Кандис Бушнел
Булевардът на тузарите (10)

9

Няколко седмици по-късно Джеймс Гуч седеше в кабинета на своя издател.

— Днес книгите са като филми — тъкмо казваше Редмън Ричардли, махвайки пренебрежително с ръка. — Получаваш максималната доза публичност и реклама, преживяваш страхотна първа седмица, а след това изпадаш от класацията. Край с интереса към теб! Не е като в доброто старо време! В наши дни публиката иска нещо ново всяка седмица. От другата страна пък са големите корпорации. А на тях единственото, за което им пука, е цифрата под чертата. Непрекъснато натискат издателите да издават все нова и нова продукция. И това им помага да се изживяват като много велики. А всъщност са само едни гадни хиени — имам предвид, корпорациите. В крайна сметка онова, което вършат, е по-гадно дори и от правителствената пропаганда.

— Ъхъ — промърмори Джеймс.

Огледа с тъга огромния офис на Редмън Ричардли. Старият му офис се намираше в една къща в Уест Вилидж и беше пълен с ръкописи, книги и изтъркани ориенталски килими, които Редмън беше донесъл от къщата на баба си от дълбокия Юг. Имаше също така и една стара, изтъркана жълта кушетка, на която можеше да седнеш и докато си чакаш реда, да разглеждаш списания или да оглеждаш хубавите момичета, които влизаха и излизаха от кабинета му. В онези години Редмън беше сред най-великите. Публикуваше нови таланти и нетрадиционна литература, а писателите му се подготвяха да станат бъдещите гиганти на словото. Редмън караше хората да вярват в издателския бизнес — но това беше докъм 1998, когато започна настъплението на интернет.

Сега Джеймс погледна над рамото на Редмън към огромния прозорец. От него се откриваше гледка към река Хъдсън, но дори и панорамата не бе в състояние да компенсира студената, безлична атмосфера на кабинета.

— Нещата, които днес публикуваме, са просто продукти за развлечение — продължи размислите си Редмън. Поне не бе изгубил способността си на дървен философ, което си бе успокояващо. — Оукланд е перфектният пример за това! Вече не е велик, но какво от това?! Продължава да продава сценариите си, които дори и за него, не са чак толкова много. Но пък така стоят нещата при всички нас. — Размаха ръце и възкликна: — Днес няма изкуство! Едно време художествената литература се считаше за изкуство, но вече не е така! Добра, лоша — няма значение. Единственото, от което се интересува публиката, е темата. „За какво се разказва?“ — питат те. „Има ли значение? — отговарям аз. — Книгата е за живота!“ Всички велики книги са само за това — за живота! Обаче тях въобще не ги интересува! Държат да знаят каква е темата. Независимо дали е за обувки или за отвлечени бебета, все тая — те настояват да я прочетат. А ние не можем така, Джеймс! Не можем, дори и да искахме!

— Така е, не можем — съгласи се Джеймс.

— Ама, разбира се! Та, какво исках да кажа… Да! Е, ти си написал страхотна книга, Джеймс, истински роман, но искам отсега да те предупредя, за да не се разочароваш! Че ще влезем в списъка на бестселърите, това е ясно! Но относно това колко време ще останем там, това вече е друг въпрос…

— За мен няма значение — отвърна спокойно Джеймс. — Не съм написал книгата си, за да продавам хиляди екземпляри. Написах я, защото историята трябваше да бъде разказана. — „И няма да позволя да се заразя с цинизма на Редмън“ — допълни мислено. — Все още вярвам в публиката. Читателите ще схванат разликата. И ще си купят най-доброто! — натърти той.

— Не искам да те гледам как ти се къса сърцето! — предупреди го повторно издателят.

— Виж какво, аз съм на четиридесет и осем години. И имам четиридесетгодишен опит с късане на сърцето!

— Това е добре — кимна Редмън. — Така де, от наша гледна точка е добре. Та двамата с агента ти си поговорихме и решихме, че ще бъде най-добре да го научиш от мен. И сега следва най-главното! Предлагам ти аванс от един милион долара за следващата ти книга! Да, корпорациите могат да бъдат лоши, но могат също така да бъдат и добри. Те разполагат с пари — много пари, които аз възнамерявам да похарча!

Джеймс беше толкова шокиран, че не можа да помръдне и пръст. Правилно ли беше чул? Един милион долара?

— Това е една трета от договора, която получаваш още сега — продължи Редмън, сякаш всеки ден раздаваше аванси от един милион долара. — Та с тези пари и другото, което ще получим от „Епъл“, смятам, че годината ти се очертава като много добра!

— Страхотно! — смотолеви Джеймс. Нямаше представа как трябва да реагира. Дали да не скочи и да се разтанцува?

Обаче Редмън беше стожер на спокойствието.

— Какво смяташ да правиш с толкова много пари? — подхвърли небрежно.

— Ще ги спестявам. За висшето образование на Сам — отговори Джеймс.

— Да, тъкмо ще стигнат — кимна одобрително Редмън. — Та колко е един милион? Нищо работа! Шест-седемстотин хиляди долара, като приспаднеш данъците… Мамка му! … А онези типове от Уолстрийт си купуват картини на Пикасо за по петдесет милиона! — възкликна възмутено и махна с ръка, сякаш се опитваше да прогони реалността. — Както и да е. Сигурно е от новия световен ред — допълни с въздишка.

— Сигурно — съгласи се Джеймс. — Но пък това не ни пречи да продължаваме да преследваме мечтите си, нали? Например да си купиш дребна яхтичка и да отпрашиш за Карибите за година-две!

— Това не е за мен! — отсече Редмън. — Само за два дена ще се отегча! Не мога да понасям почивките! Аз съм дете на града!

— Разбирам — кимна Джеймс и го изгледа. Да, Редмън беше голям късметлия, че знае какво иска. За разлика от него Джеймс, който нямаше никаква представа какво да си поиска.

— Ще те изпратя — отбеляза издателят и се изправи. Внезапно се смръщи и постави ръка на бузата си. — Проклет зъб! Вероятно поредният за умъртвяване! А твоите зъби как са? Невероятна е тази работа — остаряването. И много трудна — точно както разправят. — Когато излязоха от кабинета му, се озоваха сред лабиринт от преградени работни пространства. — Редмън го поведе между тях и продължи, вече възвърнал обичайната си самоувереност. — Но иначе си има и редица предимства! В средната възраст нищо не може да ни изненада, защото вече сме го преживели. Нищо ново под слънцето. Единственото, което се променя непрекъснато, са технологиите.

— От които нищо не разбираме — допълни мрачно Джеймс.

— Глупости! Всичко си е все същите копчета! Трябва само да знаеш кое точно да натиснеш!

— Като например паник бутона, който ще взриви света ли?

— Него не го ли дезактивираха? — изгледа го изненадан Редмън. — Абе, що не вземем да си спретнем една нова студена война? Колко си ни беше добре! Студената е за предпочитане пред горещата! — Натисна бутона за асансьора.

— Човечеството е тръгнало назад — отбеляза Джеймс и точно в този момент асансьорът пристигна и той влезе.

— Много поздрави на семейството! — извика Редмън с искрен ентусиазъм и точно тогава вратите се затвориха.

Поздравите, които изпрати Редмън, бяха крайно необичайни. Преди десет години той никога не би се сетил, че човек би могъл да има и семейство. Но тогава той си лягаше всяка вечер с различна жена, пиеше и се друсаше с кокаин. Години наред хората предричаха, че някой ден с Редмън ще се случи нещо много лошо — на пръв поглед го заслужаваше, макар че никой не можеше да поясни точно какво. Клиника за наркомани? Или внезапна смърт? Ала ето че с Редмън не се случи нищо лошо. Вместо да влезе в клиника за наркомани, той се спусна в новия си живот като женен мъж и баща с лекотата на опитен скиор. Джеймс така и не разбра как стана това, но бе повече от сигурен, че Редмън може да служи само за пример за всеки мъж. Защото щом той е в състояние да се промени, защо тогава и други да не го сторят?!

„Вече разполагам с пари!“ — каза си Джеймс. Трябваше му време, за да свикне с тази мисъл. И изведнъж усети как потреперва. Не разбра дали е от новината или от хладния септемврийски въздух. Добре че поне есента в Ню Йорк беше нормална. Имаше нещо успокояващо в това да знаеш, че нещата постепенно се връщат в ритъм. Това беше знак, че животът продължава така, както досега.

Но дали ще бъде така — сега, когато вече разполага с пари? Докато вървеше покрай витрините на магазините в долната част на Пето авеню, предлагащи мечтата на човека от средната класа — шарени сервизи в остъклени шкафове, — той си напомни, че всъщност парите му не са чак толкова много. Не биха стигнали дори и за едно миниатюрно студио в този велик и скъп метрополис. Но все пак си бяха нещо. Бяха нещо, което автоматично го изваждаше от най-кошмарния списък на света — този на неудачниците.

На пресечката с Шестнадесета улица мина покрай „Пол Смит“ и просто по навик се спря, за да разгледа витрината на този изискан магазин. Дрехите на „Пол Смит“ бяха символ на статус в този град — изборът на заможния, финансово стабилен мъжкар. Преди много години, за Коледа, Минди му беше купила риза от „Пол Смит“ — тогава, когато все още се гордееше с него и очевидно смяташе, че си струва разхищението. Но сега, докато съзерцаваше чифт великолепни кадифени панталони, Джеймс осъзна, че за първи път през живота си можеше да си позволи да си купи нещо от този магазин. Това ново усещане го вдъхнови дотолкова, че той се обърна, насочи се към входа и влезе.

Едва прекрачил прага на магазина, и телефонът му иззвъня. Беше Минди. Разбира се.

— Какво правиш? — попита подозрително тя. Божичко, дали не го наблюдава?

— Пазарувам — отговори той.

— Ти? Пазаруваш? — извика тя с изненада, която подозрително граничеше с презрение. — И какво по-точно?

— Намирам се в „Пол Смит“.

— Надявам се, че не смяташ да си купуваш нещо от там, нали? — повиши глас жена му.

— Може и да го направя.

— Не можеш да си го позволиш! Този магазин е прекалено скъп за теб! — предупреди го тя.

До този момент Джеймс си мислеше да й звънне, за да я зарадва с добрата новина, но сега за огромна своя изненада установи, че предпочита да я задържи за себе си.

— Кога смяташ да се прибираш? — попита Минди.

— Скоро.

— Как мина с Редмън?

— Добре — отговори Джеймс и затвори.

Поклати глава. И той, и Минди притежаваха пестелив, пуритански подход към парите. Може би от страх, че някой ден могат да свършат. Може би поради разбирането, че парите не трябва да се пилеят. Но Джеймс бе наясно, че отношението към парите е наследствено. Ако родителите ти са се страхували за парите си, и ти също започваш да се страхуваш. Минди произхождаше от средната класа на Нова Англия, където се считаше за неблагоразумно да харчиш много пари. Джеймс пък беше дете на имигранти, които бяха принудени да правят големи икономии, за да го изхранят и изучат. Родителите му бяха успели да оцелеят в Ню Йорк единствено благодарение на спестовността си и от това, че нямаха нужда от външния блясък, за да подхранват егото си. Но може би не спестовността е решението. Защото въпреки пословичната си пестеливост нито той, нито Минди можеха да се похвалят с кой знае какво самочувствие.

Достигайки до този извод, Джеймс се огледа и се насочи към изложените дрехи. Докосна едно фино кашмирено сако и въздъхна. Досега не бе имал представа какво е да разполагаш с пари. Липсата на лични средства го бе държала залепен за полата на Минди. Той го знаеше, бе наясно с този факт от години — години, през които ту го отричаше, ту се оправдаваше, ту се срамуваше от себе си, ала най-много се срамуваше от факта, че никога не стори нищичко, с което да го избегне. Оправдаваше се, че е роден за по-висши цели, като например голямата литература. И нямаше нищо против да пожертва дори мъжествеността си за този свой идеал. Утешаваше се с почтената цел на борбата си.

Ала ето че вече разполагаше и с пари! Огледа отново магазина и вдиша дълбоко мъжествения аромат на кожа и одеколон. С тежките ламперии по стените магазинът приличаше на сценичен декор — истинско изобилие от всичко, което би пожелал един мъж с вкус, пари и замах. Джеймс забеляза цената от три хиляди долара върху етикета на кашмиреното сако и с горчива усмивка си каза, че дори топлото струва пари.

Напук на необходимостта от икономии, с които бе свикнал, той свали сакото от закачалката и го отнесе в съблекалнята. Свали собственото си сако, което бе в благоразумен (разбирай универсален) тъмносин цвят и бе купено от разпродажбите в „Барнис“ преди пет години, и огледа тялото си. Имаше предимството да бъде висок, но иначе представляваше круша върху кокили. Краката му бяха все още стегнати, ала задникът му се бе сплескал, а гръдният му кош — хлътнал. Но всичко това би могло да бъде скрито с подходящото облекло. Джеймс пъхна ръце в сакото и го закопча. И внезапно се трансформира в човек, чийто живот върви стремглаво нагоре.

Излезе от съблекалнята и налетя право на Филип Оукланд. При срещата с него самоувереността на Джеймс се изпари като лятна мъгла. Та той не принадлежеше на този магазин! Дори и магазините бяха разпределени по породи, а той определено не беше от породата на „Пол Смит“! Филип Оукланд няма начин да не го усети! Джеймс често засичаше Филип във фоайето или около сградата на № 1, но именитият му съсед нито веднъж досега не бе дал знак, че го познава. Може пък сега да размисли, когато го види в този магазин и с това сако, което самият той би могъл да си купи. И наистина — Филип Оукланд вдигна очи от купчината пуловери, които разглеждаше, и сякаш цял живот са били приятели, изрече дружески:

— Здрасти!

— Здрасти! — отговори и Джеймс.

И това вероятно щеше да бъде краят на най-дългия разговор, който бяха имали досега, ако не беше момичето — красивото момиче, което беше с Филип и което Джеймс бе засичал често в кооперацията им по най-различни часове на деня и нощта. Досега се бе чудил коя ли е тя и какво прави при тях, но ето че вече получи отговора — тя бе приятелката на Филип Оукланд. Естествено.

За огромна изненада на Джеймс тя се обърна към него и го заговори:

— Това сако е страхотно!

Джеймс чак подскочи от изумление.

— Така ли? — едва успя да смотолеви.

Момичето излъчваше непобедимата самоувереност на човек, който цял живот е бил красив.

— Знам всичко за дрехите — продължи храбро тя. — Приятелите ми непрекъснато повтарят, че трябва да стана стилистка.

— Лола, стига вече! — намеси се Филип.

— Вярно е, скъпи! — обърна се към него тя. — Не си ли наясно, че откакто започнах да ти помагам в избора на дрехи, вече изглеждаш по-добре?

Филип сви рамене, намигна на Джеймс и отбеляза кратко:

— Жени!

— Мисля, че съм те виждала и преди — каза Лола.

Джеймс се възползва от тази необичайна възможност да се представи:

— Точно така. Аз също живея на № 1. И съм писател.

— О, на № 1 всички са писатели! — изрече Лола с пренебрежителна арогантност, която извика усмивка на устата на Джеймс.

— Трябва да тръгваме — отново се опита да се намеси Филип.

— Ама ние все още не сме купили нищо! — запротестира Лола.

— Чуваш ли? — обърна се Филип към Джеймс. — „Ние“, казва. Защо пазаруването с жените винаги трябва да се превръща в групов спорт?

— Нямам представа — сви рамене Джеймс. Погледна към Лола и се запита как мъж като Филип е успял да се уреди с такова момиче. Беше сочна и определено с характер. Хареса му, че тя въобще не се даваше на великия Филип Оукланд и се зачуди как ли се чувства той по този въпрос.

— Мъжете нямат никакъв усет за пазаруване! — отсече тя. — Майка ми пусна баща ми да си купи нещо сам само веднъж и той се върна с изкуствен пуловер на ивици! Дотам беше! — А после, без дори да си поеме дъх, попита Джеймс: — А ти какво пишеш?

— Романи — отговори той. — Най-новият излиза през февруари — поясни гордо, доволен, че има възможността да го каже пред Филип. На ти сега!

— С теб имаме един и същ издател — обади се Филип, безсъмнено най-сетне досетил се с кого разговаря. — В колко екземпляра излизаш?

— Нямам представа — сви рамене Джеймс. — Но само „Епъл“ поискаха двеста хиляди броя за магазините си през първата седмица.

Посланието попадна в целта си — Филип позеленя.

— Интересно — успя да смотолеви.

— Така си е — кимна възторжено Джеймс. — Казват, че точно тези магазини са бъдещето на издателския бизнес!

Разговорът за бизнес очевидно не се понрави на Лола и тя отсече:

— Скъпи, ако няма да купуваме нищо оттук, може ли да отидем до „Прада“?

— Разбира се! До скоро! — махна Филип на Джеймс.

— До скоро!

Двамата тръгнаха към вратата на магазина, но за огромна изненада на Джеймс, Лола най-неочаквано се обърна и му подвикна:

— Трябва да си купиш това сако! Много ти ходи!

— Ще го купя! — кимна щастливо той.

Плати на касата и когато се върна на щанда, завари продавача да подготвя сакото за слагане в чанта с емблемата на магазина.

— Не си правете труда! — извика Джеймс, озарен от една идея. — Веднага ще го облека!

* * *

Този следобед стилистката Норийн Нортън се появи в апартамента на Ана-Лиза за третата им среща. С удължената си коса, перфектния си деликатен грим и безспорно енциклопедичните си познания за най-актуалните чанти, обувки, дизайнери, екстрасенси, треньори и козметични процедури Норийн караше Ана-Лиза да се чувства адски неудобно. Още при запознанството им тя бе уведомила клиентката си, че прякорът й е „Енергизиращото зайче“ — енергия, която ако се съдеше по блясъка на очите й, най-вероятно черпеше от наркотиците. Норийн не спираше да говори. Независимо колко пъти Ана-Лиза се опитваше да си напомни, че стилистката е жена, обикновено човешко същество, Норийн винаги успяваше да я убеди в противното.

— Днес разполагам с нещо, за което всяка друга жена ще ти завиди! — обяви тя, щракна с пръсти и се обърна към асистентката си Джули. — Златното ламе, ако обичаш!

— Златното костюмче, нали? — попита Джули. Беше крехко момиче с къдрава руса коса и поглед на гърмян заек.

— Да — кимна Норийн с престорено спокойствие. В отношенията си със своите асистентки тя винаги се намираше на ръба. Но когато се обърна към Ана-Лиза, демонстрира единствено търпението на търговец, предлагащ стоката си на изискана дама от висшето общество.

Джули вдигна пластмасова закачалка, на която висяха миниатюрно златисто сако и също толкова миниатюрна златиста поличка.

Ана-Лиза ококори ужасено очи и извика:

— Не мисля, че на Пол ще му хареса!

— Слушай сега, миличка! — заяви Норийн. Приседна на ръба на спалнята с балдахин, съвсем наскоро доставена от Франция, потупа мястото до нея и отсече: — Трябва да поговорим!

— Така ли? — обади се неуверено Ана-Лиза. Нямаше желание нито да седи до стилистката, нито да слуша поредната й лекция. Досега се бе насилвала да я търпи, но днес не беше в настроение за това.

Извърна поглед от Норийн към Джули, която продължаваше да държи закачалката като помощничка в телевизионна игра. Ръката й сигурно вече едва издържа. Ана-Лиза я съжали, грабна тоалета и се насочи към банята, за да го пробва.

— Много си срамежлива! — подвикна след нея Норийн.

— Какво? — надникна Ана-Лиза.

— Много си срамежлива. Защо се преобличаш в банята? Трябва да го правиш тук, за да мога да ти помогна! Няма да видя нищо, което да не съм виждала и преди!

— Добре — кимна Ана-Лиза и затвори вратата.

Обърна се към огледалото и се смръщи. Как можа да позволи да бъде въвлечена във всичко това? В началото й се струваше добра идея — да си наеме стилистка. Били каза, че днес всички го правели, с което, разбира се, имаше предвид всички с пари и обществено положение, които често попадат в обектива на камерите. По негово мнение това бил единственият начин да се сдобиеш с най-хубавите дрехи. Но ситуацията беше започнала да излиза от контрол. Норийн непрекъснато й се обаждаше, изпращаше й имейли с прикрепени файлове на дрехи, аксесоари и бижута, които била снимала, докато пазарувала или докато разглеждала поредния дизайнерски шоурум. До този момент Ана-Лиза нямаше никаква представа, че съществуват толкова много стилове. Оказваше се, че имало не само пролетна и есенна модна линия, но също така и за почивки, морски круизи, летни ваканции и Коледа. Всеки сезон изисквал своя собствена визия, а придобиването на тази визия налагаше планиране, достойно да сложи в джоба си дори военен заговор. Дрехите трябваше да бъдат избирани и поръчвани месеци напред, защото иначе щели да свършат.

Сега Ана-Лиза вдигна ламето под брадичката си и си каза: „А, не! Това вече е много!“

Но вероятно вече всичко бе станало твърде много. Въпреки напредъка й с обзавеждането на апартамента Пол си оставаше все така нещастен. Лотарията за паркинга бе проведена и спечелилият мястото не бе той. Към това разочарование се прибави и писмото на Минди Гуч, с което тя официално ги информираше, че молбата им за вградени климатици се отхвърля.

— Ще се оправим и без климатици! — се бе опитала да го успокои Ана-Лиза.

— Невъзможно!

— Налага се!

Пол я изгледа на кръв и извика:

— Това е конспирация! Само защото ние имаме пари, а те нямат!

— Госпожа Хаутън също е имала пари — отбеляза спокойно Ана-Лиза, опитвайки се да го накара да разсъждава логично. — И години наред е живяла тук без никакви проблеми!

— Да, обаче е била една от тях, а ние не сме! — контрира я Пол.

— Пол! — изрече търпеливо жена му. — Защо толкова се ядосваш?

— Вече печеля истински пари! — извика той. — И държа към мен да се отнасят с необходимото уважение!

— Нали още преди шест месеца печелеше истински пари? — изтъкна тя в опит да разведри обстановката.

— Четиридесет милиона не са нищо! Истинските пари започват от сто милиона!

Ана-Лиза усети, че й се завива свят. Знаеше, че Пол печели много пари и че планира да печели още повече. Но досега нито за миг не й беше хрумвало, че е достигнал до подобни невероятни суми. Не й изглеждаше реално.

— Пол, това е истинска лудост! — опита се да протестира.

Но едновременно с това се разтрепери. Почувства се така, както когато човек гледа мръсни картинки и знае, че не трябва да го прави, обаче продължавала го прави от някакво перверзно удоволствие. Е, може би прекалено многото пари са като прекалено многото секс. Пресечеш ли линията, се превръща в порнография.

— Ана-Лиза, отвори! Искам да те видя! — долетя до нея гласът на Норийн.

В тази работа с дрехите също имаше нещо порнографско. Както и в желанието да бъдеш забелязван — навсякъде и на всички важни места. Ана-Лиза се чувстваше по-зле и от разголена — сякаш всички оглеждаха интимните й части.

— Ами… не знам — отрони, докато излизаше. Костюмчето представляваше поличка до средата на бедрата и горнище, подобно на поло (навремето носеше ризи на „Лакост“, които наричаше „алигаторските блузки“ — доказателство за блаженото й невежество в областта на модната линия), събрани от широк колан, който падаше под талията. — Какво се очаква от мен да нося под това?

— Нищо — отсече Норийн.

— Без пликчета?

— Казва се „бикини“, скъпа! — поправи я стилистката. — Ако толкова държиш, можеш да носиш бикини от златно ламе. Или може би сребърно. За контраст.

— Пол никога няма да ми позволи! — отсече Ана-Лиза с надеждата това да сложи край на дискусията.

Норийн хвана ръката й, пощипна я по бузата като дете, сви устни и отсече:

— Никога, никога повече не казвай това! Не трябва да ти пука какво татко Пол харесва или не харесва! Повтори: „Сама ще си избирам дрехите!“

— Сама ще си избирам дрехите — повтори неохотно Ана-Лиза. И така реши съдбата си. Защото на Норийн очевидно не й стана ясно, че когато Ана-Лиза се оправдаваше с Пол, имаше предвид, че дрехата не харесва на нея, но не иска да обиди стилистката си.

— Много добре — кимна сега тя. — Занимавам се с тази работа от доста време и научих едно със сигурност — че на мъжете изобщо не им пука какво носят жените им, стига жените да са щастливи! А ти изглеждаш страхотно! Много по-страхотно от съпругите на останалите богаташи!

— И какво, ако не изглеждат страхотно? — опита се да й се опълчи Ана-Лиза.

— Точно тогава се появявам аз! — отсече Норийн със завидна самоувереност. Щракна с пръсти към асистентката си и заповяда: — Снимка!

Джули вдигна телефона си и направи снимка на Ана-Лиза.

— Как е? — осведоми се шефката й.

— Добре — отговори с треперещ глас момичето. После подаде телефона на Норийн, която се вторачи в миниатюрното изображение.

— Много добре! — отсече накрая и предаде телефона на клиентката си.

— Абсурдна съм! — извика Ана-Лиза.

— Напротив, фантастична си! — Подаде телефона на Джули, кръстоса ръце пред гърди и се приготви за следващата си лекция. — Виж какво, Ана-Лиза! Ти си богата! Можеш да правиш всичко, което си поискаш. А зад ъгъла не те чака никакъв таласъм, за да те накаже за своеволията!

— Аз си мислех, че за наказанията се грижи Бог — промърмори Ана-Лиза.

— Бог ли? — изгледа я стилистката. — Никога не съм чувала подобно нещо! Духовността е само за показ, скъпа! Виж астрология — да. Карти Таро — да. Дъски за спиритически сеанси — да. Кундалини, сциентология и дори прераждане — да. Но истински Бог? О, стига! Изключително неудобно за вместване в програмата на живота!

 

 

Седнала в офиса си, Минди написа: „Защо измъчваме съпрузите си? Това необходимо ли е или е неизбежна последица от вроденото ни разочарование от противния пол?“ Отпусна се в стола си и огледа със задоволство написаното. Влогът й се оказа много успешен. През последните два месеца бе получила 872 имейла, в които хората я поздравяваха за куража й да говори по теми, считани доскоро за табу, като например дали жената има някаква нужда от съпруг, след като й е направил деца. „Всичко се свежда до вечния екзистенциален въпрос — продължи да пише тя сега. — Но бидейки жени, на нас не ни е позволено да си задаваме екзистенциални въпроси. От нас се очаква да бъдем благодарни за онова, което имаме, а ако го нямаме, автоматично ни нарочват за неудачници. Не можем ли обаче да си вземем почивка от натрапеното ни щастие, за да си признаем, че въпреки всичко, което уж имаме, се чувстваме празни? Какво лошо има в това да усещаме, че нещо ни липсва и че животът ни няма смисъл? И вместо да се самосъжаляваме, не можем ли да признаем на глас, че това не е нормално?“

Избра същия несантиментален начин, за да изложи мислите си за мъжете и връзките с тях. В заключение написа, че бракът е като демокрацията — не е идеален, но все пак е най-добрата система, с която жените разполагат на този етап от развитието на човечеството. И със сигурност е по-добър от проституцията.

Препрочете уводното изречение на седмицата и се замисли какво иска да каже по-нататък. Писането на блог приличаше на ходенето на психоаналитик — принуждаваше те да направиш разбор на истинските си чувства. Но същевременно бе по-добро от психосеанс, защото ти предоставяше възможността да се взираш в себе си пред очите на няколко хиляди души, а не само на един. Освен това — и както сочеше нейният скромен опит — психоаналитикът обикновено придрямваше и чакаше края на срещата, за да си вземе парите. „Дадох си сметка, че тази седмица съм прекарвала минимум по тридесет минути на ден в заяждане с моя съпруг — продължи да пише тя. — И защо? Резултат — нула.“ Вдигна глава и видя, че асистентката й стои пред бюрото й и я чака.

— Имаш ли уговорена среща с някой си Пол Райе? — попита момичето, сякаш Пол Райе бе някакъв предмет. Улавяйки изненадата в очите на шефката си, допълни: — И аз така си мислех. Е, ще накарам охраната да го изгони.

— Недей! — побърза да я спре Минди. — Той е мой съсед! Покани го!

Обу си обувките и се изправи. Огледа се, приглади си полата и изпъна блузата, над която бе облякла вълнена жилетка. Жилетката със сигурност не беше секси, но тя се запита дали няма да бъде твърде очевидно, ако я махне. Но после осъзна, че се впряга — че откъде Пол Райе ще знае дали е носила жилетката цял ден или не?! Съблече я. Седна изискано на стола зад бюрото си и разбухна косата си. После разрови чекмеджето, откри някакъв забравен гланц и мацна с него устните си.

Точно в този момент Пол Райе се появи на прага на офиса й. Беше облечен в красив, шит по поръчка костюм, с колосана бяла риза. Изглеждаше скъп и аристократичен. По-скоро като изтънчен европеец, отколкото като откачен, изпоцапан с мастило математик. Не че математиците вече се цапаха с мастило — нали вече всички работеха с компютри!

Минди се изправи и се приведе над бюрото си, за да се здрависа с него.

— Здравей, Пол! — поздрави. — Не те очаквах! Заповядай, седни! — И направи знак към малкия фотьойл пред бюрото си.

— Не разполагам с много време! — отсече Пол и демонстративно вдигна ръка, за да покаже златния си „Ролекс“. — Точно седем минути! Което е времето, необходимо на шофьора ми да обиколи и да се върне.

— Не и в четири и половина следобед — изтъкна Минди. — В тези задръствания ще му трябват най-малко петнадесет минути!

Пол Райе я изгледа с присвити очи, но не каза нищо.

Минди се притесни.

— Какво мога да направя за теб? — попита накрая.

Още при първата й среща с Пол незнайно защо реши, че е влюбена в него. Стори й се секси. Минди открай време си падаше по гениални мъже, а Пол Райе със сигурност беше такъв — в своята област. Освен това имаше и много пари. Не че парите имаха голямо значение, но мъжете, които ги печелиха с купища, бяха винаги интересни.

— Да ми разрешиш климатиците! — отговори той направо.

— Не мога, Пол! — отсече Минди и дори в собствените си уши прозвуча като неотстъпчива даскалица. Но въпреки това се облегна в стола си, усмихна се и допълни: — Мисля, че писмото ми беше достатъчно изчерпателно. № 1 е историческа сграда. Поради което на никого от нас не се позволява да променя фасадата й! По никакъв начин!

— И това какво общо има с мен? — извиси нагло глас Пол.

— Дотолкова, че означава, че не можеш да си монтираш климатици! Впрочем никой от нас няма това право!

— Ще се наложи да направите изключение!

— Нямам право! Незаконно е!

— Виж какво! Притежавам огромна и изключително скъпа компютърна апаратура! И заради нея се налага да поддържам в апартамента си постоянна температура!

— И колко точно е тази температура? — полюбопитства Минди.

— Осемнадесет градуса и две десети.

— Ясно. Е, бих искала да ти помогна, Пол, но не мога.

— Колко? — попита директно Пол и я погледна в очите.

— Какво колко? Да не би да ми предлагаш подкуп, Пол?

— Наричай го както си искаш! — махна с ръка богаташът. — Обаче аз си искам моите климатици и точка! Както и мястото на паркинга! Та, за да улесним нещата и за двама ни, кажи си цената! Е?

— Пол — изрече бавно Минди, — не става въпрос за пари!

— Напротив, всичко е въпрос на пари! И на числа, разбира се!

— В твоя свят — може би. Но не и на № 1! — натърти Минди и продължи с назидателен тон: — Говорим за съхранението на една историческа забележителност! А това е нещо, което не се купува с пари!

Пол я изгледа безстрастно и заяви:

— Платих двадесет милиона долара за този апартамент! Така че си длъжна да одобриш климатиците ми! — Погледна си пак часовника и се изправи.

— Не, няма! — повтори Минди. И също се изправи.

— В такъв случай — изрече тихо Пол и пристъпи крачка напред, като я погледна в очите, — приготви се за война!

Без да иска, Минди ахна. Даваше си сметка, че трябваше да изпрати писмото с отказа на семейство Райе още преди седмици, когато представиха плановете си за ремонта на апартамента. Но й се искаше да има някакво извинение за по-чести срещи с Пол Райе и за разговори с него, когато се засекат във фоайето. Но ето че се забърка в игра, чиито правила като че ли не й бяха много ясни.

— Моля? — изгледа го възмутено сега тя. — Да не би да ме заплашваш?

— Никога не заплашвам никого, госпожо Гуч! — изрече безстрастно Пол. — Просто излагам фактите. А в случая те гласят: ако не дадете одобрение за климатиците ми, ви обявявам война! И ви гарантирам, че ще я спечеля!