Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (5)

Пета глава

Личният лекар на Раян обслужва ограничен кръг от триста пациенти, което му позволява да насрочи час буквално от днес за утре, но в дадения случай той приема Раян още на третия час след телефонното му обаждане.

От прозореца на кабинета, разположен на четиринайсетия етаж, Раян вижда пристанището на Нюпорт, Тихия океан, както и множество кораби в далечината, поели към незнайни брегове.

Лекарят, Форест Стафорд, го е прегледал вече, а помощничката му е направила електрокардиограма. След това Раян слиза на третия етаж, където го преглеждат с ехограф.

След като се е върнал в кабинета на четиринайсетия етаж, сега той стои изправен пред прозореца, в очакване доктор Стафорд да се появи със своето заключение.

Армада огромни бели облаци се носи бавно на север, но сенките им върху водната повърхност са черни като желязо и натискат като с метална длан равната морска повърхност.

Вратата зад гърба му се отваря. Почувствал се безтегловен като облак, уплашен от почти реално усетената опасност, че при тази светлина неговата собствена сянка е изчезнала, той се извръща от прозореца.

Масивното тяло на Форест Стафорд няма нищо общо с издълженото му правоъгълно лице, изтеглено надолу сякаш от силата на гравитацията, която не оказва влияние върху останалите му части. Тъй като работи вече много години, възможно е тази деформираща сила да се окаже съчувствието към собствените му пациенти.

Облегнат на дървения шкаф с умивалника, лекарят проговаря:

— Предполагам, ще искаш да мина направо към въпроса.

Раян не сяда на стола за посетители, а остава прав на мястото си, с гръб към прозореца.

— Познаваш ме много добре, Фори.

— Не е било сърдечен пристъп.

— Значи нещо по-сложно — налучква Раян.

— Сърцето ти е хипертрофирано. Уголемено.

Раян моментално се надига в собствена защита, сякаш лекарят е съдия и ако се аргументира достатъчно убедително пред него, като нищо може да го провъзгласи за здрав.

— Ама аз… винаги съм поддържал форма, ям само каквото трябва.

— Понякога причината е недостигът на витамин В, но ми се струва, че в дадения случай не става въпрос за начин на хранене или физически режим.

— Какво тогава?

— Може би сме изправени пред вродено заболяване, което се проявява едва сега. Или пък е следствие от злоупотреба с алкохола, но подобно предположение е напълно неуместно при теб.

В стаята не е станало по-студено, външната температура не е спаднала дори с градус, а него го побиват тръпки, карат врата му да изтръпне и се плъзват по гръбнака от прешлен на прешлен.

Лекарят изброява възможните причини:

— Ръбец на ендокарда, амилоидоза, отравяне, аномалия в клетъчния метаболизъм…

— Отравяне? На кого ще му хрумне да ме трови?

— На никого. Не е отравяне. Но за да стигнем до точната диагноза, искам да си направиш миокардна биопсия.

— Това не ми звучи като детска игра.

— Неприятно е, но не боли. Говорих вече със Самар Гупта, превъзходен кардиолог. Може да те приеме за предварителен преглед още този следобед, а утре ще направи биопсията.

— Май нямам много време за размисъл — отбелязва Раян.

— Че какво има да му мислиш толкова?

— За живота… смъртта… де да знам и аз.

— Без точна диагноза не можем да назначим правилно лечение.

Раян се колебае.

— Искаш да кажеш, че подлежи на лечение?

— Би могло да се окаже и така.

— Бих предпочел да отговориш с по-ясното „да“.

— Повярвай ми, Дотком, и на мене ми се ще да можех.

Преди Форест Стафорд да стане личен лекар на Раян, двамата се запознават на едно ретро рали и бързо се сприятеляват. Джейн Стафорд, жената на Форест, се привързва към Саманта с нещо като майчина любов, което става причина Дотком да влезе в по-широка употреба.

— Саманта — прошепва Раян.

Едва след като произнася името й си дава сметка, че тази първоначална диагноза е приковала цялото му внимание върху епицентъра на бурята, връхлетяла мирния му живот. Владее го една-единствена мисъл: той е смъртен.

Но сега съзнанието му се освобождава от магията на тази мисъл. Започва да се лута трескаво.

Перспективата за приближаващата смърт отначало прилича на някаква абстракция, от която в гърдите му се надига вледеняващ страх. Но когато се сеща за онова, което ще загуби заедно с живота, когато вижда в представите си конкретните щети — Саманта, морето, зората, пурпурния сумрак, — страхът бързо преминава в ужас.

— Не казвай на Сам — моли го Раян.

— Разбира се, че няма.

— Нито дори на Джейн. Знам, че няма да й каже умишлено, но Сам ще надуши, че нещо не е наред и ще го измъкне от нея.

Също като омекнал от пламък восък, чертите на Фори Стафорд се отпускат и смачкват в израз на печал.

— Кога ще й кажеш?

— След биопсията. Когато разполагам с всички факти.

Фори изпуска въздишка и промълвява:

— В някои дни ми се иска да се бях захванал със стоматология.

— Кариесите рядко имат летален изход.

— И даже възпалението на венците.

Фори се отпуска върху табуретката на колелца, откъдето обикновено изслушва оплакванията на своите пациенти и записва нещо в бележника си.

Раян се настанява върху стола за посетители. След миг се обажда:

— Реши ли нещо за оня мъркюри кабрио от четирийсета година?

— Да. Току-що. Ще го купя.

— Монтирали са му „Еделброк“ с два карбуратора, нали?

— Да. Трябва да го чуеш как мърка.

— С какво са го обули? — пита Раян.

— Империалки двеста и петнайсет по шейсет, петнайсет цола.

— Сигурно изглежда страхотно отстрани.

— Абсолютно — съгласен е Фори.

— Ще я пипнеш ли тук-там?

— Имам наум едно-две неща.

— Много ми се ще един форд трийсет и втора — казва Раян.

— С пет прозореца?

— Може би луксозният вариант — с три.

— Ще ти помогна да си намериш. Можем да пообиколим салоните.

— Ще ми бъде приятно.

— На мене също.

Известно време мълчат.

Кабинетът има звукоизолиран бял таван, светлосини стени и сиви плочки от винил по пода.

На една от стените е окачена репродукция на картина на Чайлд Хасам. Наречена е Бялата ладия, Глочестър и е от 1895 година.

Върху бледа водна повърхност се вижда бяла ладия с красива жена в нея. Тя е с дълга бяла пола, набрана розова блуза и широкопола сламена шапка.

Деликатна и желана, тя може би е била нечия прекрасна съпруга в едни времена, когато бракът се е сключвал за цял живот.

Раян е обладан от внезапен копнеж да я е познавал, да е чувал гласа й, да е опитал вкуса на целувката й, но тя остава загубена някъде из диплите на времето, където сам той може скоро да се озове.

— Майната му на всичко — обажда се Раян.

— И аз това викам — приглася му Фори.