Емил Лазаров
Сто капки (29) (Виртуална импресия)

Петър В.

Работя в автомивка, мия коли на магистралата.

Тук всички сме от комуната. Вече три години и повече не сме употребявали дрога. Спазваме режима и не създаваме проблеми.

В комуната има няколко типа хора: едната група, такива като мен, зависими, надявам се — бивши, са започнали да употребяват поради семейни причини. Освен с метадон и кой знае с какви още химии нас ни лекуват и с психоанализа — дълги разговори с брадат психар — лежа на кушетката и бавно заспивам, а той все пита и разпитва и все ме връща към миналото.

А там всичко беше в розово, майка ми не я разбирах, но я обичах. С баща ми играехме футбол, аз бях вратар, той вкарваше голове. Заедно играехме и тенис, тичах след топката или двамата ходехме пеша, по планините, баща ми ме носеше на рамене и ми показваше — това е кос, това е синигерче, това — гълъб, но не обикновен, а такъв и такъв. Помня, че когато бях на пет години, исках да стигна педалите на новото си пиано, за да изсвиря на татко и неговите приятели мелодията, която носех тогава в моята празна, но все още невинна глава. Помня мелодията и до днес, една детска композиция. Тогава, вместо да засвиря, паднах от кръглия стол и всички започнаха да се смеят, че както е тръгнало, никога няма да стана музикант, а по-скоро гимнастик. Само баща ми дойде при мен, прегърна ме и ми каза:

— Зная какво искаше да ми изсвириш.

Исках, но не изсвирих. Разплаках се.

Разказвах всичко на оня психар, но за папагалчетата, за разочарованието от моите родители, за бунта ми, тези неща оставих за себе си. Какво го интересува тоя и без това не го е грижа за мен, а за някаква си статистика и моята изповед после ще се превърне в процент за статистиката: колко от наркоманите са тръгнали по този път заради сблъсъка със света на възрастните. Не ми пука да бъда някакъв си процент, пък и част от процента.

Отделна група са уличните наркомани, които дишат изпарения, лепила и разтворители. Нямаха пари да си платят и използваха за тази цел различни фондации. На тях им беше все едно колко ще ги лекуват и дали изобщо ще ги лекуват, така че весело продължаваха да си дишат.

Следващата група е на артистите — най-много са музикантите, които без дрога не написват една нота, така че семейството им ги изпраща в комуната, където ги лекуват, но те пък губят творческата си инспирация. Дружно лежаха на кушетката при психаря и му се оплакваха от своята творческа импотентност.

В началото имах тежки абстинентни симптоми, исках на всяка цена моята си доза. Дълго време работех най-напред в краварника, после чистех, миех съдове, живеех като на сън. Бях изпаднал в тежка летаргия. По цели дни в краварника, после молитви, спане, после пак краварник и отново молитва. Но това може би ми помогна, сега съм чист, дори не изпадам в абстиненция и не ме боли глава от метадона.

Неочаквано, след две години и половина, ме спаси сестра ми. Видях я тук, замалко да не я позная и въобще не повярвах, че това е тя.

Тогава работех при мебелите. Тези, които бяха „чисти“, получаваха възможност да пренасят мебели, от магазина до клиентите. Тази работа беше по-добра, излизаш навън, природа, чувстваш се нормален човек. Веднъж домъкнах едно кресло на последния етаж на блока. Позвъних.

Отвори ми Ева. Най-напред трепна; пък аз… не вярвах, че тази красива жена е моята сестра.

Седнах в креслото, в коридора пред нейното жилище, тя седна в мен, прегърнахме се и дълго мълчахме заедно, не питах нищо, само я милвах по косите. После тя ми разказа, че е тук почти от моето пристигане, как е идвала при мен, как се е грижила за мен, колко е страдала, когато съм бил в абстиненция. Почувствах се зле, от мен самия. Говорихме си цяла нощ, на следващия ден и на следващата нощ. Толкова думи не бях изприказвал през последните години. Тя ми разказа и как е върнала часовника на Дани.

— Данилио — извикахме заедно и се засмяхме. Когато бяхме деца му викахме Данилио, искаше да е един от нас — дете, което иска да си играе. Не държеше на формалностите и обръщенията.

— Обади ми се, че иска да те види. Заради него поръчах тези мебели — каза Ева. За пръв път ще ни гостува, да се представим в най-добрата светлина, нали?

На следващия ден застлах леглото с карираното одеяло, неговото одеяло, което някога получил от татко. Сготвих любимото му ястие — леща а ла Дани.

Той позвъни и влезе: малко напълнял (какви тесни ризи шият днес, няма ли кой да ушие една прилична риза), с поразредена, но същата къдрава грива (и шампоаните днес не струват, пълни с консерванти, измиеш се и ти окапе косата) и очила за четене (на този еврейски нос винаги са му отивали очила).

Той ни прегърна и дълго ни държа в прегръдката си, милваше сестра ми по лицето, мен гледаше изпитателно в очите, особено в зениците — знаеше си работата.

Зарадва се на одеялото като малко дете, не вярваше, че ще го види пак.

— Лещата ти е отлична, по-добра от моята — похвали ме той.

Цяла нощ ни разказваше за проекта си, как нашият татко му помага и е дал тази идея, как работят заедно, как леля Беатрис е доволна, че прави този филм, как майка ни все така успешно продава оръжие и филмът не я интересува особено. Разказа ни сценария на бъдещия филм, как ще го направи. Беше в стихията си. Режисьор на собствения си филм, суперфилм, на творческото си дело.

След тази среща непрекъснато чета, търся в интернет, допълвам си образованието. Главата ми бе така празна, че в нея наслагах всичко, което ми бе нужно. Помагах и на сестра ми за матурата, защото тя прекъсна училище заради мен. Беше загубила навика към учението, способността да запомня излишните понякога неща.

Тя правеше само полезното — измъкна ме от блатото, беше до мен през цялото време, заедно с мене…

Мечтаех да помагам на Данилио, да съм неговият помощник-режисьор.

Ходех по въже, опънато над пропастта от наркотици и безизходица. Станах добър въжеиграч.

Артистичното ми име ще бъде Петър В.