Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Хаим Оливер
Заглавие: Оперната война
Издание: Първо (не е указано)
Издател: ДИ „Музика“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1982
Тип: Роман
Националност: Българска
Печатница: ДП „Г. Димитров“
Излязла от печат: 30. VII. 1982 г.
Редактор: Михаил Неделчев
Редактор на издателството: Кристина Япова
Художествен редактор: Григорий Зинченко
Технически редактор: Лорет Прижибиловска
Рецензент: Михаил Хаджимишев; Розалия Бикс; Атанас Ценев
Художник: Ганка Янчева
Коректор: София Овчарова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/832
История
- —Добавяне
Дванайсета картина на Дружбата
В тази последна юнска вечер Оперната дружба се събра в пълен състав. Присъствуваше и Батов.
Настроението бе празнично. Гюлева се бе погрижила за свежи карамфили и вино, много вино, от онова, което бившият министър пазеше в зимника си за особени случаи. Жените бяха възхитителни. Верка бе захвърлила блузата с високата яка и бе облекла една богата муселинена рокля с отворено деколте, и Балкански с изненада установи, колко представителна е нейната гръд. Казака бе навързал една „оригинална бохемска папионка от Латинския квартал“ и сега я демонстрираше пред дамите със съзнанието, че е пръв хубавец сред хубавците. Наистина беше хубав!… Капитан Николаев, грамаден и спокоен, носеше парадната си униформа с три ордена на гърдите и настървено пушеше с цигарето си. Маестро бе поставил най-белия си и корав нагръдник, и се потеше под него като затворен в калъф. Изключение правеше само Стьопа, който, откакто бе почнал да посещава клуба на социалистите, развяваше една пищна рубиненочервена риза с бухнали ръкави и широко отворена яка — от ония, романтичните ризи на Виктор Юго.
Сбирката откри твърде официално Гюлев.
— Приятели — каза той с тъничкия си глас, който тъй не пасваше на лъвската му осанка, — мисля, че можем да почнем. Да призная, аз се вълнувам и не съм в състояние да говоря много. Ето защо давам думата на господин Балкански, който ще ни запознае с проекта за наш, български национален оперен театър. Моля да го изслушате внимателно и ако имате бележки, да ги направите в сбита форма, тъй като нямаме време за губене. До три-четири дни всички книжа трябва да бъдат преписани в няколко екземпляра и предадени в Министерството, след което без съмнение ще се наложи да чакаме още и решението на самия министър.
— Какво предрече Чайковски? — попита Стьопа, като си придаде необходимата за такива случаи фигаровска игривост.
Балкански се поусмихна тъжно: спомни си онази вечер в къщата край гората, свещта в тъмната стая, хъркането на медиума, люлеенето на кръглата маса, задгробните удари на Чайковски, неравните удари на сърцето, потъването в небитието, което никой от присъствуващите, дори Гюлев, не усети, после бавното изплуване към светлината на газената лампа и към образа на Кортеза, която лежеше на креслото с пяна на уста и в епилептичен припадък бръщолевеше безсмислици…
На въпроса на Стьопа отговори Гюлев, напълно сериозно:
— Чайковски предрече, че отговорът на министъра ще бъде положителен и че в бъдните години Дружбата ще има всичко, което й е нужно.
— Ах, татко! — рече този път не без огорчение Стьопа, — я оставете мъртъвците на мира! Та вие сте математик, астроном, нима наистина вярвате на тия суеверни басни за вампири и духове?
Елена неспокойно посбута мъжа си под масата: не обичаше тя тия, ставащи вече редовни, неприятни спорове между Стьопа и баща й. Но Гюлев побърза да реагира:
— Кеплер, драги Стефане, беше също математик и астроном, и къде-къде по-велик от мен, а, на, вярваше на тия „суеверни басни“, и дори книги писа за тях.
— Малко зная за Кеплер, но сигурно и той е бил жертва на шарлатани и шмекери. Или най-малкото е бил заблуден.
Гюлев стисна зъби: не искаше да обиди зет си със случайно изтървана дума. Помисли и спокойно отвърна:
— Стефане, аз пък мисля, че заблуденият си ти… там, в оня клуб… Но аз не се бъркам нито в избора на твоите политически и философски идеи, нито дори в личния ти живот, макар че той засяга отблизо дъщеря ми, а оттам и мен… Бъди добър, уважавай и ти моите идеи.
— Тате! — несдържано скочи от стола си Стьопа. — Там, в оня клуб не са шарлатани! Там поне ни учат, че каквато чорба човек си надроби, такава и ще си сърба. Ето защо нека си изградим операта без помощта на таласъми! Ние имаме достатъчно сили за това.
Лъвското лице на Гюлев се изчерви до корена на бялата грива. И навярно щеше да избухне, ако не бе се обадил Маестро:
— Господа! — плахо изрече той, като се опита напразно да поразшири с пръсти коравата си яка. — За бога, недейте! Не бива да се караме за… такива неща… Нали трябва да обсъдим проекта!… А ако Чайковски счита, че министърът ще го одобри… такова… толкова по-добре… Аз лично много уважавам Чайковски, макар че в Италия… такова… не чак толкова… и ми се иска да му вярвам… — И с добрата си усмивка се обърна към Балкански: — Учителю, моля, имате думата!
Стьопа веднага седна, Гюлев, успокоен, се облегна на стола си.
Балкански сложи очилата си, ония с тънките железни рамки, които го превръщаха в добрия чичко, разтвори папката, която лежеше пред него, прокара десница по косата си, окашля се и започна да докладва. И тъй като усещаше върху себе си доверчивите, кадифени очи на Верка, говори красноречиво и убедително. Изложи вариантите, които бяха изработили с Казака, подробно анализира всяко перо, прави сравнения с бюджетите на Болшой театър, и подчерта, че по-надолу от тия цифри не може да се слезе, че всяко ново съкращаване на състава ще доведе до художествена непълноценност, а това ние не желаем, да? Обясни, че отначало ще работят с четири наети пиана, че женският състав на хора е включен съвсем условно, тъй като засега нямаме никакви хористки, и нека капитан Николаев час по-скоро се погрижи за оркестъра…
Накрая прочете молбата до министъра. Състоеше се от две едро изписани страници, които накратко формулираха задачите на трупата:
„Българската опера ще има значение като едно народно национално и просветително-образователно учреждение…“
Състав на новия театър: „54 човека“.
Средствата: „Общата сума на субсидията се определя от предполагаемите заплати на артистите, които заплати се явяват повече от минимални в сравнение със съществуващите в Русия и Западна Европа, както и от разноските по покупките на ноти, за наем на 4 пиана, костюми, декори, наем за салон и други. Всички тези разноски възлизат приблизително на не повече от 147 хиляди лева…“
Заключителните редове Балкански прочете високо и тържествено, сякаш пред него се намираше самият министър:
„В заключение, моля Ви, господин Министре, да вземете под внимание, че подготвителната работа за детайлно уреждане на оперното дело ще потрябва немалко време. И ако министерството има намерение да осъществи тази идея, за да почне да функционира операта от началото на идущия сезон, то трябва сега още да се дадат известни поръчки и пълномощия на избраните от вас деятели. С дълбоко уважение: Константин Балкански.“
Константин Балкански затвори папката. Кадифеният поглед го обливаше със светлина. Той побърза да свали очилата. Настана тишина.
— Е, господа, кой иска думата? — обади се Гюлев.
— Аз — каза Стьопа. Той се изправи, понамръщи се. Всички чакаха. И той започна, отначало пианисимо, после все по-силно и по-силно, докато стаята загърмя от експлозивния му бас:
Жило двенадцать разбойников,
жил кудряв атаман.
Много разбойники пролили
крови честных християн.
И както обикновено, при втория куплет останалите единайсет „разбойника“ вече пригласяха:
— Много богатства награбили,
жили в дремучем лесу,
вождь Кудиляр изпод Киева
выкрал девицу-красу…
… Късно вечерта, когато всички песни бяха изпети, цялото вино — изпито, всички думи — издумани и всички документи — подписани, членовете на Дружбата се разделиха.
Теодора Гюлева съблече новата си рокля, препаса престилка и, леко пийнала, се захвана да разтребва стаята, като си тананикаше:
Днем с полюбовницей тешился,
ночью набеги творил.
Вдруг у разбойника лютого
совесть господь пробудил…
Старият Гюлев, който се въздържаше от алкохол заради болния си черен дроб, и бе единственият трезвеник през тази нощ, се качи на тавана, отвори прозорчето и насочи тръбата към звездите. Бяха първите часове на юли, от градините долитаха птичи гласове, въздухът бе кристално прозрачен, небето — безкрайно до задъхване, звездите зовяха… Гюлев знаеше съвсем точно какво е разположението на планетите в този час, знаеше и взаимодействието помежду им. Оставаше да се състави хороскопа. Изкара молив и хартия, нахвърли няколко цифри и чертежи, сетне се настани под окуляра и потъна в бездните на вселената… Но постепенно забрави хороскопа и насочи тръбата към оня ъгъл на звездното небе, откъдето трябваше да се покаже кометата, чието появяване тъй отдавна бе изчислил и която очакваше със страстното търпение на истински астроном… Така седя той докато звездите избледняха и откъм хана на улица Нишка пропяха първите петли. Изправи се, затвори прозореца, сви тръбата и отиде да спи, като и през ума му не мина мисълта да свърже появяването на кометата със създаването на Дружбата.
Капелмайсторът капитан Николаев не побърза да се прибере. Офицерите от гвардейския полк даваха вечеря в чест на чешкия капелмайстор Марек, който се завръщаше в родината си. По този случай те бяха решили да отворят няколко бутилки с оригинален френски коняк. И като си пускаше кръгчетата дим към ясното небе, той се заклатушка към Военния клуб, като припяваше:
Бросил своих он товарищей,
бросил навеки он их,
сам Кудиляр в монастыр пошел,
богу и людям служить…
Тананикайки си песента на Дванайсетте разбойника, Маестро се упъти към дома си. Не понасяше алкохол и сега имаше чувството, че не стъпва на земята, а се носи като птица в топлия нощен въздух. Живееше самотен в малка стая над пълните със змии и жаби ями зад черквата „Света Неделя“, сред вонята на изхвърлената смет, но той нито усети шумоленето на пробудените змии, нито квакането на разтревожените жаби. Свали коравия нагръдник и седна пред пианото. Това пиано беше единственият ценен предмет, който притежаваше, заедно със синята тенджера, двете чинии и примуса, на който си вареше наденици. И тихичко засвири. И забрави тетрадките с домашните упражнения на учениците си, които трябваше да прегледа до утре. И се върна към ония не много далечни години, когато бе само Свирчо, и вместо пиано имаше само една нарисувана клавиатура, на която се упражняваше, за да стане един ден Маестро… Свири тихо, какво — сам не знаеше. Бяха някакви лирични импровизации на основата на „Дванайсетте разбойника“, и бяха толкова хубави, че пробудените съседи не се и опитаха да протестират, а затворили очи в леглата си, се оставяха да бъдат люлени от тях… Така свири той, докато се обадиха петлите от хана на улица Нишка…
Стьопа и Елена побързаха да си легнат и прегърнат. Бяха ненаситни. Откакто се запознаха в Москва преди три години, те като че не вярваха на щастието, че принадлежат един на друг, и едва ли не всеки час се стремяха да си го докажат. Тя беше възхитителна, а той обичаше да завира глава в златната коприна на нейните коси, и когато вселената се превръщаше в нажежен вихър, в него се надигаше екстатичното желание да понесе тази гола жена до небесата и да нададе вик на възторг: „Хора, тази жена е моя!“… А тя се разтваряше в неговия огън и се сливаше с всяка клетка на неговото същество… Може би в тази юлска нощ да е бил заченат моят баща? И може би песента за Дванайсетте разбойника да е виновна за моя неуравновесен характер?
Навън останаха да се разхождат само Балкански и Вера. Площадите бяха пусти, улиците — тъмни, искряха само звездите, откъм Витоша духаше прохладен вятър, Вера дъхаше на рози, двамата тананикаха песента, той искаше да каже нещо, нещо много важно, но му пречеше песента, само каза:
— Верка, бъдете уверена, ние ще направим голяма опера, да! Получим ли одобрението на министерството, ние ще се втурнем напред и никой, чувате ли, никой повече няма да ни спре! Помнете ми думата — един ден ние ще играем в „Скала“, в „Болшой“…
Тя вдигна очи към него: от сиянието на звездите профилът му се очертаваше мощен и благороден — Радамес, тръгнал да покорява световете.
— Да, Костя — каза тя и думите й се върнаха като ехо от околните сгради. — Непременно!
И тихичко запя. Той също. А друго искаше да й каже той, друго…
— Хубава песен — рече тя.
— Да — каза той. — Хубава… Най-хубавата песен на Шаляпин. Пее я винаги, когато е щастлив…
Спряха пред една от новите високи къщи на булевард Витоша. Зад завесите на втория етаж неспокойно се движеше сянка на жена.
— Сестра ми — прошепна тя. — Не си ляга, докато не се прибера. Лека нощ!
— Лека нощ! — отвърна той, вдигна ръката й, за да я целуне, но усети на бузата си докосването на нейната суховата длан.
После тя изчезна във входа.
Той остана пред вратата неподвижен, докато стъпките й заглъхнаха на стълбището, докато сянката зад завесата се махна.
Сетне си тръгна. И заподскача като влюбен гимназист, който за първи път е целунал момичето си. И запя. Запя с пълен глас, молто фортисимо. И столица София за първи път чу удивителния тенор на Славянския славей:
Господу-богу помолимся,
будем ему мы служить.
За Кудиляра-разбойника
будем мы бога молить…
Някакъв прозорец с трясък се отвори, гневен вик проряза столичната нощ:
— Ехей, тук не ти е кръчма! Я млъкни, че като сляза, ще те направя саде на разбойник!
Но Славянския славей не му обърна внимание, а продължи да си пее и подскача. Нощта бе топла, небето прозрачно, а звездите предричаха на самотния пълен и немлад вече мъж там долу на Земята много любов и краткотрайно щастие.