Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (14)

13

— Чуй само това! — извика Минди, появявайки се в спалнята. — „Сексът наистина ли е необходим?“

— Какво? — вдигна учудено глава Джеймс от чекмеджето с чорапите си.

— „Сексът наистина ли е необходим?“ — повтори Минди, като четеше принтираната страница на блога си. — „Приемаме значимостта на секса за даденост. Популярната култура ни повтаря, че той е точно толкова ключов за оцеляването ни, колкото храненето и дишането. Но ако човек се позамисли повече, автоматично си дава сметка, че след определена възраст от секса изобщо няма нужда…“

Най-сетне Джеймс успя да открие два еднакви чорапа и ги вдигна, за да сравни дължините им. А наум отговори на жена си: „Единственото, от което този свят няма нужда, е твоят блог!“

— „Щом преминем репродуктивната възраст, защо да си правим труда да правим секс?“ — продължи да чете тя. — „Всеки ден на път към работното място минавам покрай най-малко пет билборда, всички до един рекламиращи секс под формата на дантелено бельо…“

Докато си обуваше чорапите, Джеймс си представи същото това дантелено бельо, но върху тялото на Лола Фабрикънт.

— „Сякаш — продължаваше неуморно Минди — дантеленото бельо е отговорът на всички наши разочарования от живота.“

„Може и да не е отговорът, но наличието му не вреди“ — помисли си Джеймс.

— „Та аз предлагам — продължи Минди — да скъсаме всички билбордове! Да изгорим всички магазини на «Виктория Сикрет»! Помислете си само колко много бихме постигнали, ако не ни се налагаше непрекъснато да се притесняваме за секса!“ — Тук тя триумфално спря, впи поглед в Джеймс и отсече: — Е, какво ще кажеш?

— Само те моля повече да не пишеш за мен — рече той.

— Тук не пиша за теб! Да си чул някъде името си в това, което току-що прочетох?

— Засега не, но нещо ми подсказва, че скоро ще го чуя.

— Ако искаш да знаеш, точно от тази страница на блога ми отсъстваш!

— Някакъв шанс да запазим това статукво и в бъдеще? — изгледа я той.

— Никакъв! — отсече Минди. — Аз съм омъжена за теб и ти си мой съпруг! А блогът е за моя живот! Да не би да искаш да се преструвам, че ти не съществуваш?

— Би могло — кимна Джеймс. Но това бе по-скоро риторичен отговор. По причини напълно неведоми блогът на Минди се радваше на все по-голяма популярност — толкова голяма, че наскоро я бяха поканили на среща с продуцента на „Гледна точка“, който смяташе да пусне Минди като редовна рубрика.

И оттогава насам нищо не бе в състояние да я спре. Нямаше значение, че предстоеше излизането на неговия роман, нямаше значение, че бе внесъл в семейната хазна аванс от един милион долара, нямаше значение, че той най-сетне се бе превърнал в преуспяващ човек. Всичко продължаваше да си бъде все за Минди. Тя все така продължаваше да бъде центърът на света.

— Не можеш ли поне да промениш името ми? — опита се да й предложи той.

— Как така да го променя? Вече е твърде късно! Всички знаят кой е моят съпруг! Освен това и двамата сме писатели! И сме наясно как стават тези неща. Нищо в живота ни не може да бъде скрито от публиката!

„Освен — каза си Джеймс — нашият сексуален живот. Или по-точно — липсата му.“ А на глас изрече:

— Ти няма ли вече да се приготвяш за ресторанта?

— Аз съм си готова! — вирна нос Минди, като имаше предвид сивите вълнени панталони и пуловера с обло деколте, с които беше облечена. — Все пак става въпрос за кварталния ресторант, „Никърбокър“! И навън е минус десет градуса. Така че не смятам да се обличам официално заради някаква си двадесет и две годишна фръцла!

— Нямаш право да казваш, че Лола Фабрикънт е фръцла!

— Типичната мъжкарска забележка! — усмихна се презрително Минди. — Нито ти, нито Филип Оукланд сте в състояние да прозрете истината! Защото и двамата разсъждавате с оная си работа!

— Не и аз — пробва с нехайство Джеймс.

— А, така ли? Тогава защо, между другото, си сложил вратовръзка?

— Аз винаги нося вратовръзки.

— Ти никога не носиш вратовръзки!

— Е, може пък това да е новото ми амплоа! — сви рамене Джеймс, опитвайки се да прикрие притеснението си.

За щастие Минди като че ли не забеляза нищо. Само отсече:

— Ако си сложиш връзка под този пуловер с остро деколте, ще приличаш на магаре!

Джеймс свали пуловера. После обаче се предаде и махна вратовръзката.

— Би ли ми напомнил, ако обичаш, защо отиваме на тази вечеря? — попита тя за четвърти или пети път през последните няколко часа.

— Защото Оукланд ни покани! Защото от десет години живеем в една и съща сграда, а никога не сме се събирали. И аз реших, че предложението му звучи приятно.

— Аха, значи вече харесваш Оукланд! — изгледа го скептично Минди.

— Готин е.

— Смятах, че го мразиш. Защото така и отказваше да те запомни.

„Брак! — каза си тъжно Джеймс. — Като дълга каишка е — държи те завинаги прикован в миналото!“ А на глас изрече:

— Никога не съм твърдял подобно нещо.

— О, напротив! По няколко пъти на ден!

Джеймс се запъти към банята, за да се опита да избяга от Минди и нейните въпроси. Жена му беше права — той наистина я бе излъгал за обстоятелствата около вечерята с Филип Оукланд. Филип изобщо не го бе канил на вечеря, даже точно обратното — през първите няколко седмици на януари се опитваше целенасочено да го избягва, дори и когато се разминаваха във фоайето. Обаче Джеймс не се бе предал, така че накрая Филип трябваше да се примири. Истината бе, че Джеймс и до ден днешен не можеше да понася Филип Оукланд, но пък не можеше да забрави Лола. Още от първата им среща в „Пол Смит“, където тя беше заедно с Филип, Джеймс се бе заредил с ирационалната надежда, че между него и нея може да излезе нещо.

И сега, спомняйки си, че само след няколко минути ще зърне прекрасната Лола Фабрикънт от плът и кръв, Джеймс свали очилата си и се приведе към огледалото. Очите му бяха кухи и изпити като на някой от пещерните обитатели на Платон, които не били зървали светлина. Между очите му се бяха настанили две дълбоки бразди, които толкова често бяха поемали семената на недоволството от живота, че бяха станали постоянна негова черта. Джеймс подръпна кожата на лицето си, за да се опита да изтрие белезите на своето нещастие, а после се приближи до вратата и подвикна на Минди:

— Какво беше онова нещо?

— Кое? — обади се тя, без да вдига глава. Беше свалила панталона си и сега нахлузваше дебел черен чорапогащник.

— Онова нещо, дето го използват светските личности, за да се избавят от бръчките си.

— Ботокс ли? — вдигна изненадано очи Минди. — И какво за него?

— Може и аз да си направя — заяви Джеймс. А на изумения поглед на жена си отвърна: — Смятам, че ще бъде добре за турнето по случай промоцията на книгата. Няма да ми навреди да изглеждам по-млад. Нали всички твърдят, че младостта била отлична реклама?!

* * *

Лола мразеше ресторанта „Никърбокър“, защото в него се събираха само старци и местни — разнородна тълпа без капчица блясък, с обикновени пуловери и прости очила. Казваше си, че ако животът й с Филип стане такъв, по-добре да се самоубие. Успокояваше я единствено фактът, че сега отиваха на вечеря с Джеймс Гуч, който бе известен писател с наскоро излизаща книга, за която всички ще започнат да говорят — макар Филип да твърдеше, че така и не разбира защо. Според него Джеймс Гуч бил второразреден автор. Но дори и така да беше, Лола все пак не проумяваше защо Филип не харесва Джеймс. Та Джеймс бе толкова сладък, а и толкова податлив на манипулация! Ето, дори и сега непрекъснато й хвърляше погледи, а после извръщаше глава.

Виж жена му, Минди Гуч, бе съвсем друга работа. Всеки път, когато Минди си отвореше устата, Лола усещаше, че кръвта й кипва. Минди въобще не си правеше труда да прикрие пълното си пренебрежение към младото момиче — държеше се така, сякаш Лола я нямаше, сякаш изобщо не седеше на масата до нея. Бе се вторачила единствено във Филип и не извръщаше глава. Не че Лола държеше да разговаря с Минди. С кокчето от осемдесетте, острият като човка нос и бледата си кожа тази жена я плашеше. И най-странното от всичко бе, че тя се държеше така, сякаш се мислеше за красива. На Лола й мина през ума, че може би преди милиони години, когато Минди е била на осемнадесет, е хващала окото. Но дори и така да е било, хубостта й е увехнала твърде бързо. По мнението на Лола всяко момиче може да бъде красиво на осемнадесет, ала истинският тест за красотата идва с възрастта. Дали си все така красива и на двадесет и две? На тридесет? А на четиридесет? Последната цифра й напомни за Шайфър Даймънд и как Филип твърдеше, че на четиридесет и пет все още била голяма красавица. Лола си бе позволила да изкаже принципно несъгласие по въпроса, а Филип я бе контрирал с довода, че просто ревнува. Тя, разбира се, бе отрекла автоматично, настоявайки, че нещата стоят точно обратното — че другите жени ревнуват от нея. Ала Филип не се бе хванал, така че в крайна сметка Лола трябваше да признае, че Шайфър Даймънд била красива „за възрастта си“.

Ала със седящата до нея Минди Гуч нямаше такъв проблем — Минди не би могла да бъде никакъв повод за ревност. Единственото желание, което Лола изпитваше към нея, бе да я прободе с вилицата си.

— Държа пържолата ми да е добре препечена! — тъкмо съобщаваше тя на сервитьора. — Със задушени зеленчуци! Повтарям — задушени, а не сварени! Само да видя и грам масълце, ви я връщам!

— Разбира се, мадам — кимна чинно сервитьорът.

„Ако някога заприличам на Минди Гуч, сигурно ще си тегля куршума!“ — каза си за кой ли път тази вечер Лола.

Но доколкото можеше да схване, Минди очевидно си беше такава непрекъснато, тъй като нито Джеймс, нито Филип й обръщаха внимание. Двамата бяха потънали в свой си, мъжки разговор.

— И каква точно е функцията на съвременния човек на изкуството? — тъкмо казваше Джеймс. — Понякога започвам да се питам дали той има някаква цел!

— Той ли? — сряза го автоматично Минди. — Ами тя!

— Някога творецът отразяваше човека — продължи Джеймс, без изобщо да й обърне внимание. — Предлагаше на обществото удобно огледало. Така той ни показваше истината или ни вдъхновяваше!

— Ако нещата опират само до отразяване на обществото, за това вече не се нуждаем от творци — контрира го Филип. — За това си имаме телевизия. И риалити програми.

— Хей, някой гледал ли е „Моите суперски 16 години“? — намеси се Лола. — Страхотно добро е!

— Аз съм го гледал — отговори Джеймс.

— Ами „Хълмовете“? — продължи Лола. — Какво ще кажеш за него?

— Какво, по дяволите, представляват тези „Хълмове“? — промърмори Минди. Джеймс улови погледа на Лола и й намигна.

След вечерята двамата се озоваха на тротоара пред ресторанта сами. Минди бе отишла до тоалетната, а Филип се бе спрял да поговори с някакви негови познати. Лола тъкмо закопчаваше палтото си. Джеймс огледа улицата в двете посоки, опитвайки се да не я зяпа, и накрая отбеляза:

— Сигурно ти е студено.

— На мен рядко ми става студено — отговори тя.

— Така ли? А на моята жена все й е студено.

— Много лошо — рече Лола, неизпитваща никакво желание да обсъжда Минди. — А кога, между другото, излиза книгата ти?

— Точно след шест седмици.

— Сигурно много се вълнуваш! А аз нямам търпение да я прочета!

— Така ли? — изненада се не на шега Джеймс. Лола се очертаваше доста интелигентно момиче, не фръцлата, за каквато я мислеше Минди. — Ако искаш, мога да ти донеса един от пилотните екземпляри.

— Страхотно! — кимна тя с нещо, което Джеймс възприе като неприкрит ентусиазъм.

— Мога да ти я донеса лично. Утре. Ще си бъдеш ли вкъщи?

— Ела към десет — уточни Лола. — По това време Филип е на фитнес. А аз се отегчавам сама.

— Добре, десет да бъде! — кимна щастливо Джеймс.

Лола направи крачка към него и той забеляза, че тя потреперва.

— Сигурна ли си, че не ти е студено?

— Е, може би мъничко — сви рамене тя.

— Ето, вземи моя шал — предложи й той вълнения шал на ивици, който си бе купил от една улична сергия. Като хвърли поглед към ресторанта и не забеляза нито Филип, нито Минди, той уви шала около врата й. — Така. Вече е по-добре! Можеш да ми го върнеш утре.

— Може и изобщо да не ти го върна! — подкачи го момичето.

— Човек не всеки ден получава шалове от прочути писатели!

— Ето ви и вас! — достигна до тях гласът на Минди, която тъкмо излизаше от ресторанта, следвана от Филип.

— Някой да иска едно преди лягане? — предложи Джеймс.

— Скапана съм! — отсече жена му. — Днес е едва вторник, а седмицата ми се очертава дългичка.

— А ти? Ще бъде забавно! — обърна се Джеймс към Филип.

— Аз също съм скапан — заяви Филип и хвана ръката на Лола.

— Може би някой друг път.

— Разбира се — кимна Джеймс. Беше съкрушен.

Лола и Филип тръгнаха към № 1 на няколко крачки пред тях. Лола се движеше с енергичността на младостта, подръпвайки лекичко Филип след себе си. От време на време вдигаше очи към него и се засмиваше. На Джеймс му се прииска да знае какво толкова я е накарало да се смее. И той копнееше да се разхожда с младо момиче под ръка и да се забавлява. Вместо младото момиче обаче имаше до себе си Минди. Той знаеше, че тя замръзва, защото отказваше да си сложи шапка (косата й щяла да се сплеска), а и защото бе скръстила ръце пред гърди. Когато стигнаха до фоайето на тяхната сграда, Филип и Лола се запътиха право към асансьора с някакви неясни обещания, че някой ден щели отново да вечерят заедно. Минди се запъти право към спалнята и автоматично облече дебелата си памучна пижама. Обаче Джеймс продължаваше да мисли за Лола и как утре ще се качи да я види.

— Мамка му! — обади се по едно време Минди. — Забравих Скипи!

— Не се притеснявай! — предложи си веднага услугите съпругът й. — Аз ще го изведа!

Изведе кученцето на калдъръмената уличка в задния край на № 1. Докато Скипи си вършеше работата, Джеймс вдигна очи към върха на кооперацията им с абсурдната надежда, че може да зърне намиращата се на десетки метри над него Лола. Ала единственото, което съзря, бе импозантната фасада от сив камък, толкова характерна за тяхната сграда. Когато се върна вкъщи, завари Минди да чете списание. Чувайки го да влиза, тя подвикна:

— Между другото, каква беше тази работа?

— Коя по-точно? — попита той, докато събуваше обувките и чорапите си.

— За това, че си гледал „Моите суперски 16 години“? Честно да ти кажа, понякога наистина не те разбирам! — отсече тя и изгаси нощната си лампа.

Джеймс не се чувстваше уморен, така че излезе от спалнята и отиде в кабинета си. Приседна на бюрото си с боси крака и се загледа в малкото прозорче, от което се виждаше техния миниатюрен вътрешен двор. Колко часове бе прекарал пред това прозорче, борейки се за всяка дума в своята книга?! И за какво? Цял живот от секунди, изгубени пред монитора на компютъра, в опити за претворяване на живота, когато животът си беше точно тук, до него?!

„Крайно време е нещо да се промени!“ — каза си той, като си мислеше за Лола.

Завлече се до леглото и легна сковано до съпругата си.

— Минди? — извика я тихичко.

— Ммммм — промърмори сънено тя.

— Имам голяма нужда от секс! Между другото, де.

— Много хубаво, Джеймс — отговори тя на възглавницата си. — Но няма да го получиш от мен. Не и тази вечер.

И заспа. А той остана буден. Изминаха няколко гибелни безсънни секунди. После минути, а накрая часове. Накрая Джеймс стана и отиде в банята на Минди. Рядко се осмеляваше да пристъпи там. Ако Минди го хване, веднага щеше да поиска да знае „какви ги върши там“. И да внимава „да не се облекчава“.

Обаче този път той точно това направи — облекчи се. Гледаше да уринира внимателно, точно в тоалетната, за да не напръска седалката. После отвори тоалетката на жена си, за да си потърси аспирин. Подобно на всичко останало в живота им, и тук не бе почиствано от години. Имаше три празни тубички от паста за зъби, мазно шишенце бебешко масло, стари, размазани кутийки с гримове и дузина шишенца от лекарства, включително три от антибиотика „Ципро“ с дата октомври 2001 година — сигурно Минди бе започнала да запасява семейството след атентата на 11 септември — плюс шишенца с хапчета против малария и антихистаминови таблетки („Против обриви и ухапвания“ — пишеше на етикета), шишенце със сънотворни, на което се мъдреше предупреждение: „Предозирането опасно!“ Да, тук беше цялата Минди, подготвена за всички непредвидени обстоятелства, включително и смъртни. Но не и за секс. Джеймс поклати глава, а след това си взе едно хапче.

Връщайки се в леглото, той не след дълго бе споходен от ярък, невероятен, цветен сън. Полетя над земята. Отиде на екзотични места, където всички живееха в лодки. Поплува в топло солено море. А след това прави секс с една филмова звезда. И тъкмо се канеше да свърши, когато бе събуден.

— Джеймс? — Гласът на Минди. Вече беше станала и сгъваше прането, преди да тръгне за работа. — Добре ли си?

— Че какво може да ми е?!

— Говореше насън. Стенеше.

— Ясно — кимна той. За момент му се прииска да може да се върне в съня си. Да плува, да лети и да прави секс. Но веднага след това се сети, че днес имаха уговорка с Лола, и това го вдигна на крака.

— Какви са ти плановете за днес? — попита Минди.

— Още не знам. Разни работи — отговори неопределено той.

— Трябва да се купят кухненски ролки, фолио и торбички за отпадъци. А, да, и кучешка храна за Скипи. От малките гранули. Много е важно да го запомниш! Той не яде от големите!

— Не можеш ли да ми направиш списък? — изгледа я Джеймс.

— Не, не мога да ти направя списък, Джеймс! — отсече Минди. — Не мога да правя всичко в тази къща! Писна ми да се правя на майка на всички около мен! Щом имаш нужда от списък, направи си го сам!

— Ама нали аз съм този, който пазарува у дома? — възпротиви се съпругът й.

— Така е и аз съм ти благодарна за това! Обаче трябва да поемеш цялата система по пазаруването, а не само половината!

— Така ли? — изненада се Джеймс. А после сви рамене и си каза, че това е просто още един типичен ден от живота на Джеймс Гуч.

— Ако искаш да знаеш, напоследък много мислих — продължи Минди. — Както ти е известно, писането в моя блог ме накара да направя преоценка на редица неща — неща, за които доскоро не желаех да мисля.

„Може и така да е — каза си Джеймс. — Но това със сигурност не те е направило по-чувствителна. Продължаваш си постарому, прегазвайки всичко по пътя си. Най-вече хората!“

— И стигнах до заключението — продължаваше тя, в блажено неведение за реакциите му, — че за да имаш добър брак, най-важното е да бъдеш женен за друг възрастен!

Преди Джеймс да успее да отговори каквото и да било, Минди се втурна в коридора и оттам долетя само едно нейно характерно: „Аха!“, подсказващо, че отново има някакво вдъхновение за блога си.

„Друга от радостите да нямаш всичко е да не правиш всичко! — написа сега тя. — Тази сутрин имах откровение! И реших, че вече отказвам да нося всичко на собствения си гръб! Рутинните домакински дейности — прането, пазаруването, сгъването, готвенето, списъците. Безкрайните списъци! Всички знаем какво са те! Съставяш списък за пазаруване, връчваш го на съпруга си и защо? След това отново трябва да се увериш, че не е пропуснал нищо от него! И в крайна сметка пак вършиш всичко сама! Е, тези дни свършиха! Никога повече! Не и в моя дом! Точка.“

Удовлетворена от себе си, тя се върна в спалнята за нов рунд с Джеймс.

— И още едно нещо! — отсече. — Наясно съм, че книгата ти излиза след шест седмици, но трябва да ти кажа, че автоматично се налага да започнеш нова! Веднага! Защото ако книгата се окаже успешна, всички ще поискат нова. А ако се провали, и без това ще трябва да предложиш нещо друго, за да продължат да ти плащат!

Джеймс вдигна глава от чекмеджето с чорапите си и отбеляза:

— Нали каза, че вече не искаш да бъдеш майка на всички?

— Това беше добро — ухили се Минди. — Окей. В такъв случай ще оставя далечното бъдеще в твоите ръце. Но в непосредственото не забравяй да купиш от малките кучешки гранули!

След като жена му тръгна за работа, Джеймс посвети много време на обличането си — сменя няколко чифта дънки и няколко ризи, като накрая се спря на стар черен пуловер от кашмир, с обло деколте, който му придаваше точно необходимата доза писателски плам и сериозност. Когато се погледна в огледалото, остана много доволен от резултата. Минди може и да не се интересува от него, но това не означава, че другите жени ще останат безразлични.

 

 

Тази сутрин, на път към залата за фитнес Филип се отби в хранителния магазин и там се сблъска с Шайфър Даймънд. Не спираше да мисли за нея още от онова нейно обаждане за Нова година. Казваше си, че не й сторил нищо лошо, и все пак чувстваше необходимост да й се извини. Да обясни.

— Хей, отдавна се каня да ти се обадя — започна сега той.

— Типично за теб — каниш се — отговори тя. Сега, когато Лола вече се нанасяше в апартамента му, Шайфър би трябвало да сложи окончателно край на чувствата си към Филип. За нещастие обаче чувствата си стояха все там, непокътнати и пораждаха ирационален гняв към него. — Жалко, че си оставаш само с каненето!

— Ти също би могла да ми се обадиш — укори я той.

— Оукланд — въздъхна Шайфър. — Да си забелязал случайно, че вече сме зрели хора!

— Да. Ами… — обади се притеснено той, докато разглеждаше шоколадовите десертчета.

Това му напомни за хилядите пъти, когато двамата бяха идвали в този магазин — да си купят сладолед и хляб след секс; кафе, бекон и вестник в неделя. Имаше някакво странно спокойствие и умиротворение в тези спомени — все неща, на които той повече не можеше да се надява. Тогава си въобразяваше, че ще продължават да си идват всяка неделна сутрин тук чак докато станат на осемдесет. Но имаше и други спомени — за скандали или как тя отново изчезва за Лос Анджелис или някоя друга снимачна площадка — без никакви планове за бъдещето им, а той си остава тук и скърца със зъби от ярост, купува си цигари и си обещава никога повече да не я види.

— Виж какво — започна сега.

— Мммм — промърмори тя, без да вдига очи от корицата на списанието с нейната снимка.

Той се усмихна и отбеляза:

— Все още ли събираш подобни неща?

— Не толкова, колкото едно време.

Купи списанието и тръгна да излиза от магазина.

Той я последва.

— Онова нещо за Лола — каза.

— Филип, вече ти казах — това не е моя работа! — отбеляза Шайфър. Обаче той си знаеше, че тя го нарича с първото му име само тогава, когато му е ядосана за нещо.

— Искам да ти обясня.

— Няма нужда.

— Изборът не беше мой. Родителите й изгубили всичките си пари. И тя нямаше къде да отиде. Какво трябваше да сторя? Да я изгоня на улицата ли?

— Родителите й изгубили всичките си пари ли? — изсмя се тя. — Стига, Филип! Дори и ти не си толкова наивно доверчив!

— Напротив, вярно е! — настоя Филип, едва сега осъзнавайки колко абсурдно звучи този довод. Обели шоколадовия си десерт и добави отбранително: — Все пак ти беше с Дерек Бръминджър! Така че не можеш да ме виниш за връзката ми с Лола!

— Кой казва, че те виня?

— Ти си тази, която вечно отсъства — допълни Филип, питайки се защо жените са винаги толкова трудни.

— Да, но сега съм тук! — отсече Шайфър и се закова на пресечката на Пето авеню с Осма улица. — При това съм от месеци тук!

„Значи все още не ме е забравила!“ — подскочи сърцето на Филип. А на глас изрече:

— Хайде тогава да вечеряме заедно!

— С Лола ли? — изгледа го подозрително Шайфър.

— Не. Без Лола! Какво ще кажеш за четвъртък? Енид ще води Лола на балет.

— Изключително благороден план си съставил! — отбеляза саркастично Шайфър.

— Нищо подобно. Ние сме просто двама стари приятели, които не са се виждали от дълго време. Нали? Какво пречи да бъдем приятели? И защо винаги трябва да правиш такъв проблем от всяка дреболия?!

— Окей, момченце! — кимна усмихнало тя. — Ще вечеряме заедно. Дори лично аз ще ти сготвя!

* * *

А междувременно в сградата на № 1 Джеймс Гуч се подготвяше да люби Лола Фабрикънт. Не в буквалния смисъл на думата — не секс, който, както самият той си даваше сметка, беше единствено в сферата на неговите фантазии, — а вербална любов. Искаше да спечели нейния интерес и възхита. И така, в десет и десет — защото не искаше да изглежда прекалено нетърпелив — той хвана асансьора за тринадесетия етаж. Мислите му бяха концентрирани единствено върху личността на Лола, но когато тя отвори вратата, част от вниманието му бе привлечена и от апартамента на Филип, както и от неизбежното сравнение с неговия собствен апартамент. Жилището на Оукланд се оказа истински апартамент, а не поредица от кутийки — като неговото. Имаше си и антре, и голяма дневна, и камина, коридори, а когато последва Лола в дневната, забеляза и кухня с нормални размери, с гранитни плотове и маса, достатъчно голяма, за да побере поне четирима. Това място издаваше много пари, при това наследствени, превъзходен вкус, чести пътувания и добър вътрешен дизайнер, успял да превърне жилището в изискана смесица между античното и съвременното. Джеймс огледа с възхищение ориенталския килим, африканската скулптура и кожените фотьойли, поставени пред камината. Колко ли често Оукланд присяда тук, пийва си уиски и прави любов с Лола върху рогозката пред огнището?

— Донесох ти книгата — изрече притеснено той. — Както обещах.

Макар че беше зима, Лола бе облечена само по модерна тениска (днес очевидно всички момичета пренебрегваха времето в стремеж да покажат на света цялата си плът) и карирани панталони, които подчертаваха задните й части. На краката си носеше красиви домашни пантофки от синьо кадифе, върху които бяха избродирани череп и кости. Докато поемаше книгата от ръцете му, вероятно бе забелязала погледа му, защото докосна едната си пантофка с върха на другата и отбеляза:

— От миналата година са. Исках да си купя от модела с ангелчетата или пеперудките, но не можах да си го позволя. Онези струваха шестстотин долара. — Въздъхна, приседна на дивана и допълни: — Както знаеш, вече съм бедна.

Джеймс се зачуди как да реагира на тази неочаквана и случайно подхвърлена информация. В този момент мобилният й телефон иззвъня и тя го вдигна. Последваха няколко „боже мой“ и „мамка му“, сякаш него го нямаше в стаята. Джеймс се почувства леко обиден. Докато се подготвяше за срещата им, си представяше как тя подскача от радост при вида на книгата му, искрено заинтересувана. Но сега като че ли започна да се съмнява дали е точно така. След десет минути се предаде и тръгна да излиза.

— Чакай! — спря го тя, посочи към телефона и направи движение, с което се опита да му подскаже, че не може да контролира ситуацията. После дръпна телефона от ухото си и попита тихо: — Тръгваш ли си?

— Като че ли се налага.

— Защо?

— Не знам.

— Недей. Ей сега ще свърша!

Джеймс не беше много сигурен, че ще стане точно така, но все пак се примири и отново приседна. Бе изпълнен с надежда като осемнадесетгодишен младеж, който продължава да се надява, че парашутът му може и да се отвори. Загледа се в нея как крачи из стаята, удивен и едновременно уплашен от неизчерпаемата й енергия, младостта й, силата на гнева й и най-вече — от онова, което тя вероятно си мисли за него.

Накрая Лола приключи разговора, захвърли телефона на дивана и се обърна към него.

— Знаеш ли какво е станало? Две момичета от елита се сбили в някакъв нощен клуб, обаче някой записал всичко и го пуснал по „Снаркър“!

— Божичко! — възкликна Джеймс. — Момичетата още ли правят подобни работи?

Лола го изгледа така, сякаш идва от друга планета.

— Ти на себе ли си? Та съвременните момичета са по-луди от всякога! Даже са по-скоро зли!

— Разбирам — кимна Джеймс. Последва сконфузена пауза. После: — Донесох ти книгата.

— Да бе, знам — кимна тя, закри очи и простена: — Боже, толкова съм объркана!

— Не си длъжна да я четеш, ако не искаш — смотолеви Джеймс.

Книгата лежеше на масичката между тях. На корицата се виждаше рисунка на пристанището на Ню Йорк от 1775 година. В горната част, с големи червени, релефни букви се виждаше заглавието: „Дневник на един американски терорист“ — търговският вариант, който издателите бяха решили да дадат на „Самотният войник“.

Лола свали ръцете си, погледна го съсредоточено, а после, очевидно досетила се за какво става въпрос, вдигна книгата и отсече:

— Напротив, искам! И ще я прочета. Просто се притеснявам за Филип!

— О! — рече Джеймс. За момент изобщо бе забравил за съществуването на Филип.

— Много е гаден!

— Така ли?

Тя кимна и обясни:

— Стана такъв, откакто ме покани да се преместя да живея при него. Непрекъснато ме критикува, не харесва нищо от онова, което правя. — Намести се на дивана и продължи: — Ето например онзи ден. Обтривах тялото си със скраб и част от него очевидно е паднала на пода. А после ми се наложи веднага да изляза и да свърша нещо — ходих до дрогерията. Та Филип междувременно се прибрал и се подхлъзнал на скраба. И когато аз се върнах, той започна да ми крещи, че съм била немарлива.

Джеймс се приведе към нея и каза:

— Сигурен съм, че не го е мислел сериозно. Мъжете са си такива. Особено в периода на приспособяването.

— Така ли? — изгледа го с любопитство тя.

— Абсолютно — кимна с глава той. — На мъжете им трябва малко повече време, докато свикнат с определени неща.

— А това важи с особено голяма сила за Филип — съгласи се тя. — Майка ми винаги ме е предупреждавала, че когато мъжете започнат да остаряват, свикват с начина си на живот и е много трудно да бъдат променени.

— Именно! — кимна Джеймс, като се запита за колко ли стар го мисли тя.

— Но и на мен никак не ми е лесно! — продължи да се оплаква Лола. — Защото аз съм тази, която поема рисковете. Наложи се да освободя жилището си и сега, ако нещо не се получи, не знам какво ще правя!

— Сигурен съм, че Филип те обича — отбеляза Джеймс, макар да му се искаше да не е така и той да заеме мястото на Оукланд. От друга страна, това би било невъзможно, освен ако Минди също не реши да се отърве от него.

— Наистина ли мислиш така? — изгледа го тя с широко отворени очи. — Той ли ти го каза?

— Не, но… Защо да не те обича? Ти си толкова… красива.

— Наистина ли така ме виждаш? — изгледа го тя, сякаш не беше сигурна във външния си вид.

„Сладка е! — каза си Джеймс. — И наистина няма представа колко е красива!“

— Ще ми се да го бях чула от Филип — въздъхна Лола.

— Той не ти ли го е казвал?

Тя поклати тъжно глава и добави:

— Никога досега не ми е казвал, че съм красива. И никога не казва „Обичам те“, освен ако не го накарам.

— Всички мъже са такива — отбеляза с вид на мъдрец Джеймс. — И аз никога не казвам на жена си, че я обичам.

— Обаче вие сте женени! — отбеляза със странната си логика Лола. — Няма нужда да й го казваш вече! Освен това тя сигурно си го знае.

— Ами… сложно е — отбеляза неопределено Джеймс, облегна се назад на дивана и кръстоса крака. — Между мъжете и жените нещата винаги са сложни.

— Но снощи — започна Лола — ти и съпругата ти… Изглеждахте толкова щастливи заедно!

— Е, и ние си имаме нашите хубави моменти — отбеляза Джеймс, макар че точно в този момент не можеше да си спомни нито един хубав момент. С Минди. Кръстоса обратно крака с надеждата тя да не забележи, че е възбуден.

— Така — отсече тя и скочи. — А сега имам среща с Филип.

Джеймс се изправи неохотно. Толкова ли скоро щеше да свърши гостуването му? И точно когато имаше чувството, че бележи напредък.

— Благодаря ти за книгата — каза Лола. — Ще започна да я чета още този следобед. И веднага ще ти кажа мнението си.

— Страхотно! — усмихна се Джеймс поласкан, че тя иска да го види отново.

На вратата се получи конфузна ситуация — той се опита да я целуне по бузата, но тя бързо извърна глава и устните му се приземиха някъде в косата. Замаян от допира с косата й, той отстъпи и се спъна в изтривалката.

— Добре ли си? — попита тя и бързо го хвана.

— Добре съм — отговори с усмивка той и оправи очилата си.

— Тогава до скоро!

Лола помаха и затвори вратата, а после автоматично се насочи към дневната. Беше готино, че Джеймс Гуч очевидно си пада по нея. Тя, разбира се, не можеше да отвърне на чувствата му, обаче усещаше, че Джеймс е от онези мъже, които никога не биха сторили нищо на жената, ако тя не иска. Освен това беше автор на бестселър! Което ще рече, че нищо чудно в бъдеще да се окаже полезен.

А междувременно Джеймс чакаше пристигането на асансьора, концентриран в болезненото спадане на възбудения си член. „Филип Оукланд е глупак! — мислеше си той, като си представяше гърдите на Лола. — Горкото дете! Няма представа в какво се е забъркала!“

* * *

На етажа над него Ана-Лиза Райе залепи голяма червена марка в ъгъла на един плик и го подаде на седящата до нея жена. Около масата в трапезарията бяха насядали шест жени, в това число Кони Брюър, и подготвяха пликовете с покани за благотворителния бал на фондация „Цар Давид“, фондацията представляваше личната благотворителна организация на семейство Брюър — от обикновена вечеря в ресторант на „Уолстрийт“ тя се бе превърнала в мултимедийно олицетворение на екстравагантността в „Армъри“. Всички нови обитатели на „Уолстрийт“ се натискаха да бъдат приятели със Санди Брюър, да се отъркат у него и да правят бизнес с него, затова бяха готови да дадат мило и драго за всяка негова кауза. Кони бе помолила Ана-Лиза да стане съпредседател на фондацията. Условията бяха прости — тя трябваше да купи две маси по петдесет хиляди долара всяка (предложение, за което Пол с готовност написа чек), след което автоматично беше ангажирана в планирането на поредното благотворително събитие.

Ана-Лиза се бе хвърлила в работата със същата страст, с която някога работеше като адвокат. Проучи финансовото състояние на фондацията. Оказа се, че миналата година главният бал бе събрал тридесет милиона долара — невероятна сума дори за богаташи — при което прецени, че тази година можеха да съберат най-малко пет милиона отгоре. Обикаляше да опитва храна и да разглежда цветови аранжировки, преглеждаше списъците на поканените и присъстваше на заседанията на организационния комитет. Работата не беше кой знае колко вълнуваща, но все пак й даваше някаква цел освен апартамента и й помагаше да не мисли чак толкова много за Пол. Откакто бяха в Китай, където Пол и Санди по цял ден бяха заети с бизнес, а Кони и Ана-Лиза бяха развеждани по историческите забележителности в мерцедес с частен шофьор и екскурзовод, Пол ставаше все по-потаен и затворен в себе си и все по-рядко се вясваше пред нея. В редките случаи когато си беше вкъщи, прекарваше времето в кабинета си, където водеше продължителни телефонни разговори или рисуваше някакви графики на компютъра си. Отказваше да обсъжда бизнеса си с нея, макар да благоволи да подхвърли, че Санди бил на път да сключи някаква ключова сделка с китайците — сделка, която щяла да промени из основи стоковия пазар и да им донесе милиарди долари.

— Какво знаеш за китайската сделка? — бе попитала Ана Лиза Кони един следобед, след като се завърнаха в Ню Йорк.

— Спрях да задавам подобни въпроси още преди много време — отвърна Кони, като отвори миниатюрния си лаптоп. — Санди се опита да ми го обясни няколко пъти, но аз не разбрах нищо и затова престанах да го питам.

— Не те ли притеснява да не знаеш какво точно прави съпругът ти? — изгледа я учудено Ана-Лиза.

— Ни най-малко — отговори Кони, докато разглеждаше списъка с имената за благотворителния бал.

— Ами ако има нещо незаконно? — продължи Ана-Лиза, макар да не знаеше защо точно го каза.

— Санди не би сторил нищо незаконно. Нито Пол. Той е твой съпруг, Ана-Лиза! Ти го обичаш, а и той е чудесен!

Времето, което прекарваше с Кони, бе дало на Ана-Лиза възможност да опознае по-добре характера й. Кони бе наивно романтична, оптимистка, която се възхищаваше на съпруга си и вярваше, че може да получи всичко, което си поиска, стига да вади душата на хората с памук. Приемаше парите на Санди за даденост, сякаш никога не й бе хрумвало да се запита какъв би бил животът й, ако имаха по-малко. Но както Ана-Лиза установи, отношението й към парите се дължеше не толкова на арогантност, колкото на природна простота. Още от шестгодишната й възраст животът на Кони е бил отдаден на едно нещо — танца, а след като още на осемнадесет става професионална танцьорка, тя така и не успява да завърши училище. Не че беше тъпа — просто всичко, което знаеше, бе наизустено. Ако се стигнеше до логически анализ на нещата, тя беше изгубена — подобно на дете, което е запаметило имената на всички щати в САЩ, но не може да си представи тяхното географско местоположение.

Бидейки далеч по-силна и интелигентна, Ана-Лиза бързо се бе превърнала в доминиращата от двете приятелки. Не че Кони имаше нещо против, напротив — приемаше статуса на Ана-Лиза за даденост. Полагаше усилия Ана-Лиза да бъде канена на всички важни обеди и нощни коктейли по бутиците; даваше й имената на хората, които не биха имали нищо против да идват в дома й, за да й правят маникюра, педикюра, кола-маските и масажа — „така че да не ти се налага всички да те гледат полугола“, — а после дори й предостави името на добър стилист, който да й направи кичури. Кони бе дотолкова погълната от собствения си външен вид, че изобщо не можеше да й хрумне, че Ана-Лиза не желае да отделя чак толкова много време за себе си. Една от маниите й бе да проверява печатните и онлайн светски издания за техни снимки и когато откриеше нещо интересно, автоматично звънеше на Ана-Лиза и изпискваше: „Хей, видях една страхотна твоя снимка в «Уименуеър дейли»!“ Или: „Зърнах най-хубавата снимка на двете ни от снощната промоция на парфюми!“ А после задължително питаше Ана-Лиза дали иска да й изпрати принтираните страници по куриер. „Няма нужда, Кони, аз мога да си ги изкарам и сама!“ — отвръщаше Ана-Лиза. Но ето че след не повече от два часа портиерът позвъняваше на вратата й и й подаваше дебел плик. Ана-Лиза обикновено поглеждаше снимките и веднага ги прибираше в едно чекмедже.

Един ден не се сдържа и попита Кони:

— Теб наистина ли те вълнува как изглеждаме на снимките?

— Разбира се! — погледна я учудено Кони. — Защо? Теб не те ли вълнува?

— Не особено — отговори Ана-Лиза.

Кони се засегна, а Ана-Лиза се почувства зле. Едва тогава си даде сметка, че бе изразила пренебрежение към едно от най-големите удоволствия в живота на своята приятелка. А Кони толкова се гордееше, че е нейна приятелка! Хвалеше я наляво и надясно как още в колежа била написала една учена книга, как е излизала по „Чарли Роуз“, как се е срещала с президента и как е работила, моля ви се, при това във Вашингтон! В замяна на това Ана-Лиза се научи да се съобразява с чувствата на Кони и да я пази. Кони беше толкова нежна, толкова миниатюрна — напомняше й на фея с дребните си кости и грациозните си ръце! Обичаше всичко блестящо, красиво и розово и непрекъснато обикаляше скъпите бижутерски магазини. Веднъж, докато й показваше най-новите си придобивки, тя настоя Ана-Лиза да пробва един пръстен с жълт диамант и огърлица от сапфири. А след това й предложи да ги вземе за малко.

— За нищо на света! — отсече Ана-Лиза, връщайки й бижутата. — Нямам намерение да се разхождам по улиците с пръстен на стойност половин милион долара! Ами ако се случи нещо?

— Ала нали е застрахован?! — изтъкна Кони, сякаш застраховката автоматично анулираше отговорността на собственика към предмета.

И сега, докато седяха на огромната й маса във величествения й триетажен апартамент и докато приготвяха поканите за бала с Кони и другите жени от организационния комитет, Ана-Лиза осъзна, че приличат на деца, работещи по училищен проект. Постави поредната марка на поредния плик, а жените продължаваха да си бъбрят за нещата, за които жените по принцип обичаха да говорят — за децата и съпрузите си, за къщите си, за дрехи, прически, някоя клюка от поредния коктейл. Единствената разлика между тях и децата бяха мащабите, в които разсъждаваха. Една от жените се чудеше дали да изпрати дъщеря си в швейцарски пансион, друга си строеше къща на частен карибски остров и подканваше останалите и те да направят същото, „за да бъдем заедно“. А после една от тях повдигна най-важния въпрос, който доминираше в разговорите им от последните три седмици. Това бе въпросът за статията, обсъждаща евентуалната наследница на легендарната госпожа Хаутън — Ана-Лиза бе посочена като трета в списъка на светските дами, надпреварващи се за този статут. Статията беше изключително ласкава — описваше Ана-Лиза като „огненокосата красавица от Вашингтон, която превзе Ню Йорк с гръм и трясък“. Но лично за Ана-Лиза всичко това бе твърде смущаващо. Винаги, когато отидеше някъде, някой споменаваше тази статия, която бе повишила разпознаваемостта й дотолкова, че при всяка нейна поява фотографите се надпреварваха да викат името й, да я молят да спре и да позира за тях. Безобидно, но крайно неприятно за Пол. Той буквално се ужасяваше от нейната публичност.

— Но защо толкова държат да те снимат? — повтаряше всеки път той и грабваше гневно ръката й, издърпвайки я от червения килим.

— Нямам представа, Пол — отговаряше тя.

Наистина ли съпругът й бе толкова наивен за света, в който настояваше да влязат? Били Личфийлд често повтаряше, че всички тези събития са за жени — тоалетите, демонстрацията на бижутата, — така че вероятно Пол, бидейки мъж, просто не разбира. Той открай време страдаше от тотална липса на умения за общуване — не умееше нито да усеща хората, нито да води безсмислени разговори. Когато се намираше в ситуация, която не разбираше, се вкаменяваше и почервеняваше от гняв и често пъхаше език в бузата си, за да демонстрира пред другите, че не желае да разговаря. Така, през въпросната вечер, когато забеляза познатата издутина на бузата му, Ана-Лиза се видя в чудо как да му обясни правилата на това конкретно общество.

— Това е като на рожден ден, Пол. Където хората си правят снимки. За да съхранят спомените.

— Не ми харесва тази работа! — отсече Пол. — Не желая мои снимки да се мотаят из интернет! И най-вече не желая хората да знаят как изглеждам или къде се намирам!

— Държиш се като параноик, Пол! — разсмя се Ана-Лиза. — На всички им правят снимки! Дори и тази на Санди може да се види навсякъде!

— Аз не съм Санди!

— В такъв случай не трябва да излизаш!

— Подозирам, че същото би трябвало да важи и за теб!

Забележката му я изкара от релси.

— А защо тогава да не се върна във Вашингтон? — изрече остро тя.

— Какво би трябвало да означава това?

Тя поклати глава. Знаеше, че няма никакъв смисъл да спори с него — нещо, което бе установила още в самото начало на брака им. Когато между тях се появяваха разногласия, Пол започваше да разчленява думите й с надеждата да отвлече вниманието й от темата, така че спорът никога да не бъде разрешен и те никога да не постигнат съгласие. За него концепцията за принципното съгласие бе немислима.

— Нищо — отговори тя.

После тя наистина си остана вкъщи три вечери подред. Обаче Пол отказа да направи каквито и да било промени в графика си, така че на нея й се наложи да си седи съвсем сама в апартамента и да се лута от стая в стая, докато накрая Пол се прибере в десет от работа, хапне един сандвич с фъстъчено масло, приготвен от икономката, и се качи в кабинета си, за да продължи да работи. Били Личфийлд беше все още при майка си и Ана-Лиза се почувства безкрайно самотна в големия град, където всички останали като че ли имаха по-важни работи от това да бъдат с нея. Затова на четвъртата вечер тя се отказа да бъде послушна, излезе с Кони и фотографите им направиха още много снимки, които Ана-Лиза отново прибра в чекмеджето и изобщо не каза на Пол.

И сега една от жените, вманиачена по темата за първата светска дама на Ню Йорк, се обърна към Ана-Лиза и нехайно отбеляза:

— Ти как изобщо се озова в този списък? Особено като се има предвид, че си в Ню Йорк едва от шест месеца?

— Нямам представа — отговори Ана-Лиза.

— Защото именно тя трябва да бъде провъзгласена за следващата госпожа Хаутън! — отсече гордо Кони. — Били Личфийлд е категоричен в това отношение. А и за всички е ясно, че от Ана-Лиза ще излезе много по-добра госпожа Хаутън, отколкото от мене!

— Не съм особено убедена — обади се Ана-Лиза.

— Били ли те включи в списъка? — продължи да разпитва жената.

— Обичам Били, но понякога може да бъде много настоятелен — отбеляза друга.

— Изобщо не мога да разбера какво толкова ви пука! — рече Ана-Лиза и притисна поредната марка към поредния плик. Все още й оставаха поне стотина такива. — Госпожа Хаутън е мъртва. Затова ви предлагам да я оставим да почива в мир!

Гостенките й приеха скандалната забележка със задружно кудкудякане.

— Съвсем сериозно! — повтори невъзмутимо Ана-Лиза, докато ставаше, за да помоли Мария да донесе обяда. — Не мога да разбера как подобно нещо може да ви бъде цел!

— Говориш така, само защото не го искаш! — изтъкна една от жените. — Винаги е така: точно този, който не го иска, го получава!

— Напълно си права — съгласи се Кони. — Когато се запознах със Санди, после нямах никакво желание да го виждам повече. Но ето че вече сме женени!

— Мария! — извика Ана-Лиза, като бутна летящите врати на кухнята. — Би ли сервирала пилешката салата „Уолдорф“ и кашкавалените бисквити, ако обичаш?

После се върна на масата и продължи да лепи марки.

— Между другото, получихте ли мястото за паркиране? — обади се по едно време Кони.

— Не — отговори Ана-Лиза.

— Трябва да бъдете непреклонни към хората във вашата кооперация! — посъветва я една от жените. — Не им позволявайте да ви тъпчат! Дадохте ли им да се разберат, че ще плащате повече за мястото?

— В тази сграда подобни неща не минават — отговори Ана-Лиза и от самата мисъл за това я заболя главата.

Напоследък й беше дошло много със съседите — мястото на паркинга, климатиците, шума. Не че Пол улесняваше отношенията й с хората. Наскоро бе отишъл при съседа, спечелил лотарията за паркинга — тих човечец, сърдечен хирург в „Колумбия“, — и му предложил подкуп. Докторът обаче се бе оплакал на Минди, а Минди на свой ред бе изпратила на Пол бележка, в която го молеше да не се опитва да подкупва останалите собственици в кооперацията. Когато Пол зърна бележката, пребледня.

— Откъде е взела това? — извика, като посочи листчето, върху което беше написана бележката. Листчето беше с логото на хотел „Четири сезона“ от Банкок. — Влизала е в апартамента ни! — изкрещя Пол. — Точно оттук го е взела! От бюрото ми!

— Пол, не се дръж като луд!

— Тогава откъде го е взела, а? — продължи да настоява Пол.

— Нямам представа — рече Ана-Лиза, но точно тогава си спомни, че по Коледа бе дала ключове от апартамента им на Сам. Нямаше съмнение, че детето, което иначе веднага бе върнало ключовете, е било принудено преди това да ги даде на майка си.

Ала тъй като не можеше по никакъв начин да каже на Пол за това, продължи да настоява, че приликите в хартията са просто съвпадение. Това бе поредното нещо, за което се наложи да лъже съпруга си — факт, който я изпълваше с огромно чувство за вина, сякаш бе извършила престъпление. След това Пол все пак разпореди да сменят ключалките, но това само наля още масло в омразата му към Минди Гуч и го накара да се закълне, че ще направи всичко възможно да изгони „тази жена“ от сградата.

Мария донесе обяда и постави платата на масата. След това сервира сребърни прибори от „Аспри“ и порцелан от „Тифани“, който според Били все още бил най-доброто, което може да предложи една светска дама.

— Кашкавалени бисквити! — изписка една от гостенките, като впери жадно очи в купчината златисти бисквити в кристалното плато в средата на масата. — Ана-Лиза, не трябваше! Очевидно си решила да ни угояваш!