Х. Е. Л. Мелерш
Минойският Крит (11)

Единадесета глава
Залезът

Независимо от това, дали Кносос и другите дворци са станали жертва на нашественици или на природно бедствие, дали разигралите се сцени са били от рода на помпейските или повече като в Троя, от която избягал Еней, това не било още краят на минойския Крит. Последвало нещо като бавно линеене; някои специалисти го отнасят към 1200, други към 1100, трети — чак към 1050 г. пр.н.е. Тогава Минойският Крит станал Крит на дорийските гърци, Крит от бронзовата епоха — Крит на желязната епоха. Човек има чувството, че тази промяна не е била за добро.

В никакъв случай не бива да си представяме тези последни столетия на минойците като съвсем окаяни. Славата и блясъкът си отишли, вярно е, но плодородието на острова си оставало, а сигурно този островен народ запазил и много от мъжеството си. И друг път в миналото минойците са се съвземали от земетръсно бедствие, и сега могли да се съвземат отново. Този път обаче условията се оказали свръх силите им и съвземането не могло да бъде пълно. Сега времената са различни, хората и природата са дълбоко разстроени. Пълното съвземане е невъзможно. Блясъкът, дори голямото богатство няма да се върнат.

Върнала се обаче като че ли набожността, и то още по-голяма от преди. Типичната археологическа находка от този период (късноминойски III) е глинената фигурка с вдигнати за молитва — или благословия — ръце. Една такава фигурка има гълъби и „рогове на посвещението“ на главата си — между впрочем вдигнатите в такова положение ръце много приличат на стилизираните „рогове на посвещението“, така че не е изключено роговете да представляват религиозна поза, а не рога на бик.

Това, което ни поразява при тази и при всички други находки от въпросния период, е грубата им изработка. Това е изкуство любителско, домашно, едва ли не връщане назад към изкуството на неолита. Какво е станало с истинските художници и майстори на Крит? Отговорът намираме в дворците и гробниците на континентална Гърция — в Микена, Тиринт, Орхомен, Пилос и Вафио. Художниците избягали в Гърция, където все още могли да намерят богати покровители, които да им дадат работа. Там те продължили да създават своите метални изделия, своите фрески, печати и слоновокостни фигурки. Те не загубили майсторството си, нито пък променили стила си; само че новите им господари често искали да гледат нови и различни неща и да им се изобразяват нови сюжети; меч, пълководец с шлем, бойни и ловни сцени. Следи от минойското изкуство откриваме дори в мимолетната столица на египетския фараон-„революционер“ Ехнатон, въпреки че това са, така да се каже, следи от втора ръка, тъй като керамиката е микенска, не минойска; все пак приятно е да си представим, а това поне не е изключено, че живото и естествено изкуство на Ехнатон е задължено с нещо на минойския художник.

Що се отнася до голямото мнозинство минойци, останали на острова, има признаци, че веднага след голямото бедствие те са избягали в планините, където са разкопани села и градчета, датиращи от тези времена. После бавно започнали да се връщат, поне в градовете, а в някои случаи — и в дворците, особено в Кносос. Артър Еванс ги нарича „временни заселници“: те не възстановяват, а кърпят. Човек си представя някакъв еквивалент на съвременните градски бордеи, където дървото, дори полуовъгленото дърво замества ръждивото желязо, а грубият пръстен олтар — телевизора, поставен върху сандък. А може и да не е било чак толкова лошо; в това би искал да ни убеди професор Палмър, защищавайки своята теория, че именно сега настъпило времето на употребата на линеар Б в Кносос, и може би той е прав.

Най-същественият факт от този период е, че сега минойците са подвластни на микенците. Тези векове, четиринадесетият и тринадесетият, са времето на най-голямо микенско могъщество и, както са ни показали археолозите от Шлиман насам, това могъщество е било много по-внушително, отколкото би могъл да предположи и най-внимателният или най-оптимистично настроеният читател на Омир.

Друг факт е, че микенците постепенно са се похабили. Те имали нещастието да живеят в смутни времена, макар самите те несъмнено да са допринесли за създаването на този смут. Светът на Средиземноморието и на Близкия изток се намирал в брожение, оказал се безвъзвратно изведен от равновесието си.

Една от общите причини за промяна и брожение било постепенното навлизане на желязото в живота. Желязото е метал, който се намира в много по-голямо изобилие от медта и калая, и щом веднъж по-трудният способ на извличането му от рудата е овладян, то започва да дава не само подобри оръжия, но и по-евтини; както казва Гордън Чайлд, желязото е спомогнало да се демократизира войната и знатният, богато въоръжен воин в бронзови доспехи трябвало да слезе от сцената.

Втора причина за това всеобщо раздвижване и смут, поне в егейския район, а може би и в Мала Азия, било нахлуването на нова вълна индоевропейски племена от север. Също както микенците вероятно са се възползували от случая да проникнат в минойския Крит, надценил собствените си сили, или да го нападнат, така сега едно ново и съвсем нецивилизовано гръцко племе, дорийците, платило на микенците със същата монета. Краят дошъл всъщност с падането на Троя. Това събитие се датира приблизително към 1190 г. пр.н.е. То е последната голяма проява на микенците — и ако наистина са им били нужни десет години, за да постигнат целта си, както разказва Омир, то тази проява е била донякъде зле организирана и не особено резултатна. Минойците, казва Омир, били едни от ония съюзници на великия, но глупав Агамемнон, които изпратили свой контингент в боя.

При този блестящ и безполезен жест можем вече да оставим минойците — като добавим само, че заедно с микенците те станали жертва на едно може би бавно, но въпреки това безпощадно и пълно завоевание от страна на дорийските гърци.

Дори при този печален финал те са били, можем да кажем, въпреки всичко на страната на ангелите — на класическите ангели, ако има такива същества. Защото като станали свидетели на погребението на микенците и на зараждащия се възход на новите дорийски гърци, минойците, макар и да допринесли за настъпването на една мрачна епоха от три-четири века, също така проправили пътя за възникването на голямата класическа епоха на Гърция.

Дорийците се учили от микенците, а микенците се учили от минойците. Много нещо в този процес било забравено — включително и писмеността линеар Б — и това навярно е за добро. Но и много нещо е наследено — за да стане в края на краищата наследство на днешна Европа.

Как да плаваме успешно по моретата, как да търгуваме и да изработваме неща, с които да търгуваме, как най-вече да изработваме красиви неща за продан и за самите себе си. Как да живеем дръзновено и да се отдаваме на игри, в които да проявяваме умение и сила. Как да живеем удобно и красиво (което не е същото, като да живеем лениво и чревоугоднически), как да строим градове и да живеем като личности в тях. Как да бъдем щастливи и да не се боим твърде много от силите на злото и от смъртта. Всичко това е наследството, оставено ни от тия твърде жизнени хора на Крит от бронзовата епоха, чието истинско име ние не знаем, но които винаги ще наричаме минойци.