Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (3)

2

Напоследък имаше моменти, когато Минди Гуч не бе особено сигурна какво точно върши на работа, какъв е смисълът на работата й и дори в какво точно се състои работата й. Преди десет години Минди, която оглавяваше културната рубрика в списанието и която на тридесет и три беше амбициозна, умна, жизнерадостна и пламенна и дори понякога (или поне тя самата се смяташе за такава) безмилостна, бе успяла да се намърда на шефското място на интернет изданието на списанието (нещо, което в онези години почти никой не разбираше) — позиция, която й докарваше по половин милион долара годишно. Първоначално тя преуспяваше на това работно място (и нямаше как да бъде иначе, тъй като никой не бе наясно какво точно работи и какво се очаква от нея) и не след дълго започнаха да я считат за една от водещите личности на компанията. С вечния си перфектен кок на кичури и с обикновеното си, но привлекателно лице Минди бе канена на всички корпоративни събития, на всички събирания на женски журналистически организации и дори от университетите, за да споделя със студентите „рецептата“ си за издигане в работата („трудиш се като пчеличка, няма такова нещо като незначителна задача, нито една подробност не е за пренебрегване“ — все думи, които младите въобще не желаеха да чуват, но които си бяха самата истина). А после плъзнаха и слуховете, че Минди я готвят за по-висок пост, може би за изпълнителен директор, с много подчинени — по нейно дълбоко убеждение еквивалент на удостояване с рицарско звание през шестнадесети век. В онези години — годините на възход в кариерата й, Минди притежаваше някаква магическа лекота и енергия, които й помагаха да жъне успехи във всичко, с което се захване. Именно тогава тя бе намерила и апартамента на Пето авеню № 1. Премести набързо семейството си, влезе в управителния съвет на кооперацията, настани сина си Сам в по-елитна, частна детска градина, започна да прави сладки за благотворителни събития и да боядисва тикви с нетоксични бои, правеше секс със съпруга си веднъж седмично и дори прие поканата на приятелките си да тръгнат на курс за правене на свирки (където използваха, разбира се, банани). Тогава често си мислеше каква ще бъде след пет, десет, петнадесет години. Често си представяше как обикаля света със самолета на компанията, как оглавява брифинги в чужди страни. И как се държи благородно, въпреки невероятното напрежение, на което е подложена.

Ала годините минаваха, а тя продължаваше да тъпче все така на едно място. Стана ясно, че на ринга на живота й не бяха предвидени допълнителни рундове, в които да насочи усилията си към сбъдване на своите мечти. Сам се оказа дете с проблеми в областта на „социализацията“. Експертите в училище решиха, че прекарването на повече време с други деца ще му се отрази благотворно — нищо необичайно за семейство, състоящо се от едно дете и двама възрастни. Ала всичко това налагаше допълнителна организация и принудително мъкнене на Сам по спортни занимания, каненето на чужди деца вкъщи (които вдигаха апартамента на главата си със задължителните видеоигри, развиващи умения за „работа в екип“), та дори и скъпи уикенди по ски-пистите на Върмонт (по време на един от които Минди си изкълчи глезена и трябваше да разчита на патериците цял месец). А после Джеймс, който през 1992 година спечели още една награда за журналистика, внезапно реши да става писател. Така, три години след ежедневен ръкопашен двубой с писаното слово, той успя да публикува един роман, от който бяха продадени само седем хиляди и петстотин екземпляра. Депресията и отчаянието му се просмукаха във всички сфери на техния живот, така че накрая Минди установи, че всекидневието с неговите дребни, но редовни разочарования просто й бе изпило силите.

Тя често си мислеше, че всичко това би могло и да бъде избегнато, ако не беше такава, каквато бе. Стана й навик да се буди посред нощ и да размишлява относно отношенията си с „корпоративния свят“, но само за да стига всеки път до един и същ извод — такива просто липсваха. В годините на възхода й корпоративният свят се състоеше от лигльовци като Дерек Бръминджър — вечният тийнейджър с лице, обсипано с белези, който като че ли непрекъснато търсеше себе си и който, след като установи, че Минди въобще не познава рокендрола на седемдесетте, я удостояваше по време на брифинги само с пренебрежително кимване. Корпоративният свят се ръководеше от едно негласно правило — за да бъдеш част от тях, трябва да бъдеш буквално част от тях. А те ходеха навсякъде заедно, канеха се един друг на вечери по домовете си, организираха си безкрайни нощи на официални благотворителни банкети и дори ходеха на почивка на едни и същи места — като лемингите. А Минди и Джеймс просто не се вписваха в обществото им. Минди не беше „забавна“. Не й беше в характера да се кикоти, да остроумничи или да флиртува — точно обратното, тя беше умна, сериозна и пряма в неодобрението си. И макар голяма част от този корпоративен свят да бе съставен от демократи, за съпруга й Джеймс това бяха сбъркани демократи. По негово мнение да бъдеш богат, привилегирован демократ с тлъсти месечни чекове бе не само непристойно — то си бе същински оксиморон. И след третия купон, на който Джеймс изказа въпросното мнение, а Дерек Бръминджър го контрира, че най-вероятно е комунист, семейство Гуч никога повече не бяха поканени на корпоративни събирания. И с това всичко свърши. Бъдещето на Минди бе решено — тя се намираше точно на мястото си и нямаше да мръдне оттам. И всеки следващ годишен доклад не се различаваше с нищо от предходния — тя се справяла страхотно и те били много доволни от нея. Повишение на заплатата нямало да й дадат, но пък ще й дадат повече акции. Минди разбираше прекрасно позицията си. Беше хваната в позлатения капан на договореното робство. Всички бяха наясно, че за да си получи парите от акциите, тя трябваше или да напусне, или да бъде уволнена. Както и че не може да си позволи подобно нещо, защото бе принудена да издържа семейство.

В утрото след смъртта на госпожа Луиз Хаутън — същата утрин, когато Филип Оукланд размишляваше върху кариерата си, а Шайфър Даймънд раждаше мъдри мисли за секса — Минди Гуч отиде на работа и както всяка друга сутрин, проведе няколко срещи. Седна зад дългото си черно бюро, върху мекия си въртящ се стол и скръсти крака. Беше обута в черни остри обувки с нисък, практичен ток. Срещата й в единадесет се състоеше от четири жени, които се настаниха на старата избеляла карирана софа и на двете табуретки със същата избеляла карирана тапицерия. Пиха кафе и минерална вода. Говориха за статията в „Ню Йорк таймс“ за ролята на интернет. Говориха и за рекламодателите. Дали костюмарите, под чийто контрол се намираха доларите за реклами, си давали сметка, че най-важните им консуматори са жените над тридесет и пет — такива като тях, които разполагат със собствени пари и имат избор как да ги харчат? Разговорът постепенно се насочи към видеоигрите. Дали са добри или не? Струва ли си да разработват видеоигра на техния женски уебсайт? И ако го направят, каква точно да бъде тя? „За обувки!“ — провикна се една от жените. „За пазаруване!“ — контрира я друга. „О, такова нещо вече съществува! Онлайн продажбите!“ „Абе, защо не вземе да обединим всички добри практики в бранша?“ „Да включим и бижута!“ „А защо не и бебешки дрешки?!“

„Депресиращо“ — помисли си Минди, а на глас изрече:

— Само за това ли можем да мислим? За обикаляме по магазините?

— Не можем да се контролираме! — изтъкна една от гостенките й. — В гените ни е! Мъжете са ловци, а жените — събирачи. А пазаруването е вид събиране!

Думите й бяха посрещнати с одобрителен смях.

— Ще ми се да направим нещо провокативно — намеси се Минди. — Бихме могли да бъдем провокативни като клюкарските уебсайтове. Като „Перес Хилтън“ например. Или „Снаркър“.

— И как по-точно ще го постигнем? — попита учтиво една от жените.

— Нямам представа — отвърна замислено Минди. — Вероятно би трябвало да стигнем до същността на нещата. Да открием дискусия за това колко ужасно е да се сблъскаш със средната възраст. Или пък колко скапан е семейният секс.

— Наистина ли е скапан? — обади се друга от гостенките й. — Защо си мисля, че това е пак вид клише? Все пак изцяло от жената зависи да й бъде интересно!

— Да де, обаче на кого му остава време?!

— Пък и всичко си е все едно и също. Все едно всеки ден от живота си да се храниш с една и съща храна.

— Всеки ден ли?

— Добре де, може би веднъж седмично. Или месечно.

— Добре, дами — отново се намеси Минди. — Доколкото разбирам изводът, който се налага, е, че жените искат разнообразие. Така ли е?

— О, аз не искам! Твърде стара съм, за да позволя на някой непознат да ме види гола!

— Може и да ни се иска, но не ни стиска! Дори не смеем да си признаем, че го искаме!

— Твърде опасно е. Поне за мъжете.

— Просто за жените това не е толкова важно, както за мъжете. Така де, да сте чували за жена, която да е отишла при мъжка проститутка? Отвратително!

— Да, ама ако въпросната мъжка проститутка е Брад Пит?

— О, за Брад Пит не бих се поколебала и за миг да изневеря на съпруга си! Или за Джордж Клуни!

— Да разбирам ли, че според вас ако мъжът е филмова звезда, изневярата не се брои? — опита се пак да обобщи Минди.

— Точно така.

— Това не ви ли звучи малко лицемерно?

— Може и така да е. Но каква е вероятността да се случи?

Отново задружен смях. Този път леко притеснен.

— Така. Значи разполагаме с няколко много интересни идеи — заключи Минди. — След две седмици отново ще се срещнем и ще видим докъде сме стигнали!

След като жените напуснаха офиса й, Минди се вторачи в имейлите си. Получаваше най-малко по 250 долара на ден. Обикновено се стараеше да ги оправдава. Но днес имаше усещането, че се дави в море от незначителни подробности.

„Какъв е смисълът?“ — запита се тя. Всичко продължаваше ли, продължаваше и краят му не се виждаше. Утре ще бъдат нови 250 долара, други ден — нови 250 и така — до безкрай. Какво би станало, ако един ден просто реши да спре?

„Искам да бъда някой! — каза си тъжно Минди. — Искам да бъда обичана! Защо всичко трябва да е толкова трудно?“

Съобщи на асистентката си, че отива на среща и че ще се върне в ранния следобед.

Напусна офиса си и слезе с асансьора до приземния етаж на масивната нова административна сграда, първите три етажа на която помещаваха урбанистичен лабиринт от ресторанти и скъпи бутици, които продаваха ръчни часовници за по петдесет хиляди долара на богатите туристи. Оттам, с друг асансьор слезе до влажните недра на подземието и пое по циментовия тунел към метрото. Вече двадесет години подред пътуваше с метрото по десет пъти седмично, което правеше около сто хиляди пътувания до този момент. Когато си млад и решен да гониш върха, подобно нещо, разбира се, не ти пречи. Ала Минди отдавна вече не беше млада. Сега тя постави по навик върху лицето си задължителната непроницаема маска и сграбчи здраво близкия метален прът с надеждата, че този път никой мъж няма да се отрие у нея, няма да потърка пениса си в нейния крак — така, както често правеха мъжете, подобно на кучета, водени от нагона си. Такъв бе беззвучният срам, който всяка жена, решила се да пътува в метрото, бе длъжна да изтърпи. Никой не правеше нищо по този въпрос, нито говореше за него, тъй като подобни неща се извършваха преди всичко от мъже, които бяха повече животни, отколкото човеци, а никой член на обществото не желаеше да му бъде напомняно за съществуването на този тип мъже, и още по-малко — за обезпокоителната първосигналност на всеки нормален мъж. „Не вземай повече метрото! — бе възкликнала асистентката й, след като Минди й бе разказала за още една такава случка. — Имаш право на служебна кола!“

— Не ми се стои в задръстванията на Манхатън! — бе изтъкнала Минди.

— Но в колата можеш и да работиш! Дори да говориш по телефона!

— Не, не става. Пък и обичам да гледам простия народ.

— О, значи обичаш да страдаш! — бе заключила мъдро асистентката й. — Обичаш да те обиждат. Ти си мазохистка!

Преди десет години подобен коментар щеше да се възприеме като израз на неподчинение. Не и сега. Не и в тази нова демокрация, където всеки младеж се считаше за равен на по-възрастния. Не и в тази нова култура, където бе изключително трудно да намериш млад човек, най-малкото готов да работи както трябва, а какво остава да бъде готов да даде всичко от себе си в работата и дори понякога да търпи известни неудобства.

Минди слезе от метрото на Четиринадесета улица и измина пеш трите пресечки до залата за фитнес, където имаше абонамент. Преоблече се като автомат и се качи на пътеката. Увеличи скоростта и накара краката си да се затичат. Този уред представляваше перфектната метафора за живота й. Тичаш ли, тичаш напред и накрая не стигаш доникъде.

Когато се върна в съблекалнята, пъхна перфектния си кок под шапката за баня и си взе бърз душ. Изтри се, облече се отново и когато се замисли за онова, което я чакаше до края на работния ден — още срещи и имейли, които щяха да доведат до нови срещи и имейли, — се почувства внезапно уморена. Приседна на дървената пейка и се обади на Джеймс.

— Какво правиш? — попита.

— Не си ли спомняш? Приготвям се за онзи обяд!

— Искам да направиш нещо за мен.

— Казвай! — изстреля делово съпругът й.

— Вземи от портиера ключовете от апартамента на госпожа Хаутън. Не мога да позволя да се подхвърлят насам-натам! Пък и ще трябва да покажа апартамента на агента по недвижими имоти. Роднините на госпожа Хаутън го искат продаден колкото е възможно по-бързо, а и на мен не ми се ще мястото да остава празно твърде дълго време! Освен това в момента е изключително изгодно да продаваш! Никога не се знае кога цените ще паднат, а този апартамент трябва да се превърне в жалон!

Както обикновено, когато ставаше въпрос за недвижими имоти, Джеймс се опита да се измъкне от разговора.

— Не можеш ли да ги вземеш сама, когато се прибереш?

Изненадващо и за самата себе си Минди се изпълни с неистов гняв. Беше търпяла този човек години наред. Стотици пъти се бе опитвала да му прощава. Беше се опитвала да не забелязва, че понякога диалозите им се превръщаха в монолози с инцидентни едносрични вметки от негова страна. Беше се опитвала да не забелязва, че е плешив. Беше се опитвала да не забелязва провисналите му мускули. Беше се опитвала да не забелязва тоталната липса на романтика от негова страна и факта, че той никога не й бе казвал, че я обича, освен единствено след нея, и то по задължение, само при официални случаи. Отдавна се бе примирила, че той никога няма да се превърне в опора на семейството, че никога няма да печели достатъчно пари, за да живеят нормално, че никога няма да се превърне в уважаван автор. Бе се примирила и с многострадалния му втори роман, с който най-вероятно щеше да се превърне в посмешище. Беше се примирила почти с всичко.

— Джеймс, не съм в състояние да се оправям с всичко сама! Просто не мога!

— Може би няма да е зле да отидеш на лекар — отбеляза спокойно той. — Да си направиш някакви изследвания.

— Проблемът не е в мен! — извика Минди. — Проблемът е в теб! В това, че не вършиш нищо! Какво ти пречи да ми помогнеш поне за едно нещо, когато те помоля?!

Джеймс въздъхна. Не му стигаха притесненията във връзка с този обяд, а сега и Минди! Скапан феминизъм! Беше развалил всичко в този живот. Когато беше млад, равенството между половете беше еквивалентно на секс. На много секс, толкова, колкото можеш да понесеш. Обаче ето че сега внезапно означаваше и хиляди други неща, за които нормалният мъж не беше подготвен. Освен това отнемаше и огромно количество време. Единствената полза, която мъжете успяха да извлекат от настъплението на този феминизъм, бе да осъзнаят какви използвачки са жените. Сякаш и преди не го знаеха. Голямо откровение, няма що!

— Минди — изрече той, вече с по-мил глас. — Не трябва да закъснявам за този обяд!

Минди също опита с по-различен подход.

— Казаха ли ти вече мнението си за ръкописа на книгата ти?

— Не — отговори Джеймс.

— И защо?

— Нямам представа. Сигурно защото смятат да ми го кажат по време на обяда. Нали точно затова са и деловите обеди?

— А не могат ли да ти го кажат по имейла? Или по телефона?

— Може би не искат. Може би държат да ми го кажат очи в очи.

— Значи новините сигурно не са много добри — заключи Минди. — Вероятно не харесват книгата ти. Иначе досега отдавна да ти бяха изпратили имейл с възхищенията си!

В продължение на няколко секунди нито един от двамата не каза нищо. Накрая Минди изрече:

— Хубаво. Ще ти звънна след обяда ти. Нали ще се прибереш вкъщи? И тогава ще можеш да вземеш ключовете?

— Добре — отвърна лаконично Джеймс.

Точно в един часа Джеймс излезе на улицата и измина бързо двете пресечки до ресторант „Баббо“. Издателят му Редмън Ричардли не беше там — не че Джеймс го очакваше толкова рано. Настани се на масичка край прозореца и се загледа в минувачите отвън. Минди вероятно бе права. Сигурно книгата му не става за нищо и Редмън сега ще му каже, че няма да може да я публикува. Пък и какво от това, ако я публикува?! И без това няма да се продава. След четири години, прекарани в работа по този скапан текст, той се чувстваше по абсолютно същия начин, по който се чувстваше и в началото. С една дребна разлика — днес се чувстваше още по-заклет некадърник и още по-голям неудачник. Ето това му беше най-гадното на средната възраст — ставаше все по-трудно да се самозалъгваш.

Редмън Ричардли се появи точно в един и двадесет. Джеймс не го бе виждал повече от година и сега се шокира от вида му. Косата на издателя бе още повече побеляла и оредяла. В главата приличаше на пиле голишарче. Изглеждаше най-малко на седемдесет. Джеймс се запита дали и самият той не изглежда на седемдесет. Невъзможно! Нали все пак беше само на четиридесет и осем! Да де, обаче Редмън пък беше само на петдесет и пет! Както и да е. Важното е, че днес от Редмън се излъчваше нещо особено, нещо необичайно. Да не би да беше щастлив! Джеймс едва се сдържа да не се ококори от изумление.

— Здрасти, приятел! — възкликна Редмън и го тупна по гърба. После седна срещу него и разстла салфетката в скута си. — Да пийнем ли по едно? Уж отказах алкохола, обаче през деня не мога да издържа без него. Особено когато успея да се измъкна от офиса. Нали знаеш какво казват за бизнеса? Че единственото, което го отличава от работата, е още по-усърдната работа!

Джеймс се засмя съчувствено и отбеляза:

— Но пък изглеждаш превъзходно!

— И точно така се чувствам! — ухили се Редмън. — Защото съвсем наскоро се сдобих с дете! Ти имал ли си някога дете?

— Имам син.

— Страхотно е, нали?!

— Така е. Но за теб дори нямах представа, че съпругата ти е бременна! — призна си Джеймс. — Как стана?

— Просто така. Стана два месеца преди сватбата. И дори не сме полагали усилия! Обаче всичките онези човечета, дето са се подготвяли у мен близо петдесет години, се оказаха силни и неудържими! — изтъкна гордо Редмън. — Господи, човече! Нямах представа, че да си имаш бебе е най-великото нещо на света! Защо никой не те предупреждава?!

— Кой да ти каже! — отбеляза Джеймс, внезапно изпълнен с гняв. Бебета! Днес човек не може да се отърве от темата за бебетата дори и по време на делови обяд! Половината от приятелите му бяха отскоро бащи. Ако някога някой му беше казал, че средната възраст ще се окаже време за бебешки вълнения, Джеймс никога нямаше да повярва.

А после Редмън извърши немислимото. Измъкна от вътрешния си джоб портфейл. Обаче от онези портфейли, дето се използваха предимно от тийнейджърките, за да си носят вътре снимки на гаджетата.

— Сидни на един месец! — обяви тържествено издателят му и му подаде идиотския портфейл.

— Сидни — повтори беззвучно Джеймс.

— Старо фамилно име.

Ще не ще, Джеймс се загледа в снимката на беззъбо бебе без коса и с крива усмивка, което му се стори с ненормално голяма глава.

— А това тук — продължи Редмън, като обърна на следващата снимка, — е Сидни на шест месеца! С Катрин!

Джеймс предположи, че Катрин трябва да е съпругата на издателя му. Беше красиво дребно създание, не много по-голяма от Сидни.

— Големичък е този твой син! — отбеляза той и върна портфейла на Редмън.

— Докторите казват, че гонел горната граница. Но пък напоследък всички деца са едрички, нали така! Твоят колко е голям?

— Не е много голям — отговори Джеймс. — Прилича на жена ми.

— О, много съжалявам! — изрече Редмън с напълно искрено съчувствие, сякаш да бъдеш дребен вече се считаше за недъг. — Но пък човек никога не знае! — блеснаха очите му. — Може накрая да се окаже велика филмова звезда, като например Том Круз. Или да ръководи свое студио! Това би било още по-добре!

— А Том Круз нямаше ли също и студио? — усмихна се вяло Джеймс и реши, че е крайно време да смени темата. — Е, какво ще кажеш по моя въпрос?

— Да бе, вярно! Сигурен съм, че нямаш търпение да узнаеш какво мисля за книгата ти! — кимна Редмън. — Реших обаче, че ще е най-добре да го чуеш от Джери!

Стомахът на Джеймс се сви. Е, поне Редмън прояви любезността да се престори на разсеян. Или на човек, който се чувства неловко.

— Джери? — пророни накрая той. — Джери „великия задник“?

— Съвсем същичкият! Само дето се опасявам, че напоследък той е влюбен в теб, така че може би ще ти се наложи да промениш мнението си за него!

— В мен?! — ококори се Джеймс. — Джери Бокман е влюбен в мен?!

— Най-добре ще бъде той да ти обясни лично защо е така, когато се появи.

Джери Бокман ще идва на обяд с него? На този етап Джеймс вече нямаше представа какво да мисли. Джери Бокман беше изключително невъзпитан човек. Имаше груби черти, грозна кожа и оранжева коса и приличаше на тип, който се крие под мостовете, за да измъква такса от нищо неподозиращите минувачи. „Хора като него не трябва да бъдат допускани в средите на издателския бизнес!“ — си бе помислил възмутено Джеймс, когато бе срещнал Джери за пръв и последен път.

Но в интерес на истината Джери Бокман не беше точно от издателския бизнес. Той работеше в развлекателния — доста по-всеобхватна и далеч по-доходоносна сфера на дейност, която днес продаваше същия брой книги, която бе продавала и преди петдесет години, с единствената разлика, че днес публикуваните заглавия бяха петдесет пъти повече от тогава. Издателите бяха успели да повишат асортимента, но не и търсенето. Поради което Редмън Ричардли, който се бе издигнал съвсем сам от обикновен сърдит южняшки писател до собственик на издателство, публикуващо автори, носители на наградата „Пулицър“ (като Филип Оукланд), както и автори, които пишеха за „Атлантик“, „Харпърс Базар“ и „Салон“, и които бяха членове на Международната асоциация на поетите, драматурзите, издателите, есеистите и писателите — същият Редмън Ричардли, който организираше страхотни литературни събития в обществената библиотека, който живееше в Бруклин и, което беше най-важното — който милееше преди всичко за словото — беше принуден да продаде издателството си на един развлекателен конгломерат. Наречен крайно прозаично РК.

Джери Бокман не беше шеф на РК. Този пост се заемаше от един от близките му приятели. Джери беше началник отдел и нещо като вечния втори в йерархията. Живееше с неизбежността, че някой ден някой ще бъде уволнен и той ще заеме мястото му. И той самият щеше да бъде уволнен някой ден, но тогава това вече нямаше да има значение, защото Джери щеше да е постигнал всяка лелеяна мечта и вероятно щеше да разполага с половин милиард долара в някоя мастита банка или в акции, или в нещо подобно. А междувременно Редмън не бе успял да накара своята значима литературна издателска къща да заработи по новите правила, поради което нямаше никакъв друг избор, освен да бъде погълнат. Като амеба. Преди две години, когато Редмън бе информирал Джери за предстоящото „сливане“ (беше го нарекъл сливане, но подобно на всички такива сливания и то си беше чисто поглъщане), бе подчертал, че този факт няма да има никакво значение. Че той, Редмън, няма да позволи нито на Джери Бокман, нито на РК да окажат някакво влияние върху неговите книги, качеството им или техните автори.

— Тогава защо продаваш компанията? — бе го попитал Джеймс.

— Налага се — бе отговорил Редмън. — Ако искам да се оженя и да имам деца и пак да остана в този град, се налага да го направя!

— И откога у теб такова желание да се ожениш и да имаш деца?

— От сега. Когато навлезеш в средната възраст, животът става малко отегчителен. Просто не можеш да продължаваш да правиш същото, което си правил досега. Ако го сториш, ще изглеждаш като загубеняк. Не си ли я забелязал тази закономерност?

— Има нещо такова — бе кимнал Джеймс. А ето, че сега Джери идваше лично при него, при това на обяд.

— Видя ли онази статия за аятолаха и неговия племенник в „Атлантик“? — попита Редмън.

Джеймс кимна, съзнавайки, че статия за Иран или Ирак, или за каквото и да било друго, касаещо Близкия изток, се счита от първостепенно значение на този миниатюрен богат остров, познат като Манхатън. В обичайния случай той не би имал никакъв проблем да се концентрира върху темата. Разполагаше с изключително добре обосновано мнение по въпроса, но в настоящия момент единственото, за което бе в състояние да мисли, бе Джери. Джери щял да идва на обяд? И Джери вече го обичал? Ама каква е тази работа, за бога? Минди със сигурност би била очарована. Обаче лично за него ситуацията бе по-скоро извор на напрежение. Поради което щеше да му се наложи да играе. Заради Джери. С него човек не можеше просто така да си седи и да блее. Налагаше се да имитира активно участие. Да се направи на значим!

Накрая изрече:

— Не знам защо, но напоследък често си мисля за Ъпдайк.

— Така ли? — изгледа го Редмън, очевидно не особено впечатлен. — Надценяват го! Този човек не успя да издържи проверката на времето. За разлика от Рот.

— Да де, обаче отново отворих „Месец от недели“. И ми се стори, че стилът му е великолепен — не се отказваше Джеймс. — А и да не забравяме, че книгата се превърна в истинско събитие. Така де, когато излезе, през 1975-та. Тогава излизането на подобна книга все още си беше събитие. За разлика от…

— От това как Бритни Спиърс си показва вагината ли? — довърши присмехулно Редмън.

В този момент Джеймс се сниши. На хоризонта се появи Джери. Не беше облечен с костюм. Напоследък костюмите се считаха за задължително облекло единствено за банкерите. Джери носеше памучни панталони и тениска с къси ръкави. Плюс безръкавна жилетка. При това не каква да е жилетка, а рибарска! Господи!

— Да знаете, че нямам много време! — обяви представителят на РК, като разтърси ръката на Джеймс. — В Лос Анджелис имаме един проблем.

— Аха, нищо ново — кимна Редмън. — Как вървят нещата на онзи фронт?

— По обичайния начин — отговори Джери. — Корки Полак е същински задник. Обаче е и мой най-добър приятел. Какво мога да сторя според теб?

— Да, последният мохикан! — отбеляза многозначително Редмън. — Или поне аз се стремя да бъда такъв.

— Може. Последният мохикан на яхтата. Само че в този случай си е доста големичка яхта. Виждал ли си някоя от онези валкирии?

Последният въпрос беше зададен към Джеймс.

— Не — отговори чинно писателят.

— Каза ли на Джеймс какво мисля за книгата му? — обърна се Джери към Редмън.

— Предпочетох да предоставя тази чест на теб. Все пак ти си шефът!

— Вярно, аз съм шефът. Чули това, Джеймс? Този гений тук твърди, че аз съм бил шефът!

Джеймс само кимна. Беше ужасен от Джери.

— Хубаво. Та, меко казано, Джеймс, аз направо се влюбих в книгата ти! — обяви тържествено новодошлият. — Жестока комерсиална фикция! От онези, които никой бизнесмен не би пропуснал по време на полет! И най-важното е, че аз не съм единственият на това мнение. В Холивуд вече започва наддаване за сценария! Поне две от моите приятелчета ми се обадиха! Готови са да платят със седемцифрено число! Което ще рече, че веднага задвижваме продукция! Нали така? — обърна се той към Редмън за потвърждение. — Ще изстискаме и последната капка смисъл от това нещичко и на пролет ще го представим! Първоначално смятахме да го оставим за есента, обаче парчето е прекалено добро, за да търпи отлагане! Та, значи, предлагам да го хвърляме веднага в пещта, а ти, Джеймс, да се заемаш със следващия шедьовър! Имам страхотна идея за теб! За мениджъри на обезпечителни фондове! Какво ще кажеш?

— Мениджъри на… на обезпечителни… фондове? — запелтечи Джеймс.

— Жестока тема! Направо пари! Идеална за теб! — ухили се Джери. — Когато прочетох книгата ти, веднага звъннах на Редмън и му заявих: „Човече, открили сме златна мина! Истински комерсиален автор! При това мъж! Като Крайтън! Или Дан Браун!“ Което ще рече, че щом веднъж хванеш пазара за гушата, си длъжен да го тъпчеш със стоката!

След тези думи Джери се изправи и заяви:

— Съжалявам, но вече трябва да тръгвам! Налага се да се оправя с онзи проблем. — Обърна се към Джеймс, разтърси отново ръката му и отсече: — Беше ми изключително приятно да те видя! До нови срещи!

Джеймс и Редмън изгледаха как Джери се отдалечава, как излиза от ресторанта и се насочва към очакващата го пред входа лимузина. Накрая издателят отбеляза ухилено:

— Предупредих те, че ще се нуждаеш от питие!

— Прав си! — преглътна Джеймс.

— Е, страхотна новина, не мислиш ли? Имам предвид за нас! Ще паднат големи пари от тази работа!

— Май така изглежда — съгласи се вяло Джеймс. После направи знак на сервитьора и си поръча уиски със сода, което бе единственото, за което мечтаеше в този момент. Внезапно усети, че изпада в безтегловност.

— Хей, ама ти май не ми се струваш щастлив, човече! Защо не пробваш с прозак? — изгледа го съчувствено Редмън. — Но, от друга страна, ако книгата ти поеме по пътя, който всички предвиждаме, мисля, че прозакът няма да ти трябва!

— Сигурно — кимна писателят.

Останалата част от обеда изкара на автоматичен пилот. После се запъти обратно към апартамента си на Пето авеню № 1, не поздрави портиера, не прибра пощата и не каза на никого нищичко. Докато не влезе в чудатото си жилище, но само за да приседне на невзрачния си работен стол в невзрачното си подобие на кабинетче и да се вторачи през невзрачното прозорче срещу бюрото си. Същото прозорче, през което са се взирали стотици икономи и камериерки години наред, размишлявайки върху скапаната си съдба.

Иронията в ситуацията се набиваше от пръв поглед. Бе успял да окрета през последните тридесет години от живота си единствено благодарение на една мисъл. Една тайна, могъща мисъл, за която Джеймс бе убеден, че бе по-силна дори от прословутите човечета на Редмън Ричардли. И тази мисъл гласеше: „Джеймс е човек на изкуството! Той е велик писател, един от гигантите, който просто чака да бъде открит!“ През всичките тези години той бе мислил за себе си като за втори Толстой. Или втори Томас Ман. Или дори втори Флобер!

А сега, през следващите шест, осем до десетина месеца истината щеше да излезе наяве. А тя се състоеше в тъжното, но вярно с оригинала заключение: той не е никакъв Толстой, а просто Джеймс Гуч. Комерсиален писател. Обречен да бъде хит на сезона и никога да не издържи проверката на времето. И най-лошото във всичко това бе, че от този момент нататък, дори и пред себе си, Джеймс Гуч никога повече нямаше да може да се преструва, че е втори Толстой!

* * *

А междувременно на един от по-ниските етажи във величествената административна сграда, където работеше Минди, една от прозоречните ниши, тапицирана в същите неприветливи тонове, характерни и за кабинета на Минди, беше заета от Лола Фабрикънт. Тя поклащаше елегантните си, обути в скъпи сандали, крака и прехвърляше списание за сватбени рокли, старателно избягвайки другите две млади жени, които чакаха да бъдат интервюирани и които, по нейно дълбоко убеждение, не можеха да стъпят и на малкия й пръст. И трите млади дами бяха с дълги коси, сресани на среден път, които изглеждаха идентично измъчвани да станат безупречно прави, и различаващи се единствено по цветовата окраска. Косата на Лола беше почти катраненочерна и блестяща, докато тези на другите две момичета заслужаваха единствено фразата „евтино изрусени блондинки“. Толкова евтино, че едната от тях дори не се бе постарала да освежи двусантиметровите си тъмни корени. По мнението на Лола, която упорито продължаваше да се прави, че чете, точно този фактор щеше автоматично да превърне кандидатката в неподходяща за наемане на работа. Не че имаше истинско работно място, за което да се натискат. През двата месеца, изминали от завършването й на университета във Вирджиния, където беше взела диплома по моден маркетинг, Лола и майка й — Бийтел Фабрикънт, бяха обърнали всяка възможна страница по интернет, бяха изпратили всички възможни имейли, та дори се бяха пожертвали да говорят по телефона — само и само да открият някакви евентуални работодатели за младата жена. Но навсякъде бяха ударили на камък. Всъщност цялата работа беше свършена почти изцяло от майката, Бийтел, под зоркото ръководство на Лола. Ала дори и майчинските усилия не бяха възнаградени. Моментът бе особено неподходящ за намиране на работа. Особено ако работата е в модната индустрия и най-вече — в Ню Йорк. Лятото бе времето на студентите, които буквално се претрепваха да си търсят каквато и да е работа, за да изкарат по някой долар за образованието си. Обаче Лола не бе от привържениците на работата, поради което бе избрала да прекара лятото си край басейна на родителите си или край басейните на приятелите на родителите си, където тя и момичешката й тайфа обменяха клюки и есемеси, а понякога си фантазираха за бъдещите си сватби. Когато времето беше лошо, винаги имаха на разположение някой фейсбук или айпод. Но преди всичко и най-вече лошото време беше времето за шопинг терапия, заплащана от кредитната карта на баща й, който, посмееше ли да се оплаче, задължително биваше скастрен от майка й.

Ала както бе изтъкнала наскоро и майка й, безгрижните момичешки години не могат да продължават вечно. А тъй като Лола все още не беше сгодена — нито едно момче от града и университета не бе достатъчно добро за нея (оценка, с която майка й бе абсолютно съгласна), семейният съвет взе решение младата жена да си опита късмета в Ню Йорк. Защото там тя не само щеше да намери повече възможности за интересна работа, но най-вече щеше да разполага с по-голям избор на мъже от нейното коляно. Нали именно там и майка й Бийтел бе срещнала баща й Кем, с когото имаха щастлив брак вече двадесет и три години!

Лола бе гледала всеки един епизод от „Сексът и градът“ най-малко по сто пъти и затова прегърна с възторг идеята да се премести в Ню Йорк. Все пак нали именно там можеше да открие и своя Тузар! А ако няма Тузар на разположение, не би имала нищо против да прегърне и славата, превръщайки се в звездата на своето собствено риалити шоу. И двата варианта бяха приемливи, тъй като резултатът — в по-голяма или в по-малка степен — беше все същият — живот като безкраен празник, в който ще продължава да се радва на същите глезотии и обиколки по магазините и ваканции с приятелки, с единствената разлика на евентуалното допълнение от съпруг и дете. Обаче майка й настояваше поне да направи опит да започне работа, подчертавайки, че това щяло да й се отрази много добре. Засега нито едно от пророчествата й не се бе оказало вярно — работното преживяване бе не само крайно неприятно, но дори дразнещо и потискащо. Напомняше й на случаите, когато я караха насила да ходи на гости на роднините на баща си, които не стига, че бяха отегчително бедни, ами и — както Лола веднъж се оплака тайничко на майка си — „плашещо посредствени“.

А тъй като беше благословена с приятните универсални черти на участничка в конкурс за красота (доведени до съвършенство от незабележимото обиране на хрущяла на носа й), Лола се считаше за всичко друго, само не и за посредствена. За нещастие въпреки няколкото интервюта в отделите по човешки ресурси в различни модни списания нейното превъзходство като че ли не успя да впечатли никого. Затова когато чу за пети или шести път въпроса: „Какво бихте искали да правите?“, тя не бе издържала и бе отсякла: „Всъщност точно сега ми се иска да си направя една маска с водорасли!“

И сега, докато оставяше отегчено списанието и се правеше, че не оглежда скромната чакалня, Лола си мислеше, че и това поредно интервю ще мине по същия начин. Някоя работна пчелника на средна възраст ще й обясни какви биха били изискванията за евентуално работно място и дали тя разполага с възможността да го получи. Ще й напомни, че работното време започва в девет и завършва в шест вечерта, ако не и по-късно; че придвижването й до службата и храната са за нейна сметка; че е възможно да бъде подложена на унижението да й бъде направен тест за наркотици — нищо че на нея дори и не й беше хрумвало да пробва наркотици, а дори и обикновени хапчета бе вземала само два-три пъти през живота си. И тогава какъв щеше да бъде смисълът от цялата тази работа? Не стига че цялото й време щеше да бъде заето с работа, ами и не можеше да си представи как би живяла на една стандартна заплата — тридесет и пет хиляди годишно или, както бе изтъкнал баща й, осемнадесет хиляди без данъците, което ще рече по-малко от две хиляди месечно! Ужас! За какво да работи тогава?! За някакви си мижави две хиляди ли?! Лола погледна часовника си, който имаше пластмасова каишка и миниатюрни диамантчета по циферблата, и установи, че чака вече четиридесет и пет минути. А, не! Повече не можеше да издържи. Обърна се към момичето срещу нея (онова с тъмните корени) и попита:

— Извинете, вие откога чакате?

— От цял час — отговори момичето.

— Не е честно! — обади се другата изрусена блондинка. — Как не ги е срам да се отнасят така към нас?! Така де, моето време да не би да не значи нищо?!

Лола си каза, че вероятно е точно така, обаче предпочете да си задържи изводите за себе си. На глас само изрече:

— Трябва да направим нещо!

— Какво? — вдигна неразбиращо към нея очи първото момиче. — Ние се нуждаем от тях, а не те от нас!

— А мен питате ли ме?! — добави второто. — През последните две седмици преживях дванадесет интервюта и досега нищо! Ходих дори на интервюто за помощници на Филип Оукланд! Не че имам някаква представа от изследователската работа, за която той ми говореше. Отидох само защото обожавам романа му „Лятно утро“. Ала дори и той не ме поиска. Интервюто продължи не повече от десет минути, след което той каза, че ще ми се обади, но и до днес нищо!

При тази новина Лола наостри слух. Тя също бе чела „Лятно утро“ и бе поставила този роман на едно от първите места в личната си класация. Като се постарала не издава ентусиазма си, тя небрежно попита:

— И какво толкова искаше от теб?

— Доколкото схванах, единственото, което се иска от теб, е да търсиш разни неща из интернет, което аз и без това редовно си правя. От време на време обаче се очаква да ходиш и до библиотеката. Но иначе е идеалната работа, защото нямаш фиксирано работно време и не е необходимо да ходиш на някое конкретно работно място. Работиш в неговия апартамент, който, между другото, е разкошен! Да видите терасата му само! При това е на Пето авеню! Да не споменаваме, че все още си го бива, макар че иначе нямам навика да си падам по по-старички! А когато се качвах на етажа му, се сблъсках с истинска филмова звезда!

— Коя? — изпищя възторжено второто момиче.

— Шайфър Даймънд! Между другото, именно тя играеше и в „Лятно утро“. Та реших, че това ще да е знак, че ще получа работата, но за зла участ не стана така!

— А как изобщо разбра за нея? — подхвърли все така небрежно Лола.

— Дъщерята на една приятелка на майка ми чула за нея. Иначе тя е от Ню Джърси, като мен, обаче работи тук за един литературен агент. А след като не получих работата, имала, моля ви се, наглостта да заяви на майка си, която пък казала на моята майка, че Филип Оукланд работел само с красиви момичета, което ще рече, че не съм достатъчно красива! Срамота! Както и да е. Такъв си е Ню Йорк! Всичко се свежда до външния ти вид. Има работни места, където бизнес дамите не наемат красиви момичета, защото се страхуват от конкуренцията. На други места пък ако не си миньонче, нямаш никакви шансове. Накратко казано, победата никога не може да бъде твоя. Побеждава системата. — След тези мъдри слова тя огледа Лола от горе до долу и отбеляза делово: — Всъщност защо не вземеш да пробваш при Филип Оукланд? Като те гледам, доста по-красива си от мен, така че като нищо ще те вземе!

 

 

Майката на Лола — госпожа Бийтел Фабрикънт, беше жена, достойна за възхищение.

Беше едра, без да изглежда дебела, и лицето й бе от вида, който, при подходящото осветление, би могъл да мине и за красив. Имаше къса кестенява коса, кафяви очи и от онази благословена кожа с цвят на тъмна череша, която никога не се сбръчква. Бе известна в обществото с изискания си вкус, непоклатимото си благоразумие и способността си да довежда до край всичко, с което се захване. Последният й подвиг се състоеше в премахването на щандовете за продажба на газирана вода и бонбони от училищните дворове — постижение още по-похвално поради факта, че собствената й дъщеря отдавна беше преминала ученическа възраст.

Казано накратко, Бийтел спокойно можеше да бъде определена и като страхотен човек — ако не беше един неин мъничък, буквално миниатюрен недостатък. Имаше обичая да лети твърде високо и понякога можеше да бъде изловена в прекалено голяма придирчивост по отношение на това кой къде се намира на социалната стълбица. Последните десет години Бийтел, Кем и Лола бяха прекарали в голяма къща за един милион долара в луксозното предградие на Атланта „Уиндзор Пайнс“, а в момент на слабост Бийтел бе допуснала от устата й да се изплъзне изявлението, че за да бъдеш в наши дни някой, трябва да разполагаш най-малко с шестстотин квадрата жилище и пет бани.

Съвсем естествено желанието на Бийтел да има най-доброто включваше и нейната дъщеря. За Лола тя също искаше най-доброто. Именно родителските амбиции даваха сили на майката да си прощава дребните недостатъци. „Животът е въпросът, а децата — отговорът“ — гласеше един от любимите й лозунги, който впрочем беше заимствала от някакъв роман. По нейно мнение това означаваше, че да правиш всичко за детето си е най-похвалната и най-възвишена цел в живота.

С оглед на тази цел Бийтел бе решила да премести малкото си семейство в две големи съседни стаи в елитния хотел „Сохо Хауз“. Първите им три дена в Ню Йорк бяха прекарани в настървено търсене на най-подходящото жилище за Лола. Майка и дъщеря държаха на място в Уест Вилидж — както заради прекрасната обстановка, която не би могла да действа по друг начин освен вдъхновяващо на един млад човек, така и заради съседите, сред които (ако се вярваше на клюкарските списания) бяха няколко филмови и телевизионни звезди, няколко модни дизайнери и няколко известни музиканти. И макар откриването на идеалното обиталище тепърва да предстоеше, Бийтел — както й бе обичаят — вече бе започнала да го обзавежда. От един огромен, подобен на склад магазин, наречен „АБВ Килими“, бе поръчала леглото и още няколко неща, като например чаршафите и хавлиените кърпи. Въпросната плячка бе вече складирана в антрето на хотелската стая, а насред цялата тази натурия, на тясната хотелска кушетка сега лежеше изтощена самата Бийтел, мислеше си за отеклите си крака и се чудеше какво би могла да стори за тях.

След безкрайни спорове и дискусии семейство Фабрикънт бе стигнало до заключението, че максимумът, който биха могли да дадат за квартира, са три хиляди долара на месец — което, както назидателно бе изтъкнал Кем, бе много повече дори от месечната ипотека, която повечето хора изплащаха. В техните представи въпросната цена бе предостатъчна за просторен апартамент с хубава тераса, но ето че надеждите им бяха бързо попарени, когато разбраха, че за три хиляди долара месечно биха могли да получат не повече от воняща тясна стая на последния етаж на съмнителна кооперация. Бийтел автоматично си представи как дъщеря й бива нападната с нож още на стълбището и реши, че тая няма да я бъде! Лола трябваше да бъде в безопасност! Апартаментът й трябваше да бъде чист и най-малкото прилично подобие на онова, с което бе свикнала вкъщи.

В другия край на стаята, на леглото, лежеше Кем. Бийтел покри лицето си ръка и попита немощно:

— Кем, направи ли резервацията за „Ил Поето“?

Откъм възглавницата се чу приглушено мучене.

— Забравил си, нали? — продължи тя.

— Нищо подобно! Тъкмо се канех да позвъня — чу се най-сетне гласът на Кем.

— Вероятно вече е твърде късно. Рецепционистът предупреди, че за ресторант на Марио Батали понякога се чака и по цял месец!

— Бихме могли да използваме и ресторанта на хотела — изрече предпазливо Кем, макар да бе наясно, че още една вечеря в хотелския ресторант би завършила крайно неблагосклонно за него в очите на жена му и дъщеря му.

— Вече вечеряхме тук два пъти! — сряза го веднага Бийтел. — А Лола толкова си мечтаеше за „Ил Поето“! За нея е важно! Ако искаме да успее тук, трябва да бъде запозната само с най-доброто! Това е ключът към сърцето на Ню Йорк — да познаваш каквото трябва и когото трябва! Убедена съм, че повечето хора, с които ще се запознае, се хранят редовно в ресторантите на Марио Батали! Или най-малкото в заведенията на Боби Флей!

Кем Фабрикънт хранеше дълбоко съмнение по този въпрос. Той просто не можеше да си представи, че току-що завършилите колеж редовно посещават заведения, където средната сметка е двеста и петдесет долара на човек. Но си бе научил прекрасно урока и затова предпочете да замълчи.

— Добре, мила — рече. — Веднага ще се свържа с рецепциониста! — А наум добави: „И ще си стискам сам палци!“

Бийтел притвори очи и стисна устни, сякаш едва сдържаща безсилната си въздишка. Така беше, откакто се помнеше — Кем се съгласяваше да свърши нещо, а после го протакаше толкова дълго, че накрая Бийтел не издържаше и поемаше нещата в свои ръце.

Нетърпеливо натискане на звънеца, което прозвуча като гневно жужене на оса, разкъса създалото се напрежение в стаята.

— Лола! — скочи Бийтел и се насочи към вратата.

Отвори и едва успя да се дръпне, за да пропусне стрелналото се вътре момиче, метнало на рамото си жълта торба с покупки. Хвърли я на пода, протегна напред ръце и възкликна:

— Мамо, виж!

Бийтел огледа ноктите на дъщеря си и единственият коментар, който се осмели да направи, бе краткото:

— Черно?

— Теб никой не те кара да си боядисваш ноктите в черно, така че не те интересува аз какъв цвят избирам! — отсече дъщеря й. После приклекна и измъкна от торбата кутия за обувки. — Виж, не са ли божествени?

Вдигна капака, разкъса меката опаковъчна хартия и измъкна оттам златен ботуш на платформи, с височина на тока най-малко дванадесет сантиметра.

— Боже мой! — изписка ужасена Бийтел.

— Какво? — изгледа я смръщено Лола.

— Лято е!

— Е, и?! Ще ги нося довечера, в ресторанта! Отиваме в „Ил Поето“, нали така?

Комбинацията от ботуша и споменаването на шикозния ресторант най-сетне успя да изкара Кем от леглото. Беше нисък, закръглен човечец, който приличаше на фъстък и имаше свойството да се слива с околната среда.

— Защо трябва да си купуваш зимни обувки през лятото? — осмели се да попита той.

Лола изобщо не му обърна внимание, заета да събува настоящите си обувки — сандали от черна кожа с тънък ток, за да обуе новите.

— Много са приятни! — обади се пак Кем, полагащ усилие да се впише в зададеното му настроение.

Дългогодишният брак го бе научил, че демонстрацията дори на намек от мъжество е вредна за неговото здраве. Затова си бе поставил за задача да се прави на неутрален и да проявява ентусиазъм — деликатен баланс наистина, който той бе принуден да усвои преди цяла вечност, малко след раждането на Лола. Ако паметта не го лъжеше, именно моментът на раждането й бе и мигът, в който мъжествеността му бе ефективно неутрализирана — с изключение на четирите пъти годишно, когато жена му го допускаше до себе си.

— Казах ви! — отбеляза Лола, докато се оглеждаше в огледалото зад кушетката.

Не благоволи да доизясни естеството на този свой коментар. Не че имаше значение. Изправена, тя буквално се извисяваше над родителите си. И сега, оглеждаща това великолепно създание, което бе толкова удивително, че й се налагаше да си напомня, че е плод на техните гени, Бийтел набързо забрави възмущението си от черния лак за нокти и златните ботуши.

Израснала в епоха, когато жените се глезеха като римски матрони, Лола приличаше на парче гранит, което бе толкова продължително лъскано и полирано, че вече приличаше на мрамор. Беше висока сто седемдесет и пет сантиметра, имаше хирургично увеличен бюст, носеше коприненото бельо на „Виктория Сикрет“ и тежеше шестдесет килограма. Зъбите й бяха перфектно подредени и искрящо бели, очите й бяха лешникови, с дълги, увеличени със спирала мигли, кожата на лицето й бе хидратирана и гримирана. Тревожеше се, че устата й не е достатъчно голяма, но пък устните й бяха сочни, поддържани в изрядна форма не на последно място и от редовните инжекции с колаген.

Удовлетворена от образа в огледалото, тя се отпусна на кушетката до майка си и попита:

— Взе ли онези чаршафи, дето ти поръчах?

— И чаршафите, и кърпите. Но какво стана с интервюто? Получи ли работата?

— Нямаше никаква работа. Както обикновено — отговори дъщеря й, грабна дистанционното на телевизора и го включи. — А жената, която ме интервюира, се отнесе враждебно към мен. Реших, че се налага да й отвърна със същото.

— Миличка, трябва да бъдеш любезна с всички хора! — изчурулика майка й.

— Това би ме превърнало в лицемерка!

Някъде откъм Кем се дочу приглушено изръмжаване.

— Достатъчно, вие двамата! — отсече майката. После се обърна към дъщеря си и продължи: — Но ти все пак трябва да си намериш работа, миличка! Иначе…

Лола огледа майка си. Прииска й се тя да не се впряга толкова и реши да я накаже, като отложи максимално дълго новината за евентуалната работа при Филип Оукланд. Направи се на разсеяна и продължи да сменя каналите. Когато преброи наум до четиристотин и прецени, че няма нищо за гледане, най-сетне изплю камъчето:

— Все пак днес научих нещо много ценно! За работа при Филип Оукланд. Писателят!

— Филип Оукланд? — изпърха Бийтел.

— Търсел си човек за изследователска работа. Докато днес чаках за интервюто, се запознах с едно момиче, което ми даде тази информация и имейла му. Аз му изпратих имейл и той веднага ми отговори. Кани ме на интервю следващата седмица!

Бийтел буквално онемя. Огледа възторжено дъщеря си, после я грабна в задушаващата си прегръдка и извика:

— Скъпа, това е чудесно! Филип Оукланд е точно от мъжете, заради които пристигна в Ню Йорк! Та той е един от водещите ни сценаристи! Представи си само какви хора познава! И за мъжете, с които би могла да се запознаеш чрез него! — Набирайки все повече скорост, тя допълни: — Точно това винаги съм искала за теб! Просто не очаквах да стане толкова скоро!

Лола се отскубна от прегръдката на майка си и отбеляза:

— Да, но още нищо не е станало. Все още предстои да ме наеме на работа!

— О, ще те наеме и още как! — отсече Бийтел. После скочи енергично на крака и добави: — Незабавно трябва да ти купим нов тоалет! Слава на бога, че „Джефри“ е съвсем наблизо!

Когато чу думата „Джефри“, бащата в дъното на стаята потрепера. „Джефри“ бе един от най-скъпите магазини в Манхатън.

— Не се ли връщаме току-що оттам? — опита се да извиси той вял глас на протест.

— О, Кем! Я не ми се прави на задръстеняк! — сряза го жена му. — Ставай веднага! Налага се да излезем по магазините и точка! И без това имаме среща с Бренда Лиш. Каза, че имала да ни показва още два апартамента. Боже, толкова се вълнувам, че направо не мога да си намеря място от радост!

Петнадесет минути по-късно триото, наречено семейство Фабрикънт, излезе от хотел „Сохо Хауз“ и огледа Девето авеню. Лола бе решила да поразходи новите си ботуши и сега златните й платформи със сигурност предизвикваха ахканията на минувачите. След няколко крачки обаче се наложи да спрат, а Кем извика картата на града чрез компютъра в своя телефон.

— Така. Вървим направо. На кръстовището свиваме наляво. — Огледа отново екрана и неуверено добави: — Или поне така мисля. — Няколкото дена в Уест Вилидж се бяха превърнали за него в непрестанна борба с ориентацията.

— О, я стига, татко! — сопна се Лола и закрачи пред тях.

Вече официално беше надраснала родителите си. Това бе повече от очевидно за Лола, която героично продължаваше напред по калдъръмената уличка. Те бяха станали твърде бавни и неориентирани. Например снощи на баща й му трябваха цели десет минути, за да събере кураж да вдигне ръка и да извика такси.

Семейство Фабрикънт се срещнаха с агентката по недвижими имоти Бренда Лиш пред обикновена бяла тухлена сграда на Западна Десета улица — една от многото постройки, изградени през шестдесетте за жилища на средната класа. За Бренда не бе характерно да се занимава с такива дребни риби като семейство Фабрикънт, които търсеха само квартира, обаче Кем се оказа приятел на един от ключовите клиенти на агентката, който я бе помолил да им помогне. И тъй като въпросният клиент винаги беше готов да се изръси с няколко хиляди долара за обикновен апартамент, за Бренда нямаше по-голямо щастие от това да бъде любезна с тези мили хора, които имаха толкова красива дъщеря.

— Мисля, че най-сетне намерих идеалната квартира за вас! — изчурулика ведро тя. — Намира се в сграда с постоянна охрана и портиер, която е пълна с млади хора! Освен това нищо не може да се сравни с едно жилище в Уест Вилидж!

Апартаментът се оказа студио с отделна кухня и огромна гардеробна. Изложението беше южно, което означаваше, че бе добре осветен и отоплен. Цената беше три хиляди и петстотин на месец.

— Твърде малък е! — отсече Лола.

— Ние предпочитаме да го наричаме уютен! — изтъкна Бренда.

— Но леглото ми ще бъде в същото помещение като дневната ми! Ами ако реша да си поканя гости? Ще ми видят леглото!

— Можете да си вземете сгъваем диван! — отбелязва практично агентката по недвижими имоти.

— Отвратително! — възмути се момичето. — И кой е този, дето ще спи на сгъваем диван?!

Съвсем наскоро Бренда се бе завърнала от духовно пътешествие в Индия. И там научи, че по света има много хора, които спят върху рогозки от обикновени растителни материали, други, които нямат нищо против да спят върху циментови плочи, и въобще много, които никога не могат да си мечтаят за легло. Затова сега тя задържа героично усмивката върху устата си и се направи, че оглежда помещението.

Бийтел погледна предпазливо дъщеря си, като се опитваше да отгатне настроението й. Накрая се обърна към Бренда и попита:

— А няма ли и нещо друго? Нещо по-голямо?

— Можете да ми вярвате, че ви показах всичко, с което разполагаме в момента за вашата цена — отговори тя. — Ако смените квартала, сигурна съм, че ще можете да намерите и нещо по-голямо за същите пари!

— Ама аз искам да живея в Уест Вилидж! — проплака Лола.

— Но защо, скъпа? — обади се най-сетне и Кем. — Нали всичко е все Манхатън?

— Да, би могло да се погледне и от този ъгъл — обади се Бренда, след което зачака.

Лола скръсти ръце на гърди, обърна гръб на родителите си, отиде до прозорците и се загледа към улицата. После прошепна:

— Кари Брадшоу живееше точно в Уест Вилидж!

— Аха! — просветна й най-сетне на Бренда Лиш. — Е, в тази сграда има и още един апартамент, който вероятно е точно онова, което търсите. Обаче е доста по-скъп!

— Колко по-точно? — простена Кем.

— Шест хиляди месечно.

Тази нощ Кем Фабрикънт не спа никак добре. Не че през последните години можеше да се похвали със здрав сън — изгуби го долу-горе в мига, в който купи огромната къща в „Уиндзор Пайнс“ с ипотека на стойност осемстотин хиляди долара. Тогава Бийтел бе успяла да го убеди, че го прави за бъдещето на семейството, защото в този свят на непрекъсната конкуренция фасадата е точно толкова важна, колкото и истината. И дори нещо повече — самата фасада е истината. Мисълта да дължи на някого толкова много пари препотяваше Кем не веднъж и два пъти, ала никога не посмя да сподели страховете си със съпругата и дъщеря си.

И сега, прилегнал до дълбоко заспалата си жена върху колосаните чаршафи на огромната хотелска спалня, той си напомни, че целият свят — или по-точно, светът на почтените, амбициозни и богобоязливи хорица — се движи от страха. Дори и самият живот се ръководеше от него — от страха от терористични атаки, престрелки в училище или превъртели психари. Кем беше човек на техниката и през последните три години работеше върху създаването на система за ранно предупреждение на хората посредством текстови съобщения, така че да не се излагат излишно на опасности. Но понякога се питаше дали тези по-големи страхове не замаскираха по-малките и привидно не толкова значими страхове — онези, които всъщност ръководеха живота на всеки отделен човек: страхът от провал в кариерата, страхът от изоставане от живота, страхът да не съумееш да приложиш пълния потенциал на знанията и уменията си. Защото в крайна сметка всички на този свят си мечтаеха за щастлив, безгрижен живот, пълен с приятни и прекрасни неща, живот, в който няма безсмислена смърт и най-вече — свят, в който на никого не се отказва изпълнението на неговата най-голяма мечта!

Потънал в размисли по темата, той постепенно си даде сметка, че за да плаща за голямата мечта на Лола да живее сред богатите и прочутите в Ню Йорк, той ще трябва отново да рефинансира ипотеката на къщата. Кем не проумяваше защо тя мечтае за подобно нещо, нито дори защо това е толкова важно за нея. Но знаеше едно: че ако не я подкрепи, то тогава през останалата част от живота си Лола ще се чувства нещастна, непрекъснато ще си задава въпроса „Ами ако?“ и което беше най-лошото — ще се пита: „Това ли е всъщност животът?“