Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (26)

Двайсет и шеста глава

В постелята, легнали с дрехите върху завивките, Саманта отпуска глава върху гърдите на Раян, гуши се в него, а той я обгръща с дясната си ръка.

Изтощението почти не му позволява да помръдне. Усеща се като сдъвкан и изплют.

Двамата са преживели момент на преображение в своята връзка, осъзнаване на факта, че колкото и млади да са, смъртта е неизменен участник в техния житейски танц, определяща доминанта в съвместния им живот.

Също като него, тя може би иска да каже много неща, но няма сили за това, точно в този момент не е в състояние да намери думи, за да изрази най-точно мислите, които не й дават мира.

Задремват, но не спят, променят положението на телата си, но не се отдалечават един от друг.

Когато най-накрая проговаря, гласът на Саманта е слаб и лишен от обичайната самоувереност.

— Страх ме е.

— И мене. Това е нормално. Не се безпокой — ще ми намерят подходящ донор. Ще получа ново сърце.

— Сигурна съм в това — отговаря тя.

— Така ще бъде.

— Ако някой може да успее в това начинание, това си ти, но трябва много да внимаваш, Раян.

— Ще изпълнявам всяка дума на докторите.

— Това се отнася с особено голяма сила за теб. Доколкото те познавам, ще трябва наистина много да внимаваш.

— Няма вече да яхам акули.

— Трябва да се примириш с предстоящото, каквото и да се окаже то.

— Ще го сторя.

— Страх ме е.

— Няма да изчезна просто така — успокоява я той. — Не ми е присъщо. Ти знаеш, че не е.

— Страхувам се за теб.

— Ще се оправя, Сам.

— Недей се оправя — остави другите да те оправят.

— Не се притеснявай заради мен. Не ме е страх.

— Понякога е по-добре да те е страх — казва тя. — Това помага да си наясно с нещата.

 

 

Значително по-късно той се обажда отново:

— Омъжи се за мен. — Тя не отговаря, но Раян е сигурен, че не спи. — Знам, че ме чуваш.

— Да, чувам те.

— Омъжи се за мен.

— Ще излезе, че го правя, само защото умираш.

— Няма да умра.

— Всеки ще си каже, че съм го сторила заради парите ти.

— Хич не ми пука кой какво ще си каже. Никога не съм давал пукнат грош за хорското мнение. Защо трябва да започна тепърва да го правя?

— Обичам те. Ще остана с теб до самия край, ако допуснеш той да настъпи. Ще бъда до теб при всяка твоя стъпка, но трябва да правиш онова, което ти казва доктор Гупта.

— Той ме лекува — естествено, че ще го слушам.

— Познавам те. Знам ти и зъбите. Толкова ми се ще да се оправиш… да се измъкнеш от всичко това.

— Омъжи се за мен тогава.

— Ще го направя, когато оздравееш, когато всичко свърши.

— Ще се омъжиш ли за мене след трансплантацията?

— Ако се успокоиш. Ако се успокоиш и приемеш нещата да се случат такива, каквито е писано да бъдат.

— Ти си, значи, моята награда.

— Не исках да прозвучи така.

— Ти си всичко, което искам на този свят, Сам.

— Нещата ще се оправят.

— Те са си съвсем наред. Ние сме си много добре двамата.

— Така е — съгласява се тя. — Много сме си добре от ден за ден.

— Да го направим тогава.

— Ако се успокоиш и оставиш нещата да вървят по реда си, ако приемеш техния естествен ход, тогава и аз ще знам, че всичко ни е наред не само от ден за ден, но и от година в година.

— Добре. Ще задържа топката. Това ли искаш?

— Трябва да бъдеш крайно внимателен, Дотком.

— Ти само стой и гледай.

— Много, много внимателен. Ще бъда до тебе през цялото време, но ще трябва да ме слушаш.

— Добре, скъпа.

— Сериозно говоря. Ще ме слушаш.

— Добре.

— Ще слушаш.

— Слушам.

Тя се притиска плътно към него и мълви:

— О, Господи, колко ме е страх.

Унасят се и се пускат. При това мигом се събуждат и отново се вкопчват един в друг. Такъв е ритъмът на тяхната нощ.

Призори поредно пробуждане я кара да заопипва панически леглото около себе си, да го намери с една трескава настойчивост, която показва, че е очаквала отсъствието му. Разбуден от нейното търсене и допир той я притиска, но тази близост явно вече не им стига.

Любовните ласки този път са по-различни от всичко, което Раян е запазил в своите спомени — наситени със стремеж към съвършено единение, но без похот, даване без вземане, получаване без искане. Нежни, себепожертвователни, почти невинни, това е сладостна победа на живота и даже повече от победа — то е тържество на всичко, което са били един за друг до този момент, до този преломен за живота и на двамата момент, тържествен обет да станат занапред едно цяло, едно завинаги, завинаги във вечността.

Дори след като Раян получава от своя кардиолог тази на практика смъртна присъда, подобен красив миг на радост е възможен и това не само го окрилява с надежда, но и засилва неговото желание за живот.

Тази утринна кулминация е приливната вълна в неговия живот, върховен сърф на всичко преживяно, съвършена серия от над човешки бой вълни, а не е в природата му да очаква след това нещо по-малко добро, вместо ново и здраво сърце — грешки, бъркотия, страх, мъки и загуба.

Буря.