Йън Ървайн
Геомансър (45)

Четиридесет и четвърта глава

Райл и Лиет бяха разрешили единия проблем, но не и другия. Беше ужасно предизвикателство да направят своите същества по-големи от размерите на плъх, защото растежа им винаги спираше дотам.

Тиан беше щастлива от този факт. Тя не харесваше вида на новото същество, а начинът, по който то се хранеше, беше ужасяващ. Веднъж Райл удари в земята един жив плъх, а след няколко минути на пълна парализа, животинчето се опита да помръдне. Тогава съществото на Райл и Лиет се хвърли с един скок върху плъха и буквално откъсна главата му. А какво ли щеше да стане то, ако Райл успееше да го развие до пълния му размер? Какъв ли беше неговият пълен размер?

През следващата седмица имаше още няколко кризисни ситуации. Един ден съществото започна да тича в кръг, удряйки с опашката си и свивайки се в конвулсии, сякаш се опитваше да се върже на възел.

— Снизлет и риззик се опитват да се отхвърлят един друг — каза Райл.

— Това го подлудява — каза Лиет, която стоеше толкова близо, че раменете й докосваха неговите. Той положи широката си ръка върху бедрото й. Отношенията им се бяха променили.

Сутринта животното лежеше на една страна, стенейки. Една дълга линия от наранявания беше се очертала на мястото, където бяха шевовете; от тях се излъчваха червени жилки. Тиан можеше да усети болката му, сякаш беше нейна собствена.

— Да сложим край на агонията му — помоли тя. — Това е невъзможно страдание.

— Не върви на добре, Райл. — Лиет плъзна ръка върху ханша му. — Защо да не го убием и да създадем ново?

— Двете не са се съединили добре — Райл плъзна собствената си ръка още по-надолу. Тиан не можеше да разбере дали беше очарована или отвратена от това публично излагане. — Мисля, че е по-добре просто да създадем едното, или другото. — Той отиде до клетката. — Тиан, извлечи ми цялата енергия, която можеш. Ще опитам насилствено да ги съединя.

— Това не ми харесва. — Лиет положи нежната си ръка върху неговата. — Подобен риск може да доведе до неговото полудяване. По-добре да започнем отново, отколкото да създадем същество, което да не можем да контролираме.

Той погледна дълбоко в очите й.

— Нека най-напред първо да опитаме, може ли? Ако се провалим, ще го убием и ще започнем на чисто. — Той притисна ръцете си около клетката, но полето не се появи. — Тиан?

Тя все още се взираше в нещастното същество.

— Има нещо погрешно. Да оставим горкото животно да умре!

— Създай сиянието! — извика той.

— Повече няма да ти помагам.

Райл скочи, обладан от яда си и изтръгна амплимета от ръката й. Един нокът разкъса кожата на дланта й и Тиан усети едва чуто щракване, когато кристалът беше изтръгнат от ръката й. Това я разтърси на стола.

— Не. Това вече стигна прекалено далеч — прошепна тя, взряна в блестящите частички, останали в дланта й.

 

 

В това време Тиан се намираше в огромна сферична камера в подножието на върха. Нямаше прозорец и беше задушаващо горещо. Стаята беше празна, но с висяща скоба от тавана. Райл окачи амплимета там.

Тя седна на пода, който се оказа толкова неприятно топъл, че тя веднага трябваше да стане. Очите й бяха вперени в амплимета, висящ на четири педи от нея и съвършено недостижим. Копнежът направо я удряше в лицето. Тиан изпусна отчаян вик на желание.

Двадесет и шест часа прекара тя в стаята, като ходеше напред-назад. Нямаше къде да седне, къде да легне. Ако стоеше неподвижно на едно и също място, краката започваха да я болят. Тя не спа; не можеше; изнемогваше от жегата, а надолу амплиметът изпускаше остро сияние, което тя усещаше върху тила си.

На няколко пъти Тиан задряма права, но агонията й не спираше. Само щеше да стане по-зле, а накрая тя щеше напълно да се срине.

Сутринта на втория ден тя се предаде. След като изрита вратата с крака си, тя каза на лайринкса, който я отвори:

— Ще го направя. Заведи ме при Райл.

 

 

Съществото все още се гърчеше на пода на клетката. То изглеждаше по-слабо отпреди, както и Райл, който непрестанно беше се мъчил, за да поддържа съществото живо. Лиет не беше тук; беше извикана по друг проект. Райл често се оглеждаше наоколо, сякаш за да я попита нещо.

Тиан се покатери върху стола и отново започна да се мъчи да извлече енергия от източника, който вече беше открила, онези линии, които обграждаха и минаваха през големите магнити на стоманения връх Калисин.

През последните седмици тя се научи някак си по-лесно да извлича енергия от полето, като улавяше и най-тънкия поток енергия. Тогава обаче беше винаги внимателна, тъй като това беше като да се опита да напълни напръстник от водопад. Наоколо имаше енергия, милиард пъти по-голяма, отколкото тя можеше да овладее. Една грешка и енергията можеше да я убие.

— Побързай! — извика Райл. — Ще се провалим. — Той се облещи срещу нея. Кожата му висеше, сякаш беше изсушен отвътре.

Тя извлече енергия през нишките от кометна стомана, капка по капка. Сияние се разнесе в клетката. Райл веднага придоби по-спокоен вид.

Работеха през цялата вечер, въпреки че Тиан нямаше и идея какво правеше Райл. Към полунощ червените линии от възпалението бяха избледнели, раните — по-малко отекли и зарастващи вече. Те продължиха работата и на зазоряване, както и на следния ден. Едва когато слънчевите лъчи проникнаха в стаята, Райл каза да спрат. Съществото изрита веднъж, два пъти, а после заспа. Кризата изглежда беше отминала.

Тиан, след две нощи, без да спи, беше толкова изтощена, че нямаше сили дори да си свали шлема. Тя легна на металния под. Сякаш процесът по извличане на енергия я беше разглобил на части.

— Да те занеса ли в стаята? — попита Райл, като се наведе над нея.

Подложила глава върху ръцете си, тя се сгуши и затвори очи.

— Идеално ком…

Тиан заспа.

 

 

Луната изгря над блатистата равнина. Светлината се отразяваше от повърхността на сто хиляди малки езерца, някои от които с размерите едва на покривка за маса. Между тях растеше тръстика.

Тиан седеше на една могила, единственото възвишение в скучния пейзаж. Могилата мърдаше при всяко нейно движение, сякаш беше купа сено. Нямаше как да премине през блатото; нямаше начин за бягство!

Едно движение привлече погледа й, някъде в далечината. Отражението на лупата в едно от езерцата моментално изчезна, сякаш нещо смути равната вода. Тя се взря натам. Не смееше да мигне, погледна наляво, после — направо, накрая — надясно. Погледна и назад, но не видя нищо. Всичко беше тъмно.

Като се обърна назад, Тиан видя, че езерцата целите трептяха, а мрак и светлина се смесваха. Каквото и да причиняваше това, то явно беше някъде пред нея.

Луната се издигна по-нагоре. Леденият вятър я накара да потръпне. Тиан се изправи, вглеждайки се в естественото движение на водата. Тя улови отдалеченият смях на развълнуваната вода, който ставаше все по-силен, докато съвсем заприлича ни крясък, като въртените от вятъра лопатки колела в крайбрежните рибарници надолу от Тикси.

Тогава тя го видя — удължена форма, гмуркаща се в езерото, на петдесет крачки от нейната могила. То тупна във водата, а дебелите му крака се мърдаха като лопати и изхвърляха огромни количества вода зад себе си. Лунната светлина освети върховете на гръбначните му прешлени. То приличаше на съществото на Райл, само че чудовищно пораснало. Една удължена глава, огромна уста, пълна със зъби, покрито с шипове отстрани и отдолу, подрязана опашка. Но най-лошото от всичко беше блестящата интелигентност, която се четеше в очите му.

Друго същество се издигна от съседното езеро. Те бяха навсякъде, приближаващи към могилата, сякаш се надпреварваха кое щеше да стигне първо до нея.

Тя се изправи на върха на пръстите си. Сега мракът зад нея беше прорязан от стотици фосфоресцентни дири. Луната се отразяваше в избелелите очи и сивите зъби на чудовищата. Тиан се въртеше наоколо. Те бяха навсякъде; хиляди. Тя опипа кръста си. Нямаше нож; никакво оръжие.

Първото същество, което тя видя, беше начело пред останалите. То се хвърли в езерото до могилата, като вдигна две високи вълни. Кал и тръстика излетяха във въздуха. То беше три пъти по-голямо от нея.

Животното достигни брега на езерото. Плоските му крака се закатериха по могилата. Показаха се ноктите, то излезе цяло от водата. Бързаше. Муцуната му зееше. То дишаше тежко.

 

 

Тиан извика и се събуди. Беше само предизвикан от кристала кошмар, очакван след подобно претоварване в работата с амплимета.

Когато Тиан се изправи, тя видя нещо с пръсти в светлината на луната, проникваща през прозореца. Това беше съществото на Райл в клетката.

— Ела по-близо.

Тя се обърна, мислейки, че някой прошепна нещо зад нея, въпреки че звукът не беше като гласа на лайринкс. Стаята беше празна. Тиан се приближи до клетката. Съществото се притисна с муцуната си към решетките. Очите му се бяха втренчили в нея.

— По-близо, по-близо!

Тиан се вгледа в малкото зверче, което беше като онова от сънищата й, но по-малко. То изглеждаше… Тиан не можеше да определи как точно, но сякаш беше смъртоносно.

— Гладно съм.

Като си спомни съдбата на плъха, с което то се нахрани, тя се протегна за парченце сушена риба в кошницата и внимателно го извади. Съществото я гледаше, без да мърда. То не поглеждаше месото. Очите му бяха вперени в пръстите й.

— Гладно съм!

Тиан се приближи, взе едно парче месо и го поднесе към муцуната му. Тя се почувства хипнотизирана от очите, от звука.

То подскочи и се удари така силно в решетките, че клетката се разклати напред. Челюстите му щракнаха само на дъх разстояние от пръстите й. Тя отскочи назад с писък и забравеният на главата й шлем падна. В този момент шепотът в мозъка й спря, а хипнотизиращата сила от очите на животното също изчезна. Съществото, колкото и порочно да беше, всъщност представляваше просто едно диво животно.

То беше огънало решетките. Тиан постави по-тежка клетка отгоре над първата, а върху нея — блокче метал, което да я затиска, и излезе. Един страж я придружи до стаята й, а тя заключи вратата след себе си.

Три пъти през тази нощ тя се буди развълнувана и изтичваше до вратата, за да провери дали все още беше заключена.

Тиан разказа на Райл какво се беше случило през нощта, макар и не за импулсите, които достигнаха до мозъка й чрез шлема. Тя не искаше той да разбира това — така щеше да бъде още по-щастлив със своето творение.

На следната сутрин тя се събуди с течащ нос и толкова зачервено гърло, че не можеше дори да яде. Беше прикована за леглото; нямаше начин да работи.

Три дни по-късно, когато се върна на работа, съществото на Райл беше пораснало два пъти повече от последния път. То имаше тяло, подобно на малка домашна котка, но по-дълги и тънки крака, както и сегментирана броня, върху която прорастваха шипове. Беше необходима още по-здрава клетка за него.

— Върви страхотно — извика Райл въодушевено, когато тя седна на стола. — Ела да го видиш.

Тя не помръдна.

— Ела, Тиан. — Той взе ръката й я придърпа. Тя неохотно провлече крака след него.

Зверчето се сви, а очите му се спряха, без да мигнат, върху нея. То започна да съска. Прибраните шипове отново се надигнаха, а кожата на врата му също се поду.

Тя спря на мястото си като примряла. То сякаш се опитваше да проникне в ума й и сега се чувстваше още по-силно. Ако не носеше шлема, Тиан не знаеше дали щеше да устои.

„Гладно съм!“ — този шепот беше в главата й.

Райл я тласна напред с лакът. Тя се приближи. Нямаше какво да я нарани, щом той беше тук. Когато Тиан направи последната стъпка до клетката, зверчето се хвърли към решетките. Клетката, която нямаше дъно, се разклати и щеше да падне, ако Райл не я беше ударил с юмрук, за да я изправи. Зверчето се изви и се спусна отново да обърне клетката, но този път само безуспешно удари гръбнака си в решетките.

Като се дръпна настрани, то се изстреля от едната страна на клетката до другата, като изпусна пронизителни викове на яд и неудовлетвореност. То атакува решетките със зъби, като изпочупи няколко, а после най-неочаквано просто седна и отново се втренчи в Тиан. Погледът му направо спря дъха й.

— Много е диво! — Райл весело се почеса по бузата.

Тя отстъпи назад, а животното разпери навития си син език през покритите си с брадавици устни и изплю нещо към нея. Течността се залепи на челото, веждата и левия й клепач и веднага започна да я боли и пари.

Тя извика, напразно опитвайки се да премахне гадното залепено нещо, но без успех. Райл прекоси със скок стаята и изля в лицето й половин кофа вода. На следващата секунда тя висеше надолу с главата, Райл я беше хванал за глезена, докато избърсваше водата и отровата от лицето й.

След няколко минути всичко беше готово, въпреки че на мястото, където беше се залепила отровата, беше покрито с изпълнени с течност мехури, а космите от веждата й бяха опадали. Райл изпрати да вземат от стаята й нейната торба. Тя се преоблече, изпра старите дрехи и ги просна на пода да изсъхнат. Те продължиха работата си.

 

 

— Страхувам се от това същество — каза тя на Райл вечерта. — То мрази живите неща.

— Риззикът и снизлетът не са се съединили напълно. Те се борят; затова поведението му е толкова странно.

„Повече от странно е — помисли си тя. — Това е една гадост, а аз помогнах тя да бъде създадена.“

— Ами ако… не можеш да се оправиш с него? Ако се обърне срещу теб?

— Срещу мен? — Той се засмя. — Това малко нещо! Ще го убия и ще създам като него отново. Следващият път ще бъде по-лесно.

Тя не каза нищо. Ако от самото начало се беше направила на глупава, това никога нямаше да се случи.

Един час по-късно съществото припадна и започна да се гърчи. Гърчът премина в епилептичен припадък, който с всяка секунда ставаше по-силен.

— Какво е това? — прошепна Тиан. Гледката беше изнервяща.

— Нещо погрешно се е случило в мозъка му — отговори Райл. — Не съм сигурен дали мога да го оправя. — Той изглеждаше по-несигурен от обикновено, без нито един сигурен знак. — Не разбирам какъв е проблемът.

— Тогава го остави да умре! — Тя се молеше това бързо да стане.

Лицето и гърлото му станаха черни, после — зелени, а накрая — бели. Знак на болка ли беше това, на успокоение или подобрение? Дори след толкова време тя рядко можеше да разчита езика на кожата му.

— Толкова е близко — прошепна той. — Седемдесет години работихме върху този проект. Знам, че можем да го направим! Със сигурност още един ден и ще бъде достатъчно. — Челото му почервеня, сякаш се опитваше да промени разсъдъка си. — Създай отново сиянието. Имам една идея.

Отново се върнаха на работа, Райл преоформяше мозъка на съществото. Тиан изобщо не можеше да разбере какво прави и затова само извличаше енергия, за да поддържа сиянието около клетката.

Той отново придоби измъчен и повехнал вид.

— Трябва ми повече, Тиан — прошепна той.

— Не мога да извлека повече по безопасен начин.

— Тогава го направи, макар и не безопасно! Почти привършвам работата. Не мога да спра сега. — Дързък блясък се четеше в очите му.

Главата я болеше, това беше лош знак.

— Страх ме е.

— Ще те пазя. Направи го!

Как би могъл някой да я пази от това, което я плашеше? Нямаше защита. Като закрепи шлема по-здраво на главата си, Тиан нагласи амплимета към променящите се полета, които ограждаха върха.

Имаше бариера, която обаче тя не смееше да премине. Тиан можеше да усети енергията там, в неограничени количества, огромно поле, което сякаш обхващаше целия свят и се пресичаше с други по-малки полета. Как можеше да извлече количество енергия, което да не бъде прекалено?

Като прецени какво да прави, Райл изпусна крясък, подобен на пиле и падна на пода, където започна да се гърчи. Това се превърна в жестоко, некоординирано премятане в различни посоки. Може би Тиан трябваше да спре? Може би трябваше да продължи? Ами ако дадеше още енергия на животното? Дали Райл можеше да понесе още? Какво трябваше да направи тя?

Като усети по-малко колебание в полето, тя извлече енергия към себе си. Прекалено много. Главата й сякаш щеше да се свари; идеше й да припадне, но трябваше да се държи.

Тогава, макар и прекалено бавно, пред нея започна да се разтваря един блок, като сол в пороя. Видението отслабна, блокът сякаш беше прободен в средата и изведнъж изчезна.

— Да! — извика Райл, изрита с два крака във въздуха и остана неподвижен.

Съществото извика, а звукът напомни на Тиан за жената, полудяла във фабриката за разплод. Малкото зверче се сви конвулсивно и се опита да изтръгне шиповете от опашката си. То промени цветовете си.

Тиан свали шлема. Притокът на енергия спря. Тя обиколи около Райл, като мислеше, че той беше мъртъв. Странно, но това я притесни. Те бяха заедно вече повече от три месеца, и въпреки всичко преживяно, тя все още го харесваше.

Устните му бяха оцветени в масленозелено, а останалата част от кожата му — в бледо сиво. Той дишаше. Тя седна до него, като се чудеше дали да не изтича за помощ. Той не изглеждаше в безсъзнание; по-скоро като заспал. Съществото лежеше по гръб, разперило крака като умряла котка, въпреки че все още дишаше.

Дали това беше нейният шанс? Тя се заклати замаяно към вратата. Беше заключено, а пръстите й не бяха достатъчно силни, за да отключи. Тя удари по вратата, но върху здравия метал се чу едва слаб звук.

Тиан се върна пак до масата. Райл и съществото лежаха, както преди. Нямаше какво да направи. Като вдигна кълбото, тя видя, че то беше изгубило форма, Тиан извади комплекта си с инструменти и започна да го поправя. Времето течеше бързо. Беше хубаво, че отново работеше с ръцете си. Не си беше представяла колко много й бе липсвало това. Когато приключи работа, тя лежеше на пода и дремеше.

 

 

Беше рано сутринта, когато тя се събуди и отиде да провери за Райл. Той отвори очи, като направи крива усмивка.

— Ти ми спаси живота! — Гласът му беше като хриптящо дихание.

— Живот за живот — отговори тя по-гордо, отколкото се чувстваше. — Надявам се да запомниш това.

— Ще го запомня.

Той погледна отново към клетката. Усмивките на лайринксите винаги бяха обезпокоителни, но тази разкриваше повече зъби от всякога.

— Вярвам, че го направихме, Тиан.

Тя не отговори.

— Снизлетът и риззикът вече са се слели в едно.

Ръцете я боляха.

— Направих го, за да те спася; както и себе си — промърмори тя.

— Погледни малкото зверче. Не знам какво си направила, но то е добре. Може дори да порасне до пълен размер.

Тя се молеше това да не стане. Той отиде тромаво до клетката, като по пътя трябваше да се подпре на масата. Съществото се беше изправило на задните си крака, сграбчило решетките. Неговата муцуна беше килната на една страна, сякаш подслушваше. Беше по-голямо от преди и по-слабо.

— Ще го нарека нилатл — каза Райл. Като се протегна към купата с месо, той изчепка с нокът малко от него, сви го до размер на пшеничено зърно и промуши месото през решетките.

Нилатл видя храната, преобърна се няколко пъти на пода и я подуши внимателно. Едва тогава то я погълна на една хапка.

— Какво правиш? — попита Тиан, дръпвайки се назад.

Той протегна ръка, гледайки нилатл внимателно. След като направи две стъпки, зверчето падна на лявата си страна. Очите му се затвориха. Райл го бодна с парченце метал. То не помръдна.

Той вдигна клетката, взе шест мънички парченца от плътта на животното и ги постави в бурканче с течност. Райл взе с пръсти малко мехлем от едно бурканче, но щом се протегна да го постави върху раните, той спря, гледайки неуверено. Опрян на лакти върху масата, той каза:

— Ах, болката ми премина.

Остра болка премина през главата на Тиан. За секунда тя изгуби способността си да вижда и в този миг усети в мрака миризмата на нилатл, горещ аромат като от крехко месо.

— Боли!

Когато зрението й се върна, тя видя как нилатл изрита във въздуха с един крак, изправи се и заби ноктите си в ръката на Тиан.

— Мразя!

Преди да успее да сграбчи съществото, то скочи във въздуха и се приземи на главата си. Задните му нокти се забиха във врата на лайринкса, като търсеха сухожилията между плочите върху кожата му. Ноктите на предните му крака одраха дълбоко Райл през челото, търсейки очните му ябълки.

Райл закри очите си с едната си ръка. Другата ръка замахна назад, като се опитваше да свали нилатл от главата си. Един от отровните шипове на зверчето проби дланта. Като виеше в агония, Райл дръпна ръката си. От шипа потече чиста отрова. Той отново се опита да махне съществото, но ужасяващата малка муцуна го захапа в основата на палеца.

— Гладно съм!

Тиан гледаше с широко отворена уста. Райл се опитваше да махне съществото с помощта на една метална пръчка. То отново впи ноктите на предните си крака в челото на лайринкса, а задните — във врата му, като жестоко дърпате надолу черепа му. От шиповете му започна да се стича отрова. Райл вече изглеждаше дезориентиран. Скоро шиповете можеха да се забият и в черепа му и там да инжектират отровата си. Райл може би скоро щеше да бъде мъртъв, а съществото да започне с нея.

— Мозъци! Аххх…

Може би това беше паралитична отрова, а съществото искаше да разкъса главата на Райл и да изяде съдържанието й отвътре, докато той беше още жив. Тя гледаше безпомощно как нилатл затяга смъртоносната си хватка.