Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (18)

17

За Били Личфийлд месец април донесе не само пролетни дъждове, но и омаломощаващ зъбобол. Така и без това потиснатото му от отвратителното време настроение се влоши още повече от необходимостта да тръгне на зъболекар, при това без да знае докога. Първоначално тъпата болка бе прераснала в непоносима агония, която просто го принуди да се завлече до стоматолога. Рентгеновата снимка разкри, че има не един, а цели два болни корена, които налагаха спешна операция. Ситуацията изискваше няколко манипулации, включващи новокаин, райски газ, антибиотици, меки храни и — слава на бога! — викодин за силната болка.

— Не разбирам! — развика се Били пред стоматолога. — През живота си не съм имал дори кариес!

Това беше леко преувеличено, разбира се, но бе съвсем вярно, че зъбите на Били — естествено бели и изрядно подредени, изисквали в младите му години само двугодишно носене на скоби — бяха за него неизчерпаем извор на гордост.

Зъболекарят сви рамене и отбеляза:

— Свиквайте! Това е неизменна част от остаряването. Кръвоснабдяването отива по дяволите и зъбите първи го усещат.

Това изявление наля поредната капка в депресията на Били, така че той увеличи дневната си доза прозак. Никога досега не бе оставал на милостта на тялото си, затова сега установи, че преживяването предизвикваше не само смирение, но и бе в състояние да изтрие всички важни постижения в живота му. Да, философите отново се оказаха прави — в крайна сметка наистина оставаха смъртта и разложението, а в смъртта всички са равни.

Една вечер, докато се възстановяваше от поредната несправедливост, извършена с челюстта му (извадиха му един зъб и сега на негово място имаше метален винт, който заместваше бъдещия изкуствен зъб, в момента изработван от зъботехниците), на вратата на апартамента му се почука.

Мъжът, който стоеше на прага му, бе непознат с тъмносин костюм на „Ралф Лорен“. Преди Били да успее да реагира, мъжът размаха значка и заяви:

— Детектив франк Сабатини. Може ли да вляза?

— Разбира се — кимна Били, твърде шокиран, за да откаже.

Докато детективът вървеше след него към дневната, Били осъзна, че все още е облечен само по халат и в съзнанието му изплува картина как го откарват с белезници в затвора само по копринен халат.

Детективът отвори един бележник и започна:

— Вие Били Личфийлд ли се казвате?

За момент на Били му се прииска да излъже, но после прецени, че това може само още повече да влоши нещата, затова отговори:

— Да, така се казвам. Полицай, какво е станало? Да не би някой да е умрял?

— Детектив! — поправи го франк Сабатини. — Не полицай! Работил съм много, за да си завоювам титлата, затова обичам да се използва!

— И сте напълно прав — съгласи се Били. После посочи към халата си и обясни: — Извинявайте, че съм облечен така, но в момента се възстановявам от една стоматологична операция.

— Гадна работа! Аз също мразя зъболекари! — отбеляза любезно детективът.

Не звучеше като човек, който се кани да направи арест. Стигнал до това заключение, Били попита:

— Имате ли нещо против да ме изчакате да се преоблека?

— Няма проблеми.

Били влезе в спалнята си и затвори вратата. Ръцете му трепереха толкова много, че едва успя да свали халата си. Все пак накрая нахлузи едни панталони от рипсено кадифе и облече червен кашмирен пуловер. След това се отби в банята си и глътна един викодин, следван от два оранжеви ксанакса. Ако ще отива в затвора, по-добре да е максимално дрогиран.

Когато се върна в дневната, завари детектива до страничната масичка да разглежда снимките му.

— Виждам, че познавате доста важни хора — отбеляза Сабатини.

— Така е — кимна скромно Били. — Живея в Ню Йорк от дълго време. Близо четиридесет години. Човек събира доста приятели за толкова време.

Детективът кимна и реши да не губи повече време в празни приказки.

— Вие сте нещо като артдилър, нали? — попита.

— Не съвсем — отговори Били. — Но понякога наистина свързвам хората с определени дилъри. Иначе сам не търгувам с произведения на изкуството.

— Познавате ли Санди и Кони Брюър?

— Да — кимна Били и едва не му призля.

— И именно вие помагате на семейство Брюър да събират своята колекция от произведения на изкуството, нали?

— В миналото, да — призна Били. — Но те вече почти приключиха.

— А да знаете за някакви техни скорошни сделки в тази сфера? Може би не чрез артдилър?

— Хмммм — смънка Били, опитвайки се да печели време. — Какво имате предвид под „скорошни“?

— Приблизително от една година.

— Ами, ходиха на панаира на изкуствата в Маями. Нищо чудно от там да са купили някое платно. Но както вече казах, те вече почти привършиха със събирането на колекцията си. Поради което към този момент вече работя с други хора.

— И кои са те, ако смея да попитам?

Били преглътна и отговори:

— Работя с Ана-Лиза Райе.

Детективът си записа името и го подчерта. После затвори бележника си, подаде му визитката си и обяви:

— Благодаря ви, господин Личфийлд! Ако чуете нещо ново във връзка с колекцията на семейство Брюър, ще ми се обадите, нали?

— Разбира се! — кимна той. А след кратка пауза: — Това ли е всичко?

— Защо, какво трябва да има друго? — изрече детективът, докато се насочваше към вратата.

— Да не би семейство Брюър да имат някакви неприятности? Те са приятни хора!

— Никой не се съмнява в това! — отсече детективът. — Вие все пак задръжте визитката ми. Възможно е скоро отново да се свържем с вас. Приятен ден, господин Личфийлд!

— Приятен ден и на вас, детектив! — отвърна Били и затвори вратата.

Влезе в дневната и буквално се срина на дивана си. А после бързо скочи, примъкна се до завесите и надникна навън, към Пето авеню. В главата му се въртяха всякакви евтини телевизионни сценарии за криминални филми. Дали детективът наистина си тръгна? И какво точно знае? И дали не е сега някъде там, в необозначена кола, за да наблюдава Били? Дали ще му сложат опашка?

През следващите два часа Били бе прекалено уплашен, за да се обади на когото и да било или да изпрати имейл. Дали пък не се бе издал пред детектива с онзи глупав въпрос накрая? И защо изобщо му бе дал името на Ана-Лиза Райе? Сега детективът със сигурност щеше да се свърже с нея. А тя какво точно знае? Прималял от ужас, Били влезе в банята и взе нова доза хапчета, този път две. След това прилегна на леглото си. Сънят се смили над него и дойде — и преди да му се отдаде, той се примоли да не му се налага да се събужда повече.

Но се събуди — три часа по-късно. Мобилният му телефон звънеше. Беше Ана-Лиза Райе.

— Може ли да се видим? — попита тя.

— Господи! Да не би ченгето вече да е идвало при теб?

— Току-що е било тук, обаче мен ме нямаше. Казал на Мария, че искал да ме пита за семейство Брюър и дали ги познавам.

— А тя какво е отговорила?

— Казала, че няма никаква представа.

— Браво на нея!

— Били, какво става, за бога?

— Сама ли си? — попита той. — Можеш ли да дойдеш при мен? И аз бих дошъл при теб, обаче не искам портиерите в № 1 да ме виждат как влизам и излизам. И гледай да се увериш, че не те следят!

Половин час по-късно, седнала на дивана на Били, Ана-Лиза вдигна ръце и извика:

— Били, спри! Стига толкова! Вече ми каза достатъчно! — Изправи се и допълни: — Оттук нататък не трябва да казваш нищо, на никого! Нито думица. Защото всичко, което кажеш отсега нататък, може да бъде използвано срещу теб в съда!

— Толкова ли са зле нещата? — простена Били.

— Трябва да си наемеш адвокат! Сигурна съм, че Дейвид Пориш може много лесно да убеди полицията да вземат заповед за претърсване — доколкото знам, главният прокурор вече е замесен. А после ще претърсят апартамента на Брюър и ще открият кръста!

— Възможно е и да не открият нищо — рече Били. — Кръстът може би вече не е дори у тях. Казах на Кони да го сложи в банков трезор.

— И така да е, в крайна сметка ще стигнат и до сейфа в трезора. Въпрос на време е да го направят!

— Бих могъл да се обадя на Кони и да я предупредя! Да й кажа да отнесе кръста някъде. Например в Хамптънс. Или в Палм Бийч. Имай предвид, че този кръст е стоял в № 1 шестдесет години и абсолютно никой не се е усетил!

— Били, говориш неразумно! — опита се да го вразуми Ана-Лиза. — Не усложнявай нещата повече, отколкото вече са! Знаеш, че и ти си замесен, и ти гарантирам, че ако се свържеш със семейство Брюър, автоматично ще ти лепнат обвинение в престъпен заговор!

— Колко време ще мине, преди да ме хванат? — погледна я ужасено Били.

— Какво имаш предвид?

— Преди да ме пратят в затвора?

— Не е казано, че ще отидеш в затвора! Могат да се случат редица други неща. Например можеш да поискаш сделка е прокурора. Сигурна съм, че ако още сега отидеш в полицията или по-добре — право при главния прокурор и му разкажеш всичко, което знаеш, той най-вероятно ще се съгласи да ти даде имунитет.

— Искаш да кажеш, че трябва да предам семейство Брюър, за да спася кожата си, така ли? — изгледа я той.

— Ами, като че ли до това се свеждат нещата.

— Не мога! — отсече той. — Те са ми приятели!

— Те са и мои приятели! — изтъкна Ана-Лиза. — Обаче Кони не е извършила престъпление, като е приела подарък от съпруга си! И имай предвид — добави предупредително, — че Санди Брюър не би се поколебал и миг, ако му се наложи да те предаде!

Били се хвана за главата и простена:

— Подобни неща не се правят! Не и в нашите кръгове!

— Виж какво, това не ти е детска игра! — повиши глас Ана-Лиза. — Били, трябва да разбереш, че дори всички традиции и етични норми на света да се съберат, не могат да ти помогнат! Налага се да погледнеш фактите такива, каквито са и да решиш какво да правиш! Което ще рече, да прецениш кое е най-доброто за теб!

— А какво ще стане със семейство Брюър?

— Ти за семейство Брюър не се тревожи! — усмихна се Ана-Лиза. — Санди е скандално богат. Ще плати каквото трябва и ще се измъкне! Сигурна съм, че ще излезе с номера, че не е знаел какво купува от теб. И накрая ти ще отнесеш всичко, не той! Били, повярвай ми! Била съм адвокат в продължение на осем години и знам, че обикновено малкият човек попада под автобуса!

— Да, малкият човек — поклати глава Били. — Значи стигнахме и дотук. Значи в крайна сметка и аз се оказах малък човек.

— Били, моля те, позволи ми да ти помогна! — сложи ръка на неговата Ана-Лиза.

— Имам нужда от още малко време — отвърна Били, докато я изпращаше до вратата. — Да помисля.

* * *

Два дена по-късно детектив Франк Сабатини, придружаван от четирима полицаи, влезе в офисите на „Брюър Сикюритис“. Беше точно три часа следобед. Опитът на детектив Сабатини сочеше, че това е най-подходящото време за арест на престъпници с бели якички — тъкмо са се върнали от деловите си обеди, коремите им са пълни, главите — замаяни, в резултат на което се държат по-отстъпчиво.

Франк Сабатини беше абсолютно сигурен в човека, когото търсеше. Точно предишния ден Крейг Акио, след като отрече да знае каквото и да било както за някакъв имейл, така и за кръста, бе изчезнал мистериозно за Япония. И подчертавайки вероятността и главният заподозрян да се измъкне по същия начин като господин Акио, детектив Сабатини бе успял безпроблемно да се сдобие със заповед за обиск на жилището на семейство Брюър. Оказа се, че точно сега била пролетната ваканция на учениците, така че Кони Брюър бе отвела цялата си челяд плюс двете гувернантки в Мексико. Единствените останали вкъщи бяха прислужниците, които бяха напълно безсилни пред закона. Така Сабатини изкара една изключително вълнуваща сутрин. Сейфът трябваше да бъде отворен с експлозиви, обаче неговият човек беше много добър и нищо от сейфа не бе унищожено, включително кръста. Потвърждението, че това наистина е така дълго издирваната музейна антика, бе направено от Дейвид Порши, който бе предупреден и чакаше обаждането на детектива.

И сега, в „Брюър Сикюритис“, дочувайки някакво необичайно движение в коридора, Пол Райе се измъкна от просторния си, изцяло бял офис, за да се присъедини към шепата свои партньори и колеги, които наблюдаваха как Санди Брюър го извеждат от стаята с белезници.

— Джеси! — извика Санди на асистентката си, докато го отвеждаха по коридора. — Обади се на адвоката ми! Трябва да има някаква грешка!

Пол Райе наблюдаваше този спектакъл с напълно безизразна физиономия, а когато Санди го вкараха в асансьора, той се върна на бюрото си. Офисът избухна в предположения и догадки. Всички решиха, че Санди е извършил някаква финансова злоупотреба, затова побързаха да се върнат при компютрите си, за да прочистят своите сметки. А Пол реши да си вземе свободен полуден.

Завари Ана-Лиза в красиво обзаведения й офис да разглежда нещо в интернет. Когато се появи на прага, тя скочи и бързо натисна някакъв бутон на компютъра.

— Защо си идваш толкова рано? — извика уплашено. — Да не би да се е случило нещо?

— Нищо особено.

— Всичко наред ли е?

— Разбира се — отговори Пол. — Защо да не е наред?

— Предвид всичко случило се през последните месеци в тази сграда, не мога да бъда напълно сигурна — отбеляза с известна доза сарказъм тя.

— Вече няма за какво да се притесняваш! — отсече Пол и тръгна нагоре по стълбите, за да нагледа рибките си. — Погрижил съм се за всичко. Отсега нататък всичко вече ще бъде наред!

Били Личфийлд прекара двата дена преди ареста на Санди замаян от страх. Реши да не се обажда на никого, защото не си вярваше, че ще може да се държи нормално, страхуваше се, че съвсем неволно ще изплюе истината за своето участие в аферата с кръста. Четири-пет пъти му мина през ума дали да не напусне страната, но пък къде можеше да отиде? Вярно, че имаше известна сума пари, но не достатъчно, за да остане завинаги там. Може би най-добре би било да отиде в Швейцария, където ще има възможност да прибере поне част от парите си. Ала страхът го парализираше. Макар да прекарваше часове наред пред компютъра, за да търси в „Гугъл“ информация за ситуацията около Санди Брюър, от мисълта, че трябва да си резервира билет, а после да си подрежда багажа, буквално му призляваше. И същата тази мисъл го запрати в леглото му, където той се сви в ембрионална поза и се скри под завивките. От време на време през главата му преминаваше една случайно и крайно обезпокоителна реплика от филм на ужасите, който много го ужасяваше като дете: „Искам да си изям черния дроб!“

Мина му също така и мисълта, че полицията може и да не арестува Санди Брюър, и двамата в крайна сметка да се окажат свободни. Кой знае какви са му доказателствата на онзи детектив?! Може би всичко това не е нищо повече от поредния слух — ще го въртят, ще го въртят и накрая ще го забравят. Все пак госпожа Хаутън бе държала кръста на бюрото в спалнята си на № 1 години наред, без никой да заподозре. Били се закле, че ако не го хванат, ще промени живота си. Засега не бе наясно точно как, но щеше да се промени. Бе градил цялото си съществувание върху идеята за социалните задължения, воден от желанието да бъде с правилните хора на правилното място и в правилното време. А сега вече съвсем ясно виждаше, че е грешал. Бе се ръководил от мисълта, че това негово желание за най-доброто ще направи живота му смислен и щастлив. Но не стана така.

Приклещен в капана на апартамента си, той си спомни как някога често повтаряше: „На кого му трябват пари, щом има богати приятели?!“ И как сега щяха да му помогнат тези богати приятели?

Стана и се загледа през прозореца на своята дневна. Гледката си беше все същата както през последните четиридесет години — Епископалната църква, мръсните каменни сгради, — но сега около тяхната сграда бе започнало издигането на скеле. Разбира се. Собствениците ремонтират, за да подготвят сградата за превръщането й в кооперация. А той не бе сторил нищо относно проблема с апартамента си, тъй като не бе убеден, че ще може да остане в Ню Йорк. Дали вече не е твърде късно? И има ли изобщо значение? Били се върна в леглото си и пусна телевизора.

Всички вечерни новинарски емисии се надпреварваха да въртят историята за Санди Брюър. Клипът за Санди как го извеждат от сградата на фирмата му с белезници и как после полицаят го натиска по главата, за да го вкара на задната седалка на полицейската кола, се преповтаряше по всички канали. Говорителите обявяваха, че Санди Брюър е арестуван за притежание на безценно английско съкровище, за което се смяташе, че е дошло от имуществото на една от най-щедрите дарителки на града, госпожа Луиз Хаутън. Никой и никъде не споменаваше за Били.

Секунда по-късно се раззвъняха и домашният, и мобилният му телефон. Приятели или репортери? Тъй като не можеше да бъде сигурен, той не отговори. След това се раззвъня и звънецът на апартамента му — пет-шест пъти. Очевидно онзи, който се опитваше да влезе при него, бе успял да стигне и до самата врата, защото не след дълго се чу чукане по вратата. Били потърси убежище в банята си. Чукането престана. Знаеше, че е въпрос на време да стигнат до него. И тогава той също ще се окаже по вестниците, телевизията и интернет и за него ще има клипове как го извеждат с наведена глава. Той си казваше, че стореното от него е оправдано, защото се нуждаеше от пари, но знаеше, че хората няма да погледнат на нещата по този начин. Защо, за бога, не бе отнесъл кръста веднага обратно в музея? Защо ли? Защото така щеше да опетни името на госпожа Хаутън! Но сега тя вече беше мъртва и името й и без това бе опетнено, а той щеше да отиде в затвора. В отчаянието си Били дори се запита защо изобщо е дошъл да живее в Ню Йорк. Защо не можа да остане в родното си място и да бъде щастлив с онова, което животът му бе предложил в началото?

Отвори аптечката си и извади всичките си лекарства. Вече имаше няколко вида: две марки сънотворни, ксанакс, прозак и викодин — за зъбобола. Ако сега изгълташе всички тези таблетки и ги полееше с водка, може би щеше да сложи бързо край на всичко това. Но докато съзерцаваше лекарствата, той осъзна, че нямаше кураж дори да се самоубие.

Е, поне можеше да се отреже за малко. Взе два викодина, два ксанакса и по едно от двата вида сънотворни. Само след броени минути той вече бе потънал в ярък, многоцветен сън, който като че ли продължаваше вечно.

* * *

Енид Мърл бе една от първите, научили за ареста на Санди Брюър. Обади й се репортерът от техния вестник, който бе отишъл да отрази случая. Засега не всички факти били известни, но заключението било, че по някакъв неясен начин Санди е успял да купи кръста от госпожа Хаутън, която пък го била откраднала от музея „Метрополитън“. Енид обаче бе наясно, че тези обвинения са фалшиви. Макар да бе сигурна, че през всичките тези години кръстът е бил именно в Луиз, Енид бе почти убедена, че тя не го е взела от музея, а от Флоси Дейвис. Флоси открай време си беше най-сигурната заподозряна, но Енид така и не проумя защо Луиз не бе върнала кръста в музея още тогава. И вместо да стори това, тя бе предпочела да пази тайната и на кръста, и на Флоси, за да я спаси от изправяне пред съда. Но пък Луиз Хаутън беше ревностна католичка — нищо чудно да се е водила от морален императив в желанието си да запази в тайна престъплението на Флоси.

Или пък причината беше друга. Може би Флоси имаше някакво основание да обвинява Луиз. Енид си казваше, че трябваше да стигне до дъното на тази мистерия още преди години, но пък никога не бе считала случая за достатъчно важен, та да заслужи вниманието й. А сега не разполагаше с много време. Предстоеше излизането на рубриката й, а тъй като този път темата отново бе Луиз Хаутън, тя бе длъжна да напише текста собственоръчно.

Енид огледа няколкото принтирани страници от проучването й на Санди и Кони Брюър. Историята не беше от особена значимост в по-широк житейски контекст — не можеше да се сравни по влияние нито с президентските избори, нито с убийствата на невинни граждани по време на война, нито с обидите и уронването на достойнството, на които бе подложен всеки ден обикновеният човек. Историята визираше единствено нюйоркското „висше общество“. При все това, напомни си тя, желанието да принадлежиш към определен тип общество е характерна част от човешката природа, защото без него не би имало никаква надежда за цивилизования човек. Когато приближи до очите си извадената от „Венити Феър“ страница със статия за Кони Брюър и нейната фамозна къща в Хамптънс, Енид се запита дали е възможно да имаш желание за прекалено много неща. Семейство Брюър имаха всичко, за което можеше да мечтае човек — четири деца, частен самолет, никакви грижи. Но очевидно не им е било достатъчно и ето че сега бащата на всичките тези деца вероятно ще влезе в затвора. А фактът, че Санди Брюър и госпожа Луиз Хаутън се появяваха в едно и също изречение, бе повече от ироничен. Ако госпожа Хаутън бе жива, тя никога не би обърнала внимание на такъв новобогаташ като Санди Брюър.

Енид се облегна в стола си. Да, все още липсваше едно голямо парче от пъзела на тази история, обаче нейната рубрика трябваше да излезе след четири часа. Като постави ръце върху клавиатурата на компютъра, възрастната жена написа: „Луиз Хаутън беше моя добра приятелка.“

* * *

Осем часа по-късно Били Личфийлд се събуди в своята вана на крачета. Пощипна ръцете и краката си и за свое огромно удивление установи, че е все още жив. И не само жив, но и необичайно жизнен. Беше полунощ, но въпреки това той изпита непреодолимото желание да си пусне Дейвид Бауи. Пъхна един компактдиск в плейъра и после си каза: „Защо не!“ И реши да си пусне всичките четири часа с музика на Дейвид Бауи, обхващащи кариерата му от 1967 до 1993 година. После започна да обикаля весело апартамента си. От време на време босите му крака го понасяха във вихрен танц върху изтърканите стари дъски и той завърташе радостно полите на стария си копринен халат. След това започна да разглежда снимки. Имаше стотици снимки в рамки в апартамента си — закачени на стените, подредени по полицата над камината, струпани върху купчините книги и натъпкани по чекмеджетата. И докато разглеждаше старите си снимки, реши, че нищо не му пречи да зареди всичките си компактдискове. През следващите двадесет часа имаше смътното усещане, че някой от телефоните му иззвънява, но той не вдигна нито един. Взе още няколко хапчета и на някакъв етап установи, че е изгълтал почти цяло шише водка. А след това откри и забравена бутилка с джин и пеейки високо заедно с музиката, изпи и нея. Главата му започна да се замайва, но тъй като мечтаеше да съхрани завинаги това шеметно усещане за удоволствие, в което нищо от случилото се в миналото вече нямаше значение, той глътна още два викодина. Почувства се малко по-добре и обгърнат от звуците на музиката — сега беше ред на Джанет Ено, — припадна на леглото си.

На някакъв етап, подобно на сомнамбул, той стана и отиде, до гардероба. Но после отново се строполи на леглото си. Някъде към полунощ бъбреците му отказаха. След тях се предаде и сърцето му. Били Личфийлд издъхна, без да почувства нищичко.