Ан Мейджър
Мъж за милиони (7)

Седма глава

Джени се върна при гостите, сякаш нищо не се бе случило. Блейд се прибра в ранчото и като буреносен облак изкачи стълбите към стаята си. Тя бе отново ледено недосегаема! А в него бушуваше вулкан от чувства. След като разкри душата си пред нея, нямаше настроение за танци, флиртове и скара. Помоли един от келнерите да върне гостите с трактора. Не можеше да остане повече там, където бе Джени. Трябваше да се справи с ада в себе си. Потърси убежище в спартанската си стая. Как бе възможно една жена да влезе под кожата на един мъж и да остане там завинаги? Не можеше да я прогони от мислите си, каквото и да направеше. Сякаш бе обсебен от нея за цял живот. Дори когато я целуваше с яростна обида, тя караше кръвта му да кипи, както никоя друга жена. Какво толкова имаше в Джени? Сляпата, безумна страст към нея го разтърсваше. Винаги. Но тази нощ я ненавиждаше, както и себе си. Разбираше, че желанието да я притежава го погубва.

Можеше да остане в армията, на хиляди километри от Зачери Фолс и Джени. Представи си мръсотията и мухите… Артилерийските атаки… Миризмата на горящия петрол… Отпуснатото детско телце в ръцете му… Прогони ужасните спомени. Не желаеше да се връща там! Имаше дом и копнееше да живее спокойно в него.

А повече от всичко на света желаеше Джени да е с него сега в леглото… Голото й тяло да се притиска до неговото… Тъмната й копринена коса да се пилее по възглавницата и пръстите му да си играят с нея… Да слуша как тя мълви любовни думи и стене от страст… Да й е нужен, както тя на него… Да го моли да я доведе до екстаз, без да се срамува, че се люби с него…

Прогони това видение. То само разпалваше кръвта му, а никога нямаше да се сбъдне. Усмихна се горчиво. Как биха му се подигравали в градчето, ако разберяха, че опасният Блейд Тейлър, който знаеше как да се справи с всяка жена, чезнеше по дъщерята на проповедника и не можеше да я притежава! Така му се пада, защото е лош и порочен, щяха да кажат те. И щяха да бъдат прави.

Блъсна вратата и влезе в стаята. Усети миризма на цигара и натрапчив скъп парфюм, който му бе познат отнякъде. До леглото светеше връхчето на запалена цигара.

— Цяла вечер те чакам, Блейд — измърка като котка Сюзън. — Вече мислех, че никога няма да дойдеш…

— Виждам — рече сухо той. — Къде е колата ти?

— Оставих я зад гаража. Исках да те изненадам.

— Е, изненада ме.

— Искаш ли цигара?

— Благодаря.

Приближи се до леглото и запали клечка. Очите им се срещнаха. Нейните бяха изпълнени с желание и молба. Полата с цепка откриваше бедрото й. Плъзна поглед по крака й.

Беше страхотно изтощен. Не знаеше какво да прави. Не обичаше жените да го преследват. Но те не разбираха тази особеност на мъжете.

— Отдавна не си се обаждал…

— Ами… Зает съм — отвърна предпазливо.

— Кой би помислил, че Кейлъб ще ти остави половината ранчо в завещанието си? Ти защо не се върна по-рано?

— Нямаше причини. Дийн се грижеше за всичко.

— Сега си богат… Какви шеги си прави понякога съдбата…

— С мен — повече от когото и да било даже — съгласи се той. Но чувството му за хумор го нямаше тази вечер.

— Не си ли доволен поне мъничко, че дойдох чак тук да те потърся? — опита се тя да привлече вниманието му. — Липсваш ми, Блейд…

Страстта, разпалена от Джени, все още бушуваше във вените му. Поканата на Сюзън беше повече от ясна. Тя бе хубава, зряла, руса и сочна. Беше по-красива от Джени. Знаеше какви удоволствия би могла да му достави. Но не я желаеше. Погледът му се спусна отново по разголения крак. Имаше огромна нужда от жена в момента, ала въпреки яростта си към Джени, обичаше и искаше само нея. И не искаше тя да намери Сюзън в стаята с него.

— Сюзън… — започна той внимателно.

Нямаше намерение да я наскърбява. Приседна на леглото до нея, за да й обясни отново онова, което и бе казал при първата им среща. Можеха да бъдат само приятели. Но тя разбра жеста му погрешно. Хвърли се на врата му. Преди той да успее да каже каквото и да било, тя вече го целуваше.

 

 

Джени паркира колата пред къщата и постоя известно време сама в тъмнината, за да събере кураж. Отиваше при Блейд. Не можеше да чака повече. Едва ли щеше да има по-подходящ случай да се разберат. Зад щорите на прозореца му се прокрадваше слаба светлина. Фордът беше спрян на алеята.

Ще му каже, че греши по отношение на нея. Ще признае, че самата тя не е била права. Причинила му е болка, без да иска. Не го е разбирала. Мнението й за него няма нищо общо с подозренията му. Пречеха й нейните объркани чувства, а не неговата репутация. Никога не бе вярвала на клюките за него…

Докато изкачваше тесните стълби, сърцето й биеше лудо от страх при мисълта как ще застане пред него. Беше си тръгнал страхотно ядосан от празненството… Дали щеше да й прости?

Вратата бе открехната и тя надникна неуверено в стаята, по-засрамена и уплашена от когато и да било. Ръката й, протегната да доотвори, замръзна във въздуха. Гледката, която видя на мъждивата светлина, вледени кръвта й.

Стори й се, че ще се разпадне. Не можеше да откъсне поглед от Блейд и Сюзън, които се целуваха на леглото. Ръката на жената обвиваше широкия му гръб. Дългият й крак бе разголен. Все още бяха облечени. Но не беше необходимо голямо въображение, за да си представи докъде може да доведе целувката между мъж като Блейд и жена като Сюзън…

Измъкна се, без да я усетят. Стана й лошо от неудобство и ревност. Предател! Как бе възможно след страстното обяснение край реката да потърси Сюзън, сякаш чувствата му към Джени не значеха нищо…

Хората са имали право! Блейд би се любил с коя да е жена, стига тя да пожелае. Само глупачка можеше да се влюби в него… И той да й разбие сърцето… А дали самата Джени беше влюбена в него? Не, разбира се! Любовта е възвишено чувство, а не тази глупаво надигаща се страст, която изпитваше към него… Но влюбена или не, болката оставаше.

Сълзи заслепяваха очите й, докато тичаше към спалнята си. Каква наивност — да повярва, че се е върнал от благородство, за да й помогне за ранчото! Беше и се подиграл… А най-ужасното бе, че дори след като видя Сюзън в обятията му, продължаваше да го желае. Дори по-силно от преди.

 

 

Някакъв звук на стълбите накара Блейд да се опомни. Освободи се от прегръдките на Сюзън и се изправи.

— Най-добре ще е да си отидеш — беше всичкото, което и каза.

— Да си отида? — втренчи тя невярващ поглед в него и прекара крака си по леглото.

— Между нас не може да има нищо. — Гласът му бе дрезгав. Не можеше да се познае. Дали не беше откачил? Не желаеше да се люби със Сюзън, когато така ужасно се нуждаеше от жена.

— Не може да бъде, Блейд!

— Може. Казах ти, че искам да сме само приятели.

— Разбрах, но…

— Сюзън, ти заслужаваш някой да те обича! Аз не мога. Опитай да се сдобриш с Бил!

— Дотрябвал ми е Бил, щом ти си тук. Или има друга жена? — Той не отговори и тя продължи иронично: — Аха, вярно е онова, което се говори в града, нали? Падаш си по Джени Зачери! И може би вече спиш с нея?

— Не я намесвай в разговора! — прекъсна я грубо той. Гневът му показа на Сюзън, че е налучкала.

— Значи Джени е жената! — скочи разярена тя — Ти какво си мислиш, че си по-добър от мен ли? Боже, колко смешно! Блейд Тейлър си въобразява, че бил по-добър от Сюзън Харпър и тя не била за него!

— Сюзън, моля те, върви си!

— И какво намираш в тази скучна Джени? Тя не знае как да завърти един Килпатрик дори! Да не говорим за мъж като теб! Съжалявам те, Блейд — изля тя злобата си. — Нали мразеше лицемерите в градчето? А Джени Зачери е най-ужасната от тях! Басирам се, че те презира! И така ще бъде винаги!

— Вече наговори твърде много глупости — разсърди се той.

Сюзън изпита жестока наслада от мрачното изражение, което се появи на лицето му. Тя си тръгна, като затръшна вратата.

 

 

Джени прекара следващите дни в тревога. В събота прие поканата на Майк да отидат на градския бал. Той беше мил с нея, както винаги, обаче тъкмо това я караше да осъзнава още по-болезнено колко й липсва Блейд. Забеляза, че присъстващите я заглеждат с любопитство. Подозираше защо… Сидни Радърс, дебела, завистлива клюкарка, изчака Майк да отиде при бара и се приближи към Джени.

— Не очаквах да те видя с Майк тази вечер — подхвърли с лукаво любопитство.

— И защо не си очаквала? — реши да я атакува Джени. Със Сидни не бяха приятелки.

— Ами, говори се, че ти и Блейд…

— Защо слушаш клюки? — отряза я Джени.

— Как да не слуша човек, когато става въпрос за Блейд? Аз съм жена и… Нали разбираш какво искам да кажа?

— Не понасям клюки! Няма нищо вярно! Той не е лош човек!

— Че аз да не би да съм казала такова нещо! — Черните очички надничаха жадно изпод ситно накъдрената коса.

— А какво точно искаш да кажеш, Сидни Радърс?

— Интересно, как живеете там сами двамата… Всички знаят, че той не прощава на жените.

— Щом знаеш толкова много за него, би трябвало да ти е ясно, че не би се занимавал със сухарка като мен. Той може да има, която и да било друга жена. При това, дамите в града явно проявяват към него по-голям интерес от мен…

— О, не съм сигурна…

— Блейд и аз сме роднини и партньори. Имаме общ бизнес. Той има право да живее в ранчото точно толкова, колкото и аз. Да ти кажа, почти не го виждам. Работи денонощно. И не сме сами в ранчото! Мария и Кати също живеят в къщата. А курортът е пълен с хора.

Очите на Сидни се окръглиха от недоверие.

— Вие двамата сте като огън и слама. Само трябва някой да драсне клечката. Блейд Тейлър е направо динамит! — отсече тя и си тръгна, като остави Джени да размишлява над думите й.

 

 

В неделя сутринта Джени отиде на църква. След службата обядваха с Майк и негови приятели в „Блубонет“. После заведе Кати в зоопарка в Сан Антонио. Опитваше се да не мисли за Блейд. Но споменът за него и Сюзън постоянно я измъчваше.

През следващата седмица се срещаха рядко, макар че тя усещаше с цялото си същество присъствието му. Той явно я избягваше. Би трябвало да е доволна от това, защото и тя се стремеше към същото. Всъщност през цялото време се питаше къде и с кого е той в момента. Въпреки решението си да го намрази, копнееше да го срещне…

Беше събота следобед. Джени се приготвяше за среща с Майк, ала вниманието й бе привлечено от камион с ремарке и два коня в задния двор. Отиде види какво става. Блейд беше там. Развеждаше чистокръвен черен.

— Блейд, какво правиш? — Тя пристъпи в ограденото пространство пред обора, за да наблюдава по-добре как той укротява коня и мускулите на гърдите му играят.

Той и конят бяха два великолепни мъжки екземпляра от своите видове, еднакво бесни и решени да вземат надмощие един над друг.

— Пази се от Мак, Джени! Див е, повече от година не е язден. Купих него и тази кобила преди две седмици. Ти ще можеш да я яздиш, кротка е. Но аз трябва първо да го обуздая — ако това изобщо е възможно.

— Какво е това странно име за кон — Мак?

— Той е необикновен кон. Не се отличава с добър характер.

— Но защо го наричаш Мак?

— Съкратено от Макиавели. Имало някога такъв коварен държавник в Италия…

— О, Боже, как си го измислил!

— Приличат си по характер…

Блейд се зае с коня. Говореше му нежно, галеше го по лъскавия врат. Разбираше от коне, както от жени. Ако някой би могъл да обуздае Мак, това бе единствено той. Загледана в тях, тя забрави за момент ужасния си гняв и обидата от връзката му със Сюзън. Как би искала и нея да докосва нежно и да й говори като на Мак. Но Блейд не й обръщаше внимание. И тя реши, че е време да върви да си оправи косата за срещата с Майк. На излизане от обора тя бутна някакви дъски, подпрени на оградата. Отскочи встрани и избегна удара. Шумът обаче подплаши коня и той се отскубна от Блейд. Тя чу зад гърба си бясното му цвилене.

— Джени, внимавай! — изкрещя Блейд.

Обърна се и видя как той се хвърли пред коня, за да я предпази. Чу копитата да се забиват глухо в тялото му. Бързата реакция на Блейд отклони коня и той прехвърча на косъм от нея, преди да препусне в галоп през отворената врата.

Тя се затича към Блейд, който лежеше повален на земята. Надигна се бавно. С усилие седна. Стиснатите му устни показваха, че изпитва силна болка. По бузата му се стичаше кръв. Тя коленичи до него в прахта. Докосна раната.

— Блейд, как си? — Беше бяла като платно от ужас. Само за миг копитата на коня можеха да го превърнат в кървава пихтия.

— Май не съм съвсем добре в момента — отвърна той унило, като опипваше бузата си. Вдигна очи към Джени. И в тях тя неочаквано откри удивителната светлина, която ги озаряваше винаги когато той се усмихваше. Стисна ръката й.

— Мина толкова близко от теб! — Ръката му я сграбчи и после се плъзна по лицето и тялото й, сякаш да се увери напълно, че нищо й няма. — Дяволски близко беше! — Джени усети, че той трепери, но не подозираше, че е от страх как конят можеше да я стъпче. — Стой настрана от обора, докато обуздая този дявол! — рече рязко и я пусна.

— Блейд…

Той се обърна и слънцето заблестя в златистите му коси. Върху ризата му аленееше петно кръв. Конят за малко щеше да го убие заради нея… При тази мисъл сърцето й се сви от болка. Не можеше да си представи какво ще прави, ако той умре…

— Моля те, не тръгвай след него! Остави го!

— Ей сега ще го настигна! Ще види той!

— Недей, моля те, ще ти направи нещо…

Съчувствието в гласа й го разстрои. То му напомни, че тя ненавиждаше чувствата, които изпитва към него. Нервите му бяха обтегнати. Не можа да прикрие гнева си.

— Теб какво те интересува? Защо не вървиш да се гласиш за срещата с Килпатрик? Той е мъж, достоен за твоите грижи. Аз предизвиквам у теб само чувства, от които се срамуваш!

— Ти откъде знаеш, че имам среща с него?

— Забравяш, че в Зачери Фолс няма тайни… Новините се разпространяват бързо! Ще взема и аз да си уредя среща с някоя жена, дано хората да престанат да приказват за нас двамата… Не разбирам само защо още не съм си хванал някоя.

„Нали си хвана Сюзън?“ — искаше да изкрещи тя. Значи, освен женкар, той беше и лъжец! И кой знае още колко пороци имаше…

— Мисля, че е най-разумно да излезеш с Килпатрик. Така слуховете за нас ще секнат. Ще можеш отново да вървиш с гордо изправена глава! — Усмихна се подигравателно. — И ще измиеш петното от връзката си с мен.

Джени си спомни как той се целуваше със Сюзън. Изпълни я болка и омраза към Блейд. Как можеше да сменя жените така безразборно? Беше вбесена от себе си — да се загрижи за мъж, който изобщо не се интересува от нея. Какво унижение! Изпита желание да му причини болка, както той бе постъпил с нея.

— Да — започна тя ядно. — Надявам се, че ще измие петното от теб, Блейд Тейлър. Всяка жена ще е горда да я видят с мъж като Майк. Той е джентълмен! Уважава ме! А ти… Можеш само да накараш жената да слезе до нивото ти, да загуби достойнството и гордостта си!

Блейд мълчаливо я наблюдаваше. Вятърът рошеше косите му. Самообладанието му я обезоръжаваше и тя се засрами от необмислените си думи. Сцената със Сюзън не беше оправдание за тях. Внезапно осъзна, че той се приближава към нея. Обзе я ужас. Спокойствието върху лицето му се замени с гневна ярост. Поиска да се измъкне назад, ала той я хвана и я притегли към себе си.

— Измий това, ако можеш! — Впи устни в нейните и преви тялото й под своето. Бедрата му я притискаха, а гърдите му сякаш искаха да я смажат. Целуваше я страстно, без никакъв свян. Прегръдката му бе преднамерено безочлива. Но всичко това предизвикваше в нея прилив на чувства, които я объркваха и плашеха. Слаба, покорна и изтръпнала, тя забрави всичко на света, освен ръцете и устните на Блейд, които се движеха по нея.

Както винаги, любовната игра изостри желанието и у двамата, макар Джени да съзнаваше, че той само я унижава. Бавните му пламенни целувки я караха да трепери. Устата му слезе по врата към пътечката между гърдите й. Струваше й се, че ще се разтопи от възбуда. Изстена и покорно се остави в ръцете му. Единственото й желание бе той да я грабне, да я отнесе на някое скришно място и да я люби. Представи си плевнята, пълна с ухаещо сено. Но той нямаше предвид това.

Освободи я от прегръдката си и я отблъсна. Желанието продължаваше да ги разтърсва и караше Блейд да се гневи още повече на себе си, а в Джени засилваше усещането, че се унижава. Беше твърдо убедена, че за него е нещо като Сюзън Харпър.

— Мразя те! — Гласът й бе задавен от болка. — Не смей да се отнасяш с мен като с някоя от твоите евтини жени!

— Така ли? Та нали самата ти искаш това! Какво, по дяволите, мислиш, че правиш тук? Защо ме зяпаш целия следобед? Стой настрана, щом ме презираш! Щом не искаш целувките ми и мен! Аз гледам да не ти се изпречвам на пътя… Тичай след Килпатрик, нали желаеш него!

Наранена, тя премина в настъпление:

— Точно това ще направя!

— А целувките му карат ли те да припадаш? Мога да те имам веднага и ти прекрасно го знаеш! Както всяка жена! Дори по-лесно от някои… — Тази истина, произнесена от неговите уста, я прободе като нож. Ненавиждаше го!

— А ти изобщо не можеш да се сравняваш с Майк! Различни категории сте! Той е джентълмен!

Блейд сви устни презрително.

— Само приказваш така, но като знам колко си страстна и необуздана, чудя се как не умираш от скука с него…

— Ти пък какво знаеш… — Тя се овладя навреме. — Изобщо не ме познаваш! Не знаеш каква съм в действителност!

— Аз ли не знам? — Погледът му беше дързък и опасен. На устните му играеше лукава усмивка. Явно имаше предвид онзи следобед, когато езикът и устата му бяха изучили всички тайни кътчета на нейното тяло. — Познавам те толкова, колкото един мъж може да опознае една жена. Ще ми е приятно да си поприказвам за някои наши общи спомени, но трябва да догоня Мак!

Той я оставяше… Тя нямаше значение за него. Джени не устоя на желанието да има последната дума:

— Щом си толкова твърдоглав и хукваш след коня, да знаеш, че ще се радвам, ако те направи на кайма с копитата си! — Беше вбесена и крещеше.

— Хубава работа! — Усмивката му бе язвителна. — Приказки за убийства и кръв от устата на примерната, благородна и благочестива дъщеря на проповедника!

— Дано си счупиш главата!

— О, вярвам, че ми го желаеш — засмя се той. — Но можеш да си спестиш по-нататъшните обиди, защото човек умира само веднъж.

— В такъв случай наистина е жалко…

— Така казват хората — беше сухият му отговор.

Тя се втурна към къщата. Чуваше подигравателния му глас зад гърба си.

— Усмихни се! Може точно днес да имаш късмет! Да речем, този необуздан звяр да ме стъпче с копитата си. Ще дойдеш на погребението ми… Това ще бъде радостно събитие за теб и за всички в Зачери Фолс. Жалко, че няма да мога да ви се порадвам.

Смехът му я шибна като с камшик. След миг вече ужасно съжаляваше. Обаче беше късно да му се извини. Отишъл бе да търси Мак. Часовете минаваха, а той не се връщаше. Тя се изплаши. Представяше си, че конското копито го е улучило в главата и сега лежи в безсъзнание някъде из пасищата… Тази мисъл я изпълваше с ужас. Искаше да хукне да го търси. Но колко унизително щеше да бъде, ако той не беше ранен и разбереше, че тя отново се е загрижила за него.

Блейд беше отвратителен! Защо се върна и наруши спокойствието й? Непрекъснато мислеше за него. Не знаеше какво да прави. Вече не можеше дори да се държи естествено. Не обичаше да се кара с хората. Защо тогава непрекъснато се дърпаха с Блейд?

Доста по-късно, когато излизаше с Майк тя съзря от колата Блейд. Самотната му фигура се откроява на кървавочервения фон на залеза. Водеше Мак вкъщи. Като го видя й олекна. Опитваше да си внуши, че за нея е важно ЧОВЕКЪТ Блейд Тейлър е здрав и читав, а МЪЖЪТ Блейд Тейлър не я интересува. Щеше да е много нещастна, ако с него се бе случило нещо лошо, след като го бе изкарала от нерви.

Не го видя до неделя вечер. Знаеше, че нарочно я избягва. Но непрекъснато мислеше за него. Питаше се чии устни целува в жаркия мрак, чие тяло се притиска до неговото. Струваше й се, че ще умре.

 

 

В понеделник сутрин стомахът й се сви на топка от притеснение. Трябваше да отиде на работа. А там с Блейд можеха да се срещнат по най-различни поводи. Взе решението от страх — обади се по телефона и излъга, че е болна.

Играеше с Кати и Хайди в задния двор, когато видя форда да се задава по пътя. Представи си Блейд в прегръдките на Сюзън и й причерня от болка. Наведе се да вдигне от земята плюшеното мече, което Кати подхвърляше с радостни възгласи. Подаде й разсеяно играчката. Вниманието й бе насочено към шума от камиона по входната алея.

Блейд се появи иззад къщата. На лицето му бе изписана загриженост. Но тя се стопи в усмивка, щом видя Джени да си играе със златокосото момиченце. Гневът му от събота се беше стопил. Утешил се бе при някоя жена, помисли си Джени.

Кати се отскубна от майка си и се хвърли в силните загорели ръце на чичо си. Джени завидя на дъщеричката си за свободата, с която можеше да направи това. Блейд се засмя на детето и му подхвърли мечето. Кати засия в усмивка, когато се изви да вземе любимата си играчка.

— Помислих, че си болна — подхвърли на Джени над къдричките на детето.

Нима се беше загрижил толкова за нея, че да се върне само за да я види? Това предположение носеше много надежди, ала тя моментално го отхвърли. Винаги търсеше нещо романтично в постъпките му… Държеше се като последната глупачка, щом ставаше въпрос за този рус мъж с дяволска усмивка и ужасна репутация.

— Днес не ми се работи — отвърна рязко. — А ти как така си се загрижил за мен?

Очите му помръкнаха и от това й стана много неприятно.

— Разбира се, не е моя работа… — започна той бавно. — Знам, че далеч не си съвършена. Познавам характера ти и… — В безсрамния му син поглед тя видя мъжа, пред когото не минават номера. — Е, да речем, знам някои твои слабости. Но не съм очаквал, че си кръшкачка.

Тя стисна гневно устни. Искаше да го нападне заради нахалния поглед и обидите, ала навреме се сети за поговорката „Гузен негонен бяга“.

— Не кръшкам — успя да каже накрая.

— Да ти кажа право, не те обвинявам. Комплексът е в такова състояние в момента… Понякога и на мен ми се иска да зарежа всичко. — Той отново подхвърли мечето на Кати, която се захласна от удоволствие, и се завтече да го вземе.

— Не съм се отказала от тежката работа! — възмути се Джени. — Ти нищо не разбираш…

— Значи си послушала съвета ми и оставаш у дома, за да отучиш тази палавница да си смуче пръстчето. — Той погали детето и го вдигна високо във въздуха заедно с мечето. — Е, да, както обикновено, то е пак в устата й.

— Пъстче, чичо Блейд — цвърчеше гордо Кати.

— Стига глупости! — опълчи се Джени. — Тя е само на две годинки! Ще престане да го смуче, когато му дойде времето. Аз отивам на работа!

— Така си и мислех — засмя се Блейд и това я вбеси.

Отиде на работа със съзнанието, че той я провокира да го направи — след като се убеди, че й няма нищо, я предизвика да тръгне, макар че не желаеше.

О, наистина бе невъзможен!

Въпреки това в дъното на душата си тя беше щастлива, че се загрижи за нея!