мислеше същото. Тя стана и отново се закатери по склона. Те преодоляха зъберите на хребета и спряха. Ниш можеше да види право в планината. Беше като пукнатина в гнездо на термити, което разкриваше какво имаше вътре.

— Град в планината! — Той видя няколко нива и огромни, украсени колони. — Значи там е отишла! Но защо? Това град на лайринксите ли е?

— Не мисля така! — Тя потрепери.

Дали и останалата част от планината щеше да падне? Ами виденията на Олеи: летящите лайринкси и ужаса, на който тя не даде име?

— Мога да я видя — изсъска Олеи.

Той не обърна внимание; толкова пъти досега го беше казвала.

Тя го дръпна.

— Мога да я видя, Ниш. Там горе!

Погледът му последва ръката й, а там той сам видя две фигури точно на входа. Те бяха прекалено далече от очите му, но той не се усъмни в думите на Олеи. Колкото и трудна да беше работата му с нея, тя нито веднъж не беше сгрешила, затова и Ниш и вярваше.

— Ела! Можем да я вземем!

Те се спуснаха натам, но изведнъж Олеи спря и се сви между две скали.

— Много късно! Прекалено късно!

— Добре, ти стой тук! — извика той. Възможността, на която той дори не смееше да се надява, сега беше пред него. Тиан беше сама, само с детето. Всичко, което трябваше да направи, беше да грабне Тиан и да я отнесе в балона, а после да се махнат оттук. Това щеше да заличи всичко. Той щеше да стане герой. Ниш се спусна към целта като се приближаваше към пукнатината в недрата на планината. От нея се виждаше град на три нива. Изведнъж Ниш беше заслепен от ярки светлини. Фигурите изчезнаха.

Олеи изпищя и затича след него.

— Не ме оставяй! — викаше тя, като се хвърли в ръцете му. — То идва!

Ниш не я попита какво. Подобни прозрения рядко му даваха някаква информация. Той продължи нагоре, а тя го последва, потропвайки с ботушите си.

Те влязоха през пукнатината и намериха спираловидно стълбище в доста добро състояние, по което запълзяха нагоре. След малко стигнаха до нивото, където се намираха Тиан и детето. Подът, разчупен точно при входа, беше покрит с натрошен камък и лед, в достатъчно количество, за да напълнят цяла каменоломна.

Гледката, която се откри пред тях… нея Ниш нямаше да я забрави до живот.