Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (13)

12

Били Личфийлд пътуваше във влака за Спрингфийлд, щата Масачузетс, когато сестра му се обади, за да го информира, че майка му се е подхлъзнала на леда, паднала, счупила си бедрото и сега се намира в болница. Нещастието се случило на връщане от хранителния магазин. Щяла да живее, обаче тазът й бил разбит на дребни парченца. Хирурзите щели да съберат таза й с помощта на метални пластини, но докато оздравее, щяло да мине доста време. Възможно било обаче до края на живота си да остане в инвалиден стол. Все пак била само на осемдесет и три и като нищо можела да изкара още десетина-петнадесет години.

— Аз нямам време да се грижа за нея! — изплака сестрата на Били, Лаура, по телефона. Лаура беше корпоративен адвокат и самотна майка, два пъти разведена, с две деца — на осем и на дванадесет години. — Освен това не мога да си позволя да я изпратя в старчески дом! Знаеш, че Джейкъб влиза в колеж следващата година и разходите ще ми дойдат твърде много!

— Всичко ще се оправи, не се тревожи! — отговори Били. Приемаше новините много по-спокойно от очакваното.

— Как ще се оправи? — изрева сестра му. — Щом веднъж се случи подобно нещо, всичко останало се сгромолясва!

— Тя все трябва да има някакви пари — опита се да разсъждава логично Били.

— Откъде ще ги има?! Не всеки е богат като твоите приятел чета от Ню Йорк!

— Напълно съзнавам как живеят хората! — контрирал Били.

— Слушай какво! Ще се наложи да се върнеш в Стретъм, за да се грижиш за нея! — извиси предупредително глас сестра му. — Все пак е ходила в хранителния магазин заради теб! Знаеш, че обикновено пазарува само в четвъртък сутрин! — добави с обвинителен тон, сякаш вината беше негова. — И е изляза специално заради теб!

— Благодаря ти, скъпа — промърмори Били и затвори.

Загледа се през прозореца. Влакът наближаваше Ню Хейвън и гледката ставаше все по-познато безрадостна и депресираща. Връщането вкъщи го изпълваше с неудобство и тъга — не бе имал нито щастливо детство, нито щастлив дом. Баща му — ортодонт, който бе убеден, че хомосексуализмът е болест и че жените са втора категория същества, се бе отнасял с презрение и към Били, и към сестра му. И когато преди петнадесет години се спомина, всички решиха, че е за добро. Въпреки това Лаура открай време ненавиждаше Били, защото бил любимецът на майка им. Той бе наясно, че сестра му го мисли за безотговорен и че не може да му прости, задето майка им му позволи да учи безсмислени неща в колежа — история на изкуството, музика и философия, с други думи — все неща, с които не се печелят пари. Били от своя страна смяташе Лаура за скучна. Тя бе толкова обикновена, че той не можеше да се начуди как природата е могла да го дари с толкова безлична сестра. Тя беше сухарка — пълно олицетворение на всичко, в което Били се страхуваше, че би могъл да се превърне човешкият живот. Беше напълно лишена от страсти — както за живот, така и в живота, благодарение на което страдаше от склонността да прави от мухата слон. Поради всичко това Били допускаше, че и сега сестра му преувеличава състоянието на майка им.

Но когато стигна до болницата в покрайнините на Спрингфийлд, установи, че майка му е дори по-зле, отколкото предполагаше. Някогашната румена жена се бе превърнала в безцветна стара дама, сливаща се с белите болнични чаршафи — при това въпреки боядисаната си специално за коледното му посещение коса.

— О, Били! — въздъхна тя. — Ти си тук!

— На морфин е — обади се сестрата. — И няколко дена няма да бъде съвсем на себе си!

Майка му се разплака и занарежда:

— Не искам да бъда в тежест на теб и сестра ти! Може би ще е най-добре да ме приспят!

— Не говори глупости, майко! — отсече Били. — Ще се оправиш!

Когато часът за свиждане приключи, лекуващият лекар го дръпна настрани. Каза, че операцията била минала добре, но не можели да кажат кога майка му ще бъде в състояние да проходи. Дотогава ще й се наложи да се придвижва с инвалиден стол. Били кимна и грабна пътната си чанта с марка „Гутие“ — скъпият френски сак изглеждаше абсурдно на фона на бедната провинциална болница. После изчака тридесет минути на студа за такси, за да измине тридесетте километра до къщата на майка си. Таксито му струваше сто и тридесет долара и Били примигна, когато чу цената. Сега, след случилото се с майка му, щеше да му се наложи да започне да спестява. В снежната пряспа до алеята пред къщата забеляза отпечатъка от тялото на майка му, когато е паднала.

Задната врата си беше все така отключена. Когато влезе в кухнята, Били завари на масата двете торби с хранителни продукти, очевидно внесени от любезния парамедик^[1]. Въпреки че по принцип се считаше за циник, Били забелязваше, че напоследък редките актове на човешко съчувствие го правят сантиментален. С натежало сърце започна да вади продуктите и да ги разпределя по местата им. В една от тях зърна топла кутийка с бита сметана. Вероятно точно тази кутийка бе причината за злощастното пътешествие на майка му до магазина. Защото Били и до днес продължаваше да си пие кафето със сметана.

В девет сутринта на следващия ден отново беше в болницата. Малко след него се появи и сестра му заедно с по-малкото си дете, Доминик — мършаво момиченце с руса коса и нос като човка. Приличаше досущ на баща си — местен дърводелец, който отглеждаше марихуана в задния си двор и накрая го опандизиха.

Били се опита да поговори с племенницата си, ала тя се оказа или незаинтересована, или просто необразована. Призна си, че мрази да чете книги и че не била чела дори „Хари Потър“. Какво правела тогава? — изуми се Били. Разговаряла с приятелките си по интернет. Били изгледа въпросително сестра си, но тя само сви рамене и отбеляза:

— Не мога да я държа далече от компютъра! Никой не може да опази децата си от това. Пък и, честно казано, никой няма време да ги следи какво правят по цял ден! Особено аз!

Били изпитваше някакви топли чувства към момичето — в крайна сметка му беше кръвна роднина, но тази случка го натъжи. Племенницата му се бе запътила стремглаво към превръщането си в „бял боклук“, което бе болезнено с иронията си предвид факта колко много се бяха борили родителите му, за да влязат в горните слоеве на средната класа, да образоват децата си, да им дадат възможност за досег с културата (баща му слушаше в кабинета си Бетовен). И защо? За да произведат внучка, която отказва дори да чете! Да, мрачното Средновековие отново чукаше на прага на света.

Прекара почти целия ден с майка си, която беше гипсирана от коляното до кръста. Когато хвана ръката й, тя каза:

— Били, какво ще стане с мен?

— Ще се оправиш, мамо, ще видиш!

— Ами ако вече не мога да карам?

— Ще измислим нещо.

— Ами ако трябва да отида в старчески дом? Не искам да ходя в старчески дом! Там ще ме уморят!

— Няма да позволя това да се случи, мамо — отговори Били.

Ала стомахът му се сви от страх. Ако се наложи, как би могъл да го предотврати? Нямаше никакви средства, за да постъпи по друг начин.

Сестра му го покани на вечеря в дома си — нищо особено, само спагети със сирене. Лаура живееше недалече от майка им, в голяма фермерска къща, която баща им й беше купил след първия й развод. За семейството си оставаше мистерия как така Лаура, която иначе беше адвокат, така и не успя да свърже двата края. Но, от друга страна, като съставител на юридически документи, тя надали изкарваше толкова, колкото предполагаше титлата й. А освен това обичаше да харчи. Всичките стаи в къщата й бяха застлани от стена до стена с дебели килими, имаше скъпи мебели, витрини с порцеланови статуетки, колекция от мечета, четири телевизора и какво ли още не. Мисълта да прекара вечерта в подобна обстановка изпълваше Били със страх и ужас — знаеше, че депресията му на тръгване е гарантирана. Затова предпочете да покани тях в дома на майка си.

Направи печено пиле с подправки, печени картофи с розмарин, задушени зеленчуци и зелена салата със сметана. Знанията си в областта на кулинарията бе получил от главните готвачи на своите богати приятели, защото никога не пропускаше да се сприятели и с кухненския персонал. Племенницата му Доминик го наблюдаваше като хипнотизирана — очевидно до този момент не беше виждала никой да готви. Докато я оглеждаше изпод вежди, Били реши, че в крайна сметка момичето може и да има потенциал. Очите й бяха широко разположени, а усмивката й беше красива, въпреки че кучешките й зъби бяха изострени точно като на куче.

— Какво ще прави Доминик, когато порасне? — попита той сестра си, докато двамата разчистваха след вечеря.

— Откъде да знам? Та тя е само на дванадесет! — тросна се Лаура.

— Няма ли някакви интереси? Някакви специални умения?

— Освен да ме вбесява ли? Ами открай време повтаря, че искала да стане ветеринарен лекар, когато порасне. Но и аз говорех същото на нейната възраст. Сигурно всички малки момиченца си мечтаят за това.

— А сега искаш ли да беше станала ветеринарен лекар? — изгледа я изпитателно Били.

— Искам да се бях омъжила за Доналд Тръмп и да живеех в Палм Бийч — отвърна кисело Лаура. Плесна се по челото и допълни: — Знаех си, че трябва да се омъжа за богаташ!

— Би могла да изпратиш Доминик в школата на мис Портър в Кънектикът.

— Правилно — отбеляза язвително Лаура. — За да може поне тя да се омъжи за богаташ. Само че забравяш едно — за да изпратиш детето си там, са необходими пари! Е, разбира се, има и друго решение — ако някой от твоите богати приятели реши да й даде стипендия!

— Имам достатъчно връзки, така че може и да уредя нещо — кимна Били.

— Връзки ли? — извъртя се към него сестра му. — Ти на коя планета живееш, Били? Мама е в болница с гипс на таза, а ти си мислиш как да изпратиш дъщеря ми в частно училище, за да се научи как изискано да пие чай!

— Ако си направиш труда да разговаряш с хората по-цивилизовано, възможно е да установиш, че животът е далеч по-приятен, отколкото го мислиш! — изрече спокойно Били.

— Ти да не би да твърдиш, че не съм цивилизована?! — изкрещя Лаура и захвърли кърпата за чинии на барплота. — Писна ми! Появяваш се тук от дъжд на вятър, държиш се като надут нюйоркски пуяк и третираш всички останали като нищожества! Сякаш си нещо повече от нас! И какво толкова си постигнал, като си толкова важен? Та ти дори нямаш работа! Освен ако не наричаш ескортирането на възрастни дами работа! — Беше застанала насред кухнята с ръце на кръста и поглед като на бик в атака. — И въобще не си и помисляй да се връщаш в Ню Йорк! Няма да ти позволя да ме оставяш тук сама, за да разчиствам бъркотията ти! Грижа се за мама вече петнадесет години! Обаче бях дотук! Сега вече е твой ред!

Двамата се вторачиха един в друг с очи, излъчващи неподправена омраза. Накрая Били вдигна брадичка, мина покрай нея и изрече спокойно:

— Извини ме, Лаура, но смятам да се оттегля в стаята си!

И излезе.

Прибра се в старата си детска стая, която си стоеше непроменена. Майка му беше превърнала в стая за гости единствено стаята на Лаура. Изтегна се на огромното легло с чаршафи на Ралф Лорен от осемдесетте — от времето, когато Ралф правеше първите си стъпки в дизайна на спално бельо. Така че завивките бяха маркови. Били се надигна, взе един ксанакс, за да се успокои, а след това грабна напосоки една книга от библиотеката до прозореца. Когато я обърна, видя, че е взел „Смърт във Венеция“ от Томас Ман.

„Прекалено зловещо е!“ — помисли си той за заглавието и остави книгата. Щеше му се да се беше сетил да си купи някой таблоид от супермаркета. Глътна и един амбиен, изгаси лампата и се подготви за забравата на съня. Ала той не идваше. Вместо съня в главата му започна да се събира черният облак на неприятностите. Представяше си ги като огромни камъни, които някой поставяше върху тялото му един по един — камъни, които бавно, но сигурно го натискат надолу, задушават го и накрая пречупват гръбнака му, лишавайки го от живот.

Но после в съзнанието му нахлу една идея и го върна в реалността. Били стана и започнала крачи напред-назад пред камината. Можеше да реши своите проблеми, проблемите на майка си и дори проблемите на сестра си с една-единствена сделка! Можеше да продаде кръста на Кървавата Мери! Като нищо щеше да му донесе поне три милиона долара, ако не и повече! Така щеше да бъде в състояние да плати за медицинските грижи на майка си, да изпрати Доминик в частно училище и дори да си купи апартамента! А ако станеше собственик на апартамента си, можеше да прекара старостта си в блаженство и в защитния пашкул на цивилизацията на Пето авеню! Ала както си мечтаеше, реалността се завърна и го удари като мокър парцал по главата. Не би могъл да продаде кръста. Това беше открадната антика, което я правеше точно толкова опасна, колкото и заредено оръжие. Вярно е, че имаше хора, които се занимаваха точно с това — пренасяха контрабандно антики за разни богати клиенти, които даваха мило и драго да имат конкретен предмет. Но продажбата на антики се считаше за международно престъпление и хората влизаха в затвора за такива неща. Ето, миналият месец например хванаха един контрабандист в Рим и го пратиха в затвора за цели петдесет години!

На следващия ден майка му се оказа още по-зле от преди — появила се някаква инфекция. Лекарите казаха, че трябвало да остане в болницата още седмица, ако не и повече. Това означаваше, че медицинската й застраховка щеше да свърши и ще трябва да мине на помощи, което ще рече, че ще я изпратят в по-евтина болница в центъра на Спрингфийлд.

— Много съжалявам, Били! — прошепна тя, като стисна ръката му. Беше немощна и очите й излъчваха страх. — Кой би могъл да знае, че животът ще се обърне така?!

Когато старицата най-сетне заспа, Били излезе на чист въздух. Купи си пакет цигари от близката лавка, въпреки че бе спрял да пуши преди много години, още когато светските дами започнаха да забраняват пушенето в домовете си. Приседна на една пейка и запали цигара. Беше поредният студен, сив провинциален ден, заплашващ със сняг, който така и нямаше да завали. Вдиша дълбоко цигарения дим. Пушекът зашлеви дробовете му, замая го и светът около него се завъртя. Обаче Били си пое дълбоко дъх, тръсна глава и продължи да пуши.

През следващите няколко дена, докато майка му беше все още в болницата, Били продължи да пуши, за да свали напрежението си. Докато пушеше, провеждаше със себе си един и същи разговор. Даваше си сметка, че каквото и да предприемеше, падението му бе неизбежно. Ако не продаде кръста (от някаква криворазбрана етика), майка му щеше да бъде подложена на излишни страдания и накрая вероятно щеше да умре в мъки. Ако пък продаде кръста, щеше да пострада съвестта му. Дори и да не го хванат, той щеше да се чувства като престъпник сред отбраното общество, в което се движеше. Тук задължително си напомняше, че този тип морал е отдавна остарял. Отлично знаеше, че вече на никого не му пука кой какво е направил. Стига да е богат.

На третия ден покрай пейката, където се уединяваше, мина една медицинска сестра и поздрави:

— Весела Коледа!

— Весела Коледа! — отговори Били едва сега спомняйки си, че днес всъщност е Коледа.

Хвърли фаса си и го загаси с подметката на обувката си от „Прада“. В крайна сметка бе решил да продаде кръста. Нямаше никакъв друг избор. И ако успее да открие точния купувач, може и да му се размине.

* * *

Минди обожаваше коледните празници в Ню Йорк. Всяка година купуваше елха от магазина на ъгъла (в Манхатън всичко беше толкова удобно!), купуваше точно по четири нови елхови играчки от местния сувенирен магазин, увиваше основата на елхата със стар бял чаршаф и поставяше в гънките й задължителната коледна композиция. Така в апартамента им се настаняваха Мария и Йосиф, пет овчици, бебето Исус в яслите, тримата мъдреци, а точно над цялата тази сцена, на най-ниското клонче на елхата се поставяше Звездата на Давид. И всяка божа година Джеймс се спираше пред мултирелигиозната рождествена композиция и поклащаше глава.

След това идваха традиционните семейни излизания. Отиваха на ледената пързалка „Уолман“ („Ще те хвана, Сами!“ — викаше Минди, преследвайки сина си с кънките, докато Джеймс се държеше ужасено за перилата в края на пързалката), а после и в сградата на Нюйоркския балет, за да гледат „Лешникотрошачката“. От три години насам Сам се опитваше безуспешно да се измъкне от ходенето на балет, излизайки с номера, че вече е твърде голям, обаче Минди не желаеше и да чуе. Когато на сцената израстваше коледната елха и сцената се превръщаше в приказна горска полянка, покрита с пухкав сняг, тя дори се разплакваше. В такива моменти Сам се смъкваше надолу в седалката си от срам, но не можеше да стори нищо по този въпрос. След представлението се ходеше в ресторанта на „Шън Лий Уест“, където Минди настояваше да се правят на туристи и да ахкат пред двадесетметровия златен дракон от папиемаше, който бил пренесен в Манхатън на парчета в края на седемдесетте. Междувременно си поръчваше блюдо, наречено „Мравки се катерят по дърво“, което не беше нищо друго, освен телешко с броколи. Обаче — както изтъкваше тя пред Сам и Джеймс — просто не можела да устои на името.

Тази година си беше като всяка друга година. С едно изключение — Сам си имаше тайна.

Ала благодарение на една случайно подхвърлена реплика на Роберто Минди бе разбрала, че Сам е ходил в апартамента на семейство Рейс точно преди Коледа, за да й помогне нещо с компютъра. Обикновено синът й не пропускаше да й каже подобно нещо, ала ето че Коледа мина и замина, а той все още не бе споменал нищо. Това бе повече от странно и Минди не пропусна да го обсъди с Джеймс.

— Защо ще ме лъже? — зачуди се тя.

— Не те е лъгал. Просто е пропуснал да ти каже. Има огромна разлика — отбеляза спокойно Джеймс.

По време на вечерята в китайския ресторант Минди реши, че пропускът на сина й е продължил вече твърде дълго.

— Сам? — изгледа го хитро тя. — Имаш ли да ми кажеш нещо?

За момент детето се уплаши. Автоматично осъзна какво има предвид майка му и се ядоса, задето не бе казал на Роберто да си държи езика зад зъбите. Всички на № 1 бяха толкова любопитни! Защо не си гледат собствената работа, а си пъхат носовете в чуждата?!

— Не — отговори сега той и благоразумно натъпка устата си с храна.

— Роберто ми каза, че точно преди Коледа си ходил в апартамента на семейство Райе!

— О, това ли! — преглътна Сам. — Да бе. Онази дама, как й беше името, не можеше да си включи компютъра.

— Колко пъти съм ти казвала да не наричаш жените „дами“? Запомни — жените са си „жени“! — скастри го майка му.

— Окей — махна с ръка момчето. — Онази жена си имаше неприятности с интернет връзката!

Минди въобще не обърна внимание на явния сарказъм на сина си и продължи разпита:

— И това ли е всичко?

— Аха! — кимна Сам. — Кълна се!

— Искам да ми разкажеш всичките си впечатления оттам! Има ли нещо ново? Нещо интересно?

— Нищо особено — сви рамене момчето. — Просто апартамент.

Сам не бе споменал нищо на майка си по този въпрос по една-единствена причина — все още не се бе научил как да я лъже, без да го хванат. Бе наясно, че в крайна сметка Минди ще успее да измъкне от него, че Ана-Лиза Райе му е дала ключовете от жилището си, и тогава ще ги изиска от него и веднага ще отиде да души из апартамента.

И точно така стана.

— Сам? — погледна го лукаво майка му, когато се прибраха. — Какво криеш от мен?

— Нищо, бе! — опита се да се защити синът й.

— Защо тогава се държиш толкова странно? Очевидно си видял нещо! И Ана-Лиза Райе те е помолила да не ми казваш! Какво е? Веднага изплюй камъчето!

— Нищо, бе! Просто ми даде ключовете си, това е! — без да се усети, изтърси Сам.

— Аха! Веднага ми ги дай! — извика Минди.

— Няма! Тя даде ключовете на мен, не на теб! Ако е искала да ги даде на теб, щеше да ги даде на теб!

Минди реши да го остави за малко да диша, но на следващата сутрин отново го поде.

— Като председател на борда мое право е да се уверя, че там не произтичат никакви опаки дела!

— Не произтичат опаки дела ли? — шашна се Джеймс от архаичния израз и вдигна глава от купичката си с корнфлейкс. — Ако питаш мен, единственият опак елемент в тази сграда си ти!

Минди го изгледа на кръв.

— Освен това хората си имат чистачка! — опита се да възпре майка си Сам. — И може да е в апартамента!

— Няма я! — отсече Минди. — Роберто ми каза, че е заминала в Ирландия. За празниците.

— Голям късмет имаме, че Роберто не работи за Националната сигурност! — отбеляза саркастично Джеймс.

— Джеймс, ти ще ми помогнеш ли или не? — изгледа го сурово жена му.

— Няма! Отказвам да се замесвам в незаконни дела! — отсече Джеймс. После се обърна към сина си и допълни: — Сам, дай проклетите ключове на майка си, защото в тази къща няма да има мира, докато не го направиш!

Неохотно и с поглед на пораженец момчето връчи ключовете на Минди. И както можеше да се очаква, тя автоматично се качи на асансьора и се изстреля към апартамента на семейство Райе.

Докато се изкачваше нагоре, Минди си спомни с болка как така и не успя да влезе в кръга на богоизбраните, които госпожа Хаутън канеше в дома си на чай и дори на коледно парти. Въпреки позицията й в управителния съвет на кооперацията госпожа Хаутън по принцип я игнорираше. Макар че, ако трябваше да бъде честна, Минди не можеше да не признае, че когато семейство Гуч се нанесоха тук, госпожа Хаутън беше почти на деветдесет и бе прекратила почти всички социални контакти. Но от време на време се спускаше от висините като ангел (или като една от онези гръцки богини), за да се поразходи сред обикновените простосмъртни. Появяваше се от асансьора със самуреното си наметало, а на гърдите й висяха диаманти и перли (говореше се, че винаги носела истински бижута — толкова била уверена в славата и репутацията си, че никога не се е страхувала от кражби) и заставаше гордо на крехките си старчески крака като неустрашим генерал. Медицинската сестра или икономката обикновено се обаждаха предварително във фоайето, за да уведомят портиерите, че Нейно величество „излиза от покоите си“, така че когато вратите на асансьора се разтвореха, госпожа Хаутън беше посрещана най-малко от двама портиери, носач и помощник. „Какво мога да направя за вас, госпожо Хаутън?“ — казваше помощникът и учтиво я хващаше под ръка, за да я ескортира до древния й кадилак. Когато разбереше, че госпожа Хаутън излиза, Минди правеше всичко, възможно да бъде във фоайето и макар че изричен неин принцип бе да не прекланя глава пред никого, се улавяше, че при появата на старата дама правеше точно това.

— Госпожа Хаутън? — обаждаше се тихичко тя и свиваше рамене в нещо като поклон. — Аз съм Минди Гуч. Живея тук. В борда съм.

И макар от пръв поглед да ставаше ясно, че госпожа Хаутън няма ни най-малка представа коя точно е Минди, тя никога не го показваше.

— Разбира се, скъпа! — възкликваше старицата, сякаш Минди й беше някой отдавна изгубен роднина. После я докосваше нежно по ръката и допълваше: — Как сте?

Ала кратката размяна на реплики така и не бе успяла да прерасне в разговор. И преди Минди да се сети какво да каже по-нататък, госпожа Хаутън биваше отвеждана от някой от портиерите.

А ето че сега вместо изисканата и възпитана госпожа Хаутън вече си имаха в сградата омразния Пол Райе. И тъй като лично Минди го бе допуснала тук, тя смяташе, че е нейно неотменно право да души из апартамента му. Нищо чудно Пол Райе да е замесен в някакви незаконни и тъмни дела. А нейно задължение бе да пази спокойствието на останалите собственици.

Ключовете доста я озориха, тъй като бяха електронни — поредното нарушение на правилника в сградата. Когато вратата най-сетне се отвори, Минди едва не се изтърси във фоайето. Не си падаше много по изкуството („Човек не може да си пада по всичко в този град, защото ако го направи, няма да има време за други постижения“ — бе написала наскоро в блога си), така че дори не забеляза снимката на лесбийката. В оскъдно обзаведената дневна (или нарочно, или защото още не бяха довършили интериора), точно пред камината забеляза огромен макет с коли. „Детски глупости!“ — помисли си пренебрежително Минди и се запъти към кухнята. Ала тук я чакаше поредното разочарование. Нищо особено — просто поредната кухня с мраморни плотове и мощни електрически уреди. Надникна в стаята на прислужницата. Още една полупразна стая с легло и плазмен телевизор. Върху леглото бяха натрупани купища възглавници, а когато надигна чаршафа, Минди видя, че спалното бельо е от „Пратези“. Това определено я подразни. Тези хора определено знаеха как да си харчат парите. Някога и те с Джеймс имаха такива чаршафи (закупени на разпродажба в „Блумингдейл“), обаче изкараха с тях цели десет години. След това се качи на горния етаж. Мина покрай две стаи — празни — и баня. Продължи надолу по коридора и стигна до кабинета на Ана-Лиза. На една от полиците до стената забеляза няколко снимки в рамки — може би единствените лични елементи в апартамента. Една от снимките беше сватбена. Пол беше облечен в смокинг и беше доста по-слаб от сега. Ана-Лиза имаше на главата малка тиара с перли, от която се спускаше воал. Изглеждаха щастливи, но пък кой не изглежда щастлив в деня на своята сватба?! Имаше и няколко снимки на Пол и Ана-Лиза с островърхи шапчици за рожден ден; снимка на Пол и Ана-Лиза с някакви възрастни хора, които очевидно бяха нейните родители — пред голяма къща в Джорджтаун; Пол в каяк; Ана-Лиза на Испанското стълбище в Рим. Всички до една разочароващо нормални.

След това отиде в спалнята. Тази стая имаше камина и вградени рафтове за книги. Огромното легло с балдахин бе безсъмнено достойно за възхита, но от чаршафите я побиха тръпки — златисти! Минди се насочи към тоалетката, където зърна няколко шишенца парфюм върху сребърен поднос. Взе едно от тях. Беше „Джой“. Обаче истинският парфюм, а не разредената тоалетна вода, която Сам и Джеймс й бяха подарили за Деня на майката преди няколко години и която тя изобщо не ползваше, защото не си падаше по женски глезотии. Но тук, намирайки се в спалнята на друга жена, тя не можа да устои на изкушението и отвори шишенцето. Постави си по малко парфюм зад всяко от ушите, а после и на китката. Приседна на ръба на леглото и огледа стаята. Какво ли би било да бъде Ана-Лиза Райе и никога да не й се налага да се притеснява за пари? Обаче тези фантазии си имаха цена, а в случая цената се казваше Пол Райе. Как може една жена да живее с подобен мъж? Нейният може и да не беше идеален, но поне можеше да си го командва така, както си иска и най-важното — пред него да бъде самата себе си — все неща, които струваха повече от чаршафи на „Пратези“.

Минди се изправи и като забеляза, че вратата на гардероба е открехната, реши да надзърне и там. Озова се в огромен вграден гардероб, най-малко три пъти по-голям от стаята на Сам. По стените се редяха рафтове, отрупани с кутии с обувки, чанти, шалчета и колани. Точно на отсрещната стена се намираха закачалките с дрехи, някои от които все още си стояха с етикетите. Минди пипна едно кожено сако, което струваше осем хиляди и осемстотин долара, и се изпълни с гняв. Това бе един незначителен пример за начина на живот на богатите. Човек вече не можеше да прави това, което правят съседите му — не и когато съседите бяха в състояние да се изръсят с осем хиляди долара за сако, което никога няма да облекат.

Тъкмо се канеше да излезе от гардероба, когато в дъното забеляза няколко чифта износени панталони. Аха! Сигурно това бяха дрехите на Ана-Лиза от предишния й живот. Но защо ги държи? Може би за да не забравя откъде е тръгнала? Или точно обратното — защото се опасява, че някой ден ще й се наложи да се върне там, откъдето е тръгнала?

Докато излизаше от спалнята, Минди си даде сметка, че богатите са ужасно скучни. Двамата с Джеймс бяха далеч по-интересни, макар да притежаваха стотици пъти по-малко пари. С тази мисъл в главата тя се запъти към третия етаж, където се намираше балната зала. В края на стълбището се озова пред друго фоайе и две високи дървени врати. Вратите бяха заключени, но Минди предположи, че ключът за тях е на връзката с останалите. Така и се оказа. Бутна вратите и се закова на място. Вътре цареше сумрак, сякаш на прозорците бяха пуснати тежки завеси. Обаче завеси не се виждаха. Пристъпи предпазливо вътре и се огледа.

Значи ето какво се бе случило с легендарната бална зала на госпожа Хаутън! Сигурно сега се обръща в гроба горкичката! Доколкото Минди можеше да прецени, единственото, което бе останало от оригиналната бална зала, бяха камината и фреските по тавана. Прочутите стени, изрисувани със сцени от гръцката митология, бяха изчезнали, заменени от обикновено бяло покритие. В центъра на стаята се извисяваше огромен аквариум, но все още празен. Над камината имаше черна метална рамка. Минди се приближи и се повдигна на пръсти, за да я разгледа. Вътре забеляза цветни светлинки с големината на главичка на карфица. Очевидно беше триизмерен прожекционен екран, като онези във футуристичните шпионски филми. Запита се дали уредът наистина работи или е само за показ. От двете страни на камината имаше по един шкаф, но и двата бяха заключени, а Минди не разполагаше с ключове за тях. Залепи ухо до вратата на единия и долови тихо бръмчене. По дяволите! Та тук наистина нямаше нищо интересно! Сам се оказа прав — това беше просто апартамент!

Силно раздразнена от липсата на пикантерии, Минди приседна на бюрото на Пол. Въртящият се стол беше с шоколадова тапицерия — изключително модерен и елегантен, като бюрото, което представляваше дълга плоскост полирано дърво. А на него практически нямаше нищо, с изключение на малко блокче листчета от някакъв хотел, сребърна чашка с два молива номер две, сложени точно един срещу друг с гумичките нагоре, и снимка в сребърна рамка на ирландска хрътка. Вероятно домашният любимец на Пол от детството. „Безсъмнено зеницата на окото му“ — помисли си с отвращение Минди.

Върна снимката на мястото й и вдигна блокчето с листчетата. Беше от хотел „Четирите сезона“ в Банкок. Най-горното листче беше празно, но следващите две бяха пълни с изписани с молив математически уравнения, от които тя не успя да схване нищичко.

На четвъртото листче попадна на нещо, написано на английски, с почти готически шрифт. Присвивайки очи, тя прочете: „НИЕ СМЕ НОВИТЕ БОГАТАШИ!“

„А ти си идиот!“ — довърши мислено тя. Пъхна блокчето с листчетата в джоба си, защото знаеше, че когато Пол Райе се върне от ваканцията си и установи, че листчетата му липсват, ще разбере, че някой е влизал в апартамента му. И това ще бъде нейното послание към него.

Собственият й апартамент й се видя претъпкан и мръсен в сравнение с безупречната оскъдност на дома Райе. „Прилича по-скоро на хотел, отколкото на жилище“ — каза си тя, докато сядаше пред компютъра си. „Днес открих още една от радостите да нямаш всичко — да не искаш всичко!“ — напечата със замах тя в блога си.

* * *

„Не мисли, действай!“ — напомни си Филип. Това бе единствената полезна философия, когато ставаше въпрос за жени. Ако човек започне да мисли за тях прекалено много, ако тръгне да обмисля вероятността от връзка с тях и последиците от нея, обикновено си навлича неприятности. Тогава някой (обикновено жената) е разочарована, макар и (обикновено) не по вина на мъжа. А мъжът просто няма никакъв друг избор, ако държи да има винаги под ръка хубави жени и здрав секс. Поради което в една прекрасна сутрин Филип най-сетне бе капитулирал и бе поканил Лола да се премести да живее при него.

Не че автоматично не осъзна, че може би е допуснал грешка. Но думите вече бяха излезли от устата му и нямаше никакъв начин да ги върне назад. Лола подскочи от радост и се хвърли на врата му.

— Хайде, какво толкова! — промърмори бащински той и я потупа по гърба. — Все пак само ще живеем заедно, няма да се женим я! Това е просто експеримент!

— Гарантирам ти, че ще бъдем много щастливи — изписка тя. А после се запъти към куфара си, за да си извади банския. След броени минути, увита в изкусително къс саронг, завързан умело около бедрата й, тя се втурна към плажа.

И сега се плискаше щастливо във водата като сладко пале. От време на време го поглеждаше през рамо и го подканваше да отиде при нея.

— Твърде рано е! — извика той от шезлонга си.

— Но вече е единадесет часа, глупчо! — изкиска се Лола и го напръска с вода.

— Не обичам да се мокря до обяд — отговори той.

— Че нали сутринта си вземаш душ? — подвикна му игриво тя.

— Това е друго. — Филип се усмихна угоднически и продължи да си чете списание „Икономист“.

Лола беше толкова буквална. Но имаше ли значение каква е? „Не мисли!“ — напомни си за кой ли път той. Тя щеше да се премести при него и ако нещата потръгнат — добре, ако ли не — всеки по пътя си. Какво толкова! Разгърна на следващата страница на списанието — „Таим Уорнър“ се разделяли — а после го остави на пясъка до себе си. Затвори очи. Имаше нужда от почивка. Сега, след като проблемът с Лола бе разрешен, може би най-сетне щеше да може да се наслади на почивката си.

Само преди два дена подобна перспектива изглеждаше крайно невероятна. Точно тогава Филип посрещна Лола на Барбадос. Завари я приседнала самотна и тъжна върху куфара си („Луи Вюитон“, с колелца) насред веселата тълпа на пристигащите. Главата й беше сведена унило и косата й почти скриваше огромните слънчеви очила с бели рамки. Когато ги свали, той видя, че очите й са зачервени.

— Не трябваше да идвам! — простена. — Обаче просто не знаех какво да правя! Исках да ти се обадя, но пък не исках да ти развалям Коледата! Не исках също така и да те разочаровам. Както и да ги погледнех нещата, все не виждах какво да сторя! Толкова бе депресиращо!

— Да не би някой да е умрял? — попита я той.

— Де да беше! Родителите ми фалираха! И сега ще трябва да напусна Ню Йорк!

На Филип нещо не му стана ясно как така родителите й ще изгубят всичките си пари. Та нали всички хора имат някакви спестявания? Доколкото си спомняше, мама и татко Фабрикънт го бяха оставили с впечатление на не особено умни, но иначе практични хора, които никога не биха позволили да бъдат замесени в какъвто и да било скандал. Особено Бийтел. Тази жена беше прекалено словоохотлива, прекалено вторачена в тесния си житейски кръг, но също така и прекалено мнителна, за да позволи да бъде поставена в позиция, при която мнението, изказано за нея, не би било единствено благоприятно. Обаче Лола повтаряше, че това е самата истина. Че ще трябва да напусне Ню Йорк и че не знаела къде другаде да отиде, освен при родителите си. И което било най-лошото, нямало да може да продължи да работи за него.

Филип автоматично разбра каква е болката й. Разбра, че само с една дума би могъл да разреши всичките й проблеми. Знаеше, че грижите за Лола изобщо не биха го затруднили във финансово отношение, тъй като парите му бяха много, а децата — никакви. Ала дали това бе правилното решение? Интуицията му подсказваше, че не е. Сега тя не беше негова отговорност, но ако се преместеше да живее при него, със сигурност щеше да стане такава.

Когато пристигнаха в хотел „Котън Хауз“ на остров Мустак, автоматично се заеха да правят любов. Но той тъкмо се канеше да свърши, когато тя се разплака беззвучно и извърна глава, сякаш не искаше да го вижда.

— Какво не е наред? — попита той, докато краката й все още бяха на раменете му.

— Нищо — изхленчи тя.

— Очевидно нещо не е наред. Да не би да ти причинявам болка?

— Не.

— Всеки момент ще свърша.

— Това може би е един от последните пъти, когато правим любов! И този факт ме натъжава — изрече накрая тя.

Ентусиазмът му спадна и той се претърколи до нея.

— Съжалявам — промърмори Лола, галейки лицето му.

— Разполагаме с цяла седмица, за да правим любов — каза той.

— Да, знам — въздъхна тя. После стана от леглото, приближи се до огледалото и започна да разресва дългата си коса върху голите си гърди, наблюдавайки тъжно отражението си, както и неговото зад гърба си. Накрая изрече: — Обаче след тази седмица вероятно никога повече няма да се видим!

— О, Лола! Подобни неща стават само по филмите! Или в книгите на Никълъс Спаркс!

— Защо точно когато съм най-сериозна, ти винаги започваш да се шегуваш? — извиси глас тя. — Доколкото схващам, изобщо не ти пука дали ще остана в Ню Йорк или не.

— Това не е вярно — извиси той глас в слаб протест.

С надеждата, че ще я развесели, той я отведе в бар „Бейзил“ — прочут с това, че бе едно от любимите свърталища на Мик Джагър. Дори самият Мик Джагър беше там, обаче Лола се правеше или че не го забелязва, или че не й пука — смъркаше пиня коладата^[2] си през сламката и не откъсваше поглед от пристанището, където стояха на котва няколко яхти. Отговаряше на въпросите му едносрично и накрая той не издържа, отиде при Мик, доведе го и се опита да му представи Лола, обаче тя само погледна великия певец с огромните си тъжни очи и подаде безжизнено ръка, сякаш Филип тайно я подлага на семеен тормоз.

— Току-що се запозна с Мик Джагър! — прошепна й Филип, след като певецът се отдалечи. — Не се ли радваш?

— Е, сигурно се радвам — сви рамене тя. — Но мен какво ме топли това? Той няма да ми реши проблемите!

После се върнаха в хотела. Тя каза, че излизала да се поразходи по плажа сама, защото искала да мисли. Той се опита да дремне. Около леглото имаше мрежа против комари, обаче Филип не успя да я затвори както трябва и след като беше ухапан три пъти от гадните насекоми, се предаде, върна се в бара и обърна още няколко чашки. По време на вечеря Лола си поръча двукилограмов омар, но само за да го човърка. Когато сервитьорът забеляза почти недокоснатия омар, се приближи, за да попита дали всичко е наред. А Лола пак се разплака. Беззвучно.

Следващият ден не беше много по-добър от първия. Отидоха на плажа, където Лола се въртеше върху кърпата си и се опитваше да го накара да ревнува, флиртувайки с двама млади англичани. Тогава Филип осъзна, че трябва или да се предаде, или да я пусне да си върви. Защо жените са такива? Защо винаги трябва да притискат мъжете за брак?

Следобед, когато той каза, че отива на масаж, тя заяви, че щяла да си подремне. Но когато той се върна в бунгалото им, Лола беше изчезнала. Той се паникьоса. Ами ако в крайна сметка бе подценил състоянието й и тя наистина е сторила нещо непоправимо? Опита се да се свърже с нея по мобилния телефон, но установи, че го е оставила в стаята заедно с чантата си. Това бе още по-смущаващо и от липсата й и той се запъти към рецепцията и откри един носач, който се съгласи да го разведе из района на хотела с количка за голф. Търсиха повече от час. Но Лола беше безследно изчезнала. Носачът го увери, че момичето надали е заминало много далече — в крайна сметка нали бяха на остров?! Ала този факт само още повече притесни Филип, припомняйки му за американчето, което преди две години изчезна от малък карибски остров. Поради това той не се отказа да я търси. Хвана такси до пристанището и претърси всички барове и магазинчета там. Върна се в хотела съкрушен. И какво трябваше да направи сега? Да се обади на родителите й и да каже: „Чух, че сте изгубили всичките си пари, и много съжалявам, но сега се обаждам да ви кажа, че току-що изгубихте и дъщеря си“? В отчаянието си отново набра мобилния й, надявайки се, че тя ще го чуе отнякъде и ще се появи. Но телефонът така и си остана да звъни, скрит в чантата й. Накрая Филип затвори, неспособен да издържи факта, че няма кой да го вдигне.

Накрая, в шест вечерта, тя се появи в бунгалото. Очите й бяха все така тъжни, но кожата й блестеше, сякаш идваше от плуване.

— О, здрасти! Върнал си се — изрече мрачно тя.

— Разбира се, че ще се върна! А ти къде ходиш до това време? Претърсих целия остров за теб! От цели три часа обикалям, а теб те няма!

Лицето й за миг се озари от радост при тази информация, но скоро след това придоби традиционната за последните два дена депресирана визия.

— Ами помислих си, че искаш да прекараш известно време без мен.

— Какви ги говориш, за бога?! Нали ти казах, че отивам на масаж?!

— Да, каза ми. Обаче аз не съм в настроение и се опасявам, че ще ти разваля почивката.

— Къде беше? — поиска да узнае Филип.

— В една пещера.

— В пещера ли? — възкликна той.

— Открих една малка сладка пещера. В скалите точно до брега.

— И последните три часа си прекарала в пещера?

Тя кимна, а после смотолеви:

— Нуждаех се от място, за да помисля. И си дадох сметка, че независимо какво ще стане с нас, аз пак ще продължа да те обичам! И винаги ще те обичам! Не мога да се променя.

Филип се изпълни с желание да я закриля и пази от бедите в живота. Тя беше толкова млада! И невинна! Би могъл да я оформи така, както си пожелае. Какво му става, че се държи така? Придърпа я към себе си. Тя му се отдаде всецяло. Когато експлодира от удоволствие, разбра, че просто не може да се откаже от нея.

Но по някаква неизвестна причина точно тази вечер не успя да събере сили да й предложи да се премести при него. Иначе по време на вечерята Лола си беше почти същата като преди — изпращаше есемеси по телефона, флиртуваше със сервитьора и галеше крака му с пръстите на краката си. Не заговори нито за връзката им, нито за следобедното си изчезване, нито за финансовите проблеми на родителите си. Той също предпочете да остави нещата така.

Но на следващата сутрин, когато се събуди, я завари да си приготвя багажа.

— Какво правиш? — попита Филип.

— О, скъпи! — въздъхна тя. — Едно от нещата, за които си дадох сметка в пещерата, е, че те обичам твърде много, за да позволя нещата да продължават така. Щом не смятаме повече да бъдем заедно, няма никакъв смисъл да се влюбвам в теб все повече и повече, само за да чакам как всичко ще завърши с разочарование! Затова реших да си тръгна. Майка ми се нуждае от мен, а не съм сигурна, че същото може да се каже и за теб.

Тогава Филип си даде сметка, че тя е права. Повече не можеха да продължават така. Тя се наведе, за да продължи с подреждането на куфара си и той си припомни секса, който правиха през нощта.

— Лола — започна, — няма нужда да си тръгваш.

— Напротив, трябва — контрира го тя, без да вдигне глава.

— Искам да кажа… — поколеба се и накрая изплю камъчето: — Можеш да се преместиш да живееш при мен. Ако искаш, де! — добави, сякаш крайното решение не можеше да бъде негово.

И сега, на плажа, Филип се изтегна на шезлонга и скръсти ръце под главата си. Тя бе казала „да“, разбира се. Нали го обичаше!

Унесът му беше прекъснат от звъна на мобилния телефон. Забеляза, че номерът е от Ню Йорк — сигурно е Енид, за да му пожелае честита Нова година. За момент го обзе ужас. Ще се наложи да каже на леля си, че Лола ще дойде да живее при него. На нея никак няма да й хареса.

— Ало?

— Момченце! — изненада го приятно гласът на Шайфър Дай-мънд. — Как си? Какво става с теб?

— А е теб какво става? — попита той, като се изправи в шезлонга си. — Мислех, че си в Сейнт Бартс!

— Не събрах сили — отговори тя. — Помислих и промених решението си. Защо да се впускам във връзка с човек, когото не обичам? Нямам нужда просто от мъж, нали така?

— Ами, не знам… Мислех си, че…

— Помислил си, че имам сериозна връзка с Бръминджър ли? — засмя се тя.

— Защо пък не? — опита се да се защити той. — Всички казват, че бил страхотен тип.

— Слез на земята, Оукланд! — сряза го тя. А после внезапно смени темата, като добави: — Къде се намираш, между другото? Ако си някъде наблизо, мислех си, че не би било зле да вземем Енид и да отидем някъде тримата. Давам си сметка, че не й обръщам голямо внимание напоследък.

Филип преглътна и прошепна:

— Няма да мога.

— Защо? — изненада се Шайфър. — Къде си? Едва те чувам! Говори по-високо, момченце, ако държиш да бъдеш чут!

— Аз съм на Мустик — отговори той.

— Какво?

— На Мустик! — изкрещя той.

— И какво, по дяволите, правиш там?

— Тук съм с Лола — отвърна унило Филип.

— Аха! — извика тя, схващайки ситуацията.

— Мислех си… ти и Бръминджър… Както и да е. Поканих я да се премести да живее при мен.

— Това е страхотно, Оукланд! — възкликна тя, без дори да си поеме дъх. — Крайно време е да се задомиш.

— Аз не се задомявам. Просто…

— Схванах, момченце — успокои го тя. — Няма проблеми. Обадих ти се само за да те попитам дали не искаш да пийнем заедно. Но ще го направим, когато се върнеш.

И затвори, Филип се втренчи в телефона си и поклати глава. Сигурно никога нямаше да може да разбере жените. Остави телефона си и се загледа в Лола. Тя продължаваше да се плацика във водата, но вече по европейски маниер, без горнището на банския. И всички мъже на брега бяха вперили погледи в нея, а тя се преструваше, че не ги забелязва. В другия край на малкия плаж двама белокоси старци дори я задяваха:

— Ела при нас, момиченце! Да се позабавляваме.

— Лола! — изкрещя гневно Филип.

Тъкмо се канеше да я смъмри и да й каже веднага да си сложи горнището, когато осъзна, че ще прозвучи като старец — едва ли не като неин баща. Затова вместо мъмрене той й направи знак, че се кани да отиде при нея. Сгъна очилата си и ги постави внимателно на масата под огромния чадър. Докато съзерцаваше красивото тяло на Лола в топлите води, Филип си каза, че е или най-щастливият мъж на света, или най-големият глупак.