Йън Ървайн
Геомансър (55)

Петдесет и четвърта глава

Планинската верига не можеше да се види от Итсипитси, който лежеше в една долина с високи борове наоколо; все пак, Тиан успя неколкократно да я види от ледоразбивача. Дори от тази дистанция Великите планини изглеждаха огромни, една покрита със сняг и лед стена, която се простираше от изток на запад на хоризонта. Над всичко, наоколо се извисяваше връх Тиртракс, най-високият в Сантенар. Най-големият в Трите свята, както се твърдеше в Историите. Съкровищницата за сънища на Тиан за последната половин година беше само на няколко дни оттук.

Те потеглиха на зазоряване, като поеха със ските нагоре по реката. Първият ден им беше доста трудно, тъй като склонът беше хлъзгав. Не бяха пътували със ски от Глизмел нататък, а сега им се налагаше да носят и огромно количество порции изсушена храна, които да им стигнат за три седмици. На Тиан не й беше чак толкова трудно да върви, пък и тя се придвижваше внимателно, тъй като не искаше да се нарани преди деня на срещата с Минис. Откакто дойдоха в Тикси всяка нощ Тиан сънуваше любимия си, като всеки път сънят ставаше все по-страстен. В сънищата й те не се любеха, но милувките му я докарваха до такъв екстаз, че тя не можеше да мисли за нищо друго.

Амплиметът не светеше още откакто напуснаха колибата на трите жени, а неговата искра се виждаше само в мрака. А сега с всяка нощ блясъкът му ставаше все по-силен; тя можеше да усети неговата мощност да нараства с наближаването на Тиртракс. На три пъти се беше опитала да достигне Минис и усети, че той беше там, но не можеше да го намери.

Времето беше хубаво; след първия ден ледът беше отличен за преход. Планините се издигаха пред тях, грамадни и неприветливи, повече отколкото Тиан някога можеше да си ги представи. Реки от замръзнал лед се виеха между върховете, а когато вятърът се върна на сутринта, тя чуваше ужасяващия му вой в планината. Някога ледниците стигаха чак до ледената покривка на Мириладел, но това беше преди много време. Сега те свършваха при урви, дълбоки над хиляда педи, над които късове лед, големи, колкото хълмове, се разпукваха и се разбиваха с трясък в равнината. След всяка от тези лавини оставаха купчини лед, които израстваха и чезнеха според сезона.

Следобедът започнаха да се катерят. Преходът сега ставаше извънредно труден и се наложи те да изоставят ските, прекалено тежки за носене. Четири дни по-късно те направиха лагер в малка горичка, където запалиха и огън, последният им. Оттам нататък не се виждаше вече гора. Над тях се извисяваше Тиртракс, толкова висок, че те трябваше да изпънат вратове, за да видят върха му, който беше някъде сред облаците.

Тиан беше в своя спален чувал при огъня и тъкмо привърши своята яхния. Утре вече щяха да бъдат в планината. Тя стисна амплимета на гърдите си, а неговата искра просветваше в ритъма на сърцето й. Тя винаги сънуваше, след като го използваше, а сега, когато беше наблизо означаваше, че щеше да сънува и Минис.

Хаани беше заспала. Тиан можеше да чуе нейното леко похъркване. Но за Тиан нямаше да има нито спане, нито сънища. Тя не докосна амплимета, тъй като тази нощ не искаше повече фалшиви надежди. Тя трябваше да признае поне пред себе си колко много искаше да види Минис и да му поднесе своя триумф — спасението на неговия народ. Затова отново потъна в мечти, постави шлема и взе кълбото.

Отне й много време да го намери. Всичко, което можеше да види, беше пушек и проклетия мрак. Трябваше да мине около час, преди Тиан да чуе гласа, който не беше чувала от месеци.

— Тиан! Възможно ли е да си ти?

— Дааа! — Тя издиша дълбоко. — Аз съм, Минис, моя любов.

— Бяхме се предали. Мислехме, че си мъртва.

— Амплиметът не беше достатъчно силен, за да се свърже с теб, освен в близост до пресечни точки. От месеци не можех да го използвам.

— Разбира се, че не. Трябваше да се досетя.

— Пътят ми също беше труден, Минис. Ужасно труден. Толкова много хора умряха…

— И тогава ти се провали! Ах, Тиан, предупредиха ме, че не е възможно…

— Не съм те разочаровала.

— Какво имаш предвид? — каза той безнадеждно.

Искаше й се да може да види лицето му, но картината беше мъглява, а гласът — слаб и прекъсващ.

— Направих го! — извика тя. — Извървях петстотин левги през Сантенар заради теб, Минис. Сега съм в полите на Тиртракс.

Такова течение мина през нея, че изправи косата й. Тя можеше да усети неговата реакция с всеки нерв в тялото си.

— О, Тиан! — почти можеше да усети сълзите в очите му. — Тиртракс е най-големия град, построен някога от ааким. Повече от хиляда години те са прекарали, за да го съградят в сърцето на планината. Няма друг град като него. Покажи ми.

Забравяйки за главоболието си, тя излезе от спалния чували тръгна боса около огъня и обратно, за да види той огромния връх. Нямаше облаци. Една грозна, петниста луна осветяваше снега, скалите и върха.

Въздишка, вик на болка и радост в едно. Сцената ту се закриваше от дима, ту се проясняваше. Минис сякаш изтича през някаква врата, а викът му вибрираше в главата й, достатъчно силен, за да събуди дори детето в палатката.

— Тириър, Луксор, Битие Фостър — баща? Елате да видите! Тиан е донесла амплимета в полите на планината Тиртракс. Вижте, вижте!

Тя смътно видя лицата, които беше видяла, докато беше хваната като в капан в леденото си скривалище преди месеци. Те се тълпяха наоколо, бутайки се развълнувано. Имаше също и непознати лица, а върху всяко едно от тях тя видя искрица надежда, блеснала след век на отчаяние.

— Тиан — каза Минис, като си проби път, — слушай внимателно. Малко време ни е останало. Може би дни; най-много седмици. Вече много от нас са мъртви. Можеш ли да ме чуеш, Тиан?

— Мога да те чуя.

— Губим те. Тиан, ето какво трябва да направиш. Ти си на дни път от най-близкия вход откъм Тиртракс, макар и да не си далече от възможността да избягаш. Върви направо към извития хребет, който виждаш пред себе си. Нагоре, най-добре да го изкачиш през деня и ще се озовеш пред един прозрачен обект. Оттам, където си застанала, той има формата на четиристенен диамант. Виждаш ли го?

— Забелязах го, когато направихме лагера днес.

— Точно на ниската точка на диаманта ще забележиш две ивици скали, червени като ръжда, всяка от тях дебела около педя. Между тях има една тънка, жълта ивица. Последвай ги през планината, в посока към двойния ледник; това ти е отдясно, мисля?

— Отляво — каза тя, макар той да не показа, че я чува.

— Върви някъде около две хиляди и сто стъпки. Колко си висока, Тиан?

— Може би вашите мерки са различни от нашите.

— По-ниска или по-висока си в сравнение с обикновените жени?

— Средна.

— Тогава върви две хиляди и триста стъпки, повече или по-малко, и ще видиш голям разлом в скалите, който повдига червената и жълтата ивица доста над ръба. Продължи още шестстотин стъпки. Ще стигнеш до нещо, което изглежда като малка пещера. От него може да се стича вода. Пропълзи вътре и в по-далечния край ще видиш бяла стена. Удари с дланта си по нея, така. — Той й показа как и я накара да го повтаря, докато се научи. — Плочата ще се премести и ти ще влезеш вътре. Ако не може, отвори я със сила. Ще бъдеш точно в основата на Тиртракс. Пропълзи по тунела. — Той описа серия от коридори, през които тя трябваше да премине и скрити врати, които да отвори. — Накрая се качи нагоре по стъпалата, чак до върха. Много е далеч. Ще трябва да си починеш по пътя. Накрая ще намериш гонг, направен от стъкло. Удари го и ааким ще дойдат, ако все още не са те намерили. Разкажи им за себе си и им дай амплимета. Внимавай как го използваш в Тиртракс. Толкова си близо до пресечната точка, рискуваш живота си и кристала, така че направи го, само ако нямаш друг избор. Ясно ли е, Тиан?

— Да — каза тя нежно. — Но…

— Ааким знаят какво да правят.

 

 

Тиан обясни на Хаани какво търсеха. Инструкциите на Минис бяха съвсем точни, въпреки че разстоянията бяха по-къси, отколкото той очакваше. Към края на деня те откриха разлома и отвора зад него. Тиан трябваше да свали торбата си, за да влезе, а входът беше почти блокиран от лед. В другия си край стената също беше замръзнала, а тънък слой кристализирал сняг покриваше скалите. Тя удари стената, както я беше научил Минис. Нищо не се случи. Тя го направи отново. Пак нищо. Като се намръщи, Тиан седна назад.

— Може би вратата е залостена — каза Хаани.

— Разбира се! Ръбовете са циментирани. Подай ми ръка, Хаани.

Те започнаха да пробиват дупки по ръбовете с парченца скала, като разчупваха леда. Вратата все още не помръдваше и Тиан трябваше да почисти откритите дупки с длетото си. Щом падна и последната частица; вратата се отвори. Тиан и Хаани нахлуха през нея, за да не се затвори отново. Над тях блесна светлина, която идваше от блестящото кълбо на стената. Тиан никога не беше виждала нещо подобно и то я притесни, тъй като беше чела в Историите колко умни са ааким и знаеше, че техните умения превъзхождат човешките.

Като оставиха торбите си, Хаани попита:

— Какво е това?

Беше далечен метален звук.

— Не знам — каза Тиан. — Може би аларма. Добре, те може би знаят, че идваме.

Те бяха в един голям тунел с гладки шистови стени. Слюдата беше навсякъде. Продължаваха напред, следвайки инструкциите на Минис, а от последната врата влязоха право в една пещера. Точно срещу тях се виеше нагоре една каменна стълба. Те продължиха нагоре. След известно време излязоха пред една каменна стая.

— Не виждам никакъв стъклен гонг — каза Хаани. Тиан й беше разказала за него.

— Предполагам, трябва да продължим.

Навън те поеха по един дълъг коридор, преди да стигнат до една стая с форма на мида, дълга поне сто педи, направена от местните скали. Тиан само искаше пътуването да свърши. Хаани, макар и изтощена, се влачеше след нея, без да се оплаква.

Отляво им имаше друга стълба, здрава спирала от кристални стъпала, задържани по местата си от жици. Изглеждаше прекалено крехко, за да понесе тежестта им.

— Трябва да е това — каза Тиан със съмнение.

Тя постави крак на най-ниското стъпало. То не помръдна; стълбата беше по-здрава, отколкото изглеждаше. Отгоре й падаха светлини. Друга аларма иззвъня, по-високо от първата, но признаци на живот нямаше. Без съмнение те живееха по-нагоре, тъй като Минис й беше казал да продължи по целия път.

Стъпалата продължаваха нагоре и нагоре. Сякаш нямаха край, а Тиан вече залиташе много преди да достигне върха им. Те си починаха на жиците, а после продължиха, следвайки светлините, които светваха и изгасваха. Иззвъняха и други аларми, по-ниско и по-високо, докато цялото място се изпълни с техния ек. Първата спря след час, а Тиан предположи, че и останалите ще спрат.

Катериха се около три часа преди да се озоват в друга огромна стая. Тя имаше формата на яйце, украсена със странни фигурки и мебелирана още по-странно. Пред тях стоеше стъкленият гонг, два пъти по-висок от Тиан. Един голям, обвит в кожа дървен чук стоеше край тях. Като взе чука, тя удари гонга право в средата. От него излезе нисък, треперещ звук, чиито вибрации тя можеше да усети чак до костите си.

Сякаш сто аларми звъннаха наведнъж. Тиан остави долу чука и зачака. И продължи да чака.

Никой не дойде. Тя удряше гонга отново и отново. Резултатът беше същият, никой не й отговори, нито след час, нито след два, четири, осем или шестнадесет. Накрая алармите спряха.

И на сутринта Тиан все още удряше гонга. Хаани — също. Нямаше отговор. Накрая, посред нощ, след като бяха прекарали в Тиртракс поне тридесет часа, Тиан беше принудена да заключи, че ааким, които бяха живели хиляди години тук, вече не обитаваха това място. Огромното здание в Тиртракс, както и града, който бяха построили, вече бяха изоставени.