Ан Мейджър
Мъж за милиони (6)

Шеста глава

Докато тракторът подскачаше по пътя в кадифената, осеяна със звезди, нощ, Блейд нито веднъж не попита Джени за посоката. Стигнаха поляната край реката, където всяка година се провеждаше празникът на сенокоса. Площадката за танци бе осветена от фенери, окачени по клоните на околните дъбове. Готвачите се суетяха около скарите. Покрай реката бяха подредени дълги маси с покривки на червени и бели карета. Оркестърът посрещна гостите с познати кънтри мелодии и скоро всички припяваха с ентусиазъм.

Блейд помогна на Джени да слезе от кабината. Без да си разменят нито дума, двамата се заеха със задълженията си. Тя посрещаше гостите, показваше им масите с наредените ордьоври.

Веселбата напредваше, а Блейд все така я избягваше. Настроението й спадна. Нищо не се бе променило между тях! Каква глупачка бе да си въобразява, че той я е поканил, за да бъдат заедно тази вечер…

Всички жени, от осем — до осемдесетгодишните, се тълпяха около него. Най-неприятното бе, че това явно му допадаше. Той се смееше, разговаряше, шегуваше се с всяка една от тях. С всички, освен с Джени. В момента танцуваше под дърветата с едно красиво момиче на име Луиз, най-много на двадесет години. Главата й с гарвановочерни коси почиваше на рамото му, очите й бяха мечтателно притворени.

Ревността причиняваше болка на Джени. Що за глупав мазохизъм, да стои и да ги гледа как танцуват! Трябваше да си намери някакво занимание! Запъти се към открития бюфет. Неочаквано пред нея изскочи Рос Джекнъс, богаташ от Сан Антонио. Той бе на средна възраст, вече понапълнял, но въпреки това много приятен. Лицето му светна в усмивка:

— Точно вас търсех, млада госпожо! Ще танцувате ли с мен?

Джени избягваше да танцува с гости на хотела, но отново мерна двойката под дърветата и ревността, която я прободе, я накара да приеме поканата му. Рос беше голям бъбривец и не спря да говори докато танцуваха.

— Страхотно съм впечатлен от вашия курорт, госпожо. Много ме заинтригувахте и дори се изкушавам да инвестирам в някой и друг парцел тук. Интересувам се и от къщата, която е обявена за продан.

— Благодаря за вниманието, господин Рос. Можете да направите това веднага щом пожелаете.

— Блейд Тейлър е умна глава, каквото и да приказват хората за него.

При споменаването на Блейд и клюките в градчето, Джени се наежи. Нямаше ли най-после да спрат да се занимават с Блейд? Та той бе човек като всички останали!

— Много работлив и способен е! Винаги е бил такъв — защити го тя. — Не слушайте какво говорят хората за него!

— Точно такова впечатление ми направи… Но хората разправят друго. Претендирал за половината от вашата и на детето ви собственост.

— Не е тяхна работа — каза строго Джени.

— Много бързо реагирате в негова защита. Прекалено бързо — повтори той многозначително — Чудя се дали…

— Какво странно има? Той е мой девер. И партньор в бизнеса. Хората тук все коментират някого и това е отвратително. Подхванат ли те, не спират. Откакто се е родил, Блейд все им е на устата.

— Ами така е навсякъде в Тексас. Но ако бях на ваше място, госпожо, нямаше да ми бъде приятно хората да сплетничат. Щях да го накарам да се изнесе от жилището над гаража, при това незабавно. Хората говорят, нали разбирате…

— Какво говорят?

Лицето му изразяваше дълбока загриженост.

— Какво можете да очаквате от градче като Зачери Фолс? Приказват, че двамата живеете сами в ранчото…

Джени почервеня от гняв. Яд я беше не на Рос, а на клюката, пусната зад гърба й. Напоследък често усещаше върху себе си многозначителни погледи. Отминаваше ги, без да се замисля.

За щастие, музиката спря. Джени беше много разстроена. Трябваше да остане сама за момент и да се съвземе, за да може отново да поеме ролята си на домакиня на празника. Остави Рос, но не се върна на тържеството. Тръгна по пътеката покрай реката. След завоя брегът се разширяваше и бе осеян с гладки бели скали. Приседна на една от тях. Впери невиждащ поглед в сребристите води, които се изсипваха в искрящ водопад по изкуствения бент. Защо хората бяха толкова жестоки? Защо винаги мислеха най-лошото за Блейд, а сега и за нея?

„Но това е истина, хорските приказки са верни“ — шепнеше познатото гласче.

Не, не беше истина, за съжаление. Блейд не я поглеждаше от седмици. А това бе по-болезнено и унизително дори от клюката…

Тя не усети как той се бе приближил до нея в тъмнината. Бълбукането на реката и цигулките в далечината прикриваха шума от стъпките му.

Гласът му бе приглушен от болезнено желание:

— Джени…

Сърцето й подскочи. Не искаше да я намери тук. Но не можа да устои на нежността в гласа му.

— Тук съм — обади му се унило.

— Добре ли си?

— Да.

— Случило ли се е нещо? Рос да не е налетял да те целува? Аз ще го…

— Не ставай смешен! Разправяше ми колко е впечатлен от онова, което ти направи в курорта откакто се върна. Иска да инвестира.

— Чудесно, Джени! Знаеш ли каква хубава работа ще ни свършат парите му!

Блейд се приближи и тя можеше да го разгледа на лунната светлина. Рошавата му коса се издигаше като сребрист пламък над бронзовото лице. Беше висок, с великолепно тяло и широки рамене. Присъствието му винаги я възбуждаше щом оставаха сами. Прииска й се ръцете му да я обгърнат, тялото му да се притисне до нейното и да усети жарката сила на мускулите му. Но той мислеше единствено за парите и за курорта. Избягваше я и търсеше други жени, като Луиз, с която танцуваше…

— Страхотно е — отсече Джени и се извърна ядно.

— Кажи ми какво те разстрои! — упорстваше той.

— Моля те, остави ме сама!

— Няма.

Гласът му прозвуча точно над нея. Пръстите му я докоснаха нежно по рамото. Вълнението я заля.

— Джени…

Само да чуеше името си, произнесено от него, моментално се възбуждаше и ставаше жена до мозъка на костите си.

— Момиче, ние с теб изобщо ли не можем да разговаряме?

— Ами да, точно това казват за теб! — нахвърли се тя безразсъдно върху него. — Че не можеш да разговаряш с жени. Че ги използваш само за едно!

— По дяволите, защо е всичко това? — Първите признаци на гнева се прокраднаха в гласа му.

— Върни се при танците!

— Няма да те оставя, докато не ми кажеш какво е станало! — Пръстите му си играеха с крайчетата на косата й. Близостта му я разтапяше.

Обърна се ядосано. Как можеше да е готова да се хвърли на врата му, след като го видя преди малко да танцува с онова момиче!

— Добре, щом толкова искаш да знаеш… Рос ми каза, че хората говорят за нас двамата, че живеем сами в ранчото. И това не ми е приятно!

— Така значи… — Нежността си бе отишла от гласа му. Сега бе рязък и гневен. Пръстите му се стегнаха около китката й. — Нищо не се е променило…

— Май че е така. Поне в Зачери Фолс — изрече тя печално.

Той пребледня от гняв. На лунната светлина лицето му изглеждаше мъртвешки бледо. В погледа му се появи познатото чувство на изолация, което тя ненавиждаше.

— И за теб е ужасно, че свързват името ти с моето… Да, ти още първата вечер ми каза, че не искаш да живея в ранчото, защото хората щели да говорят…

Беше ли го казала наистина? Навярно го бе наранила с думите си, защото в гласа му имаше болка… А той интересуваше ли се от нея?

— Блейд, казала съм го, без да искам.

— А може би си искала да кажеш точно това? И ти, както всички тук, ме мислиш за толкова покварен, че да налетя на жената на брат ми! Голям глупак съм! Защо се върнах тук и се трепя да спасявам ранчото за теб и за детето ти…

— Нима дойде, за да ми помогнеш?

— Разбира се, че затова съм тук! Как можа да повярваш на клюките за мен! — Силно развълнуван той я привлече към себе си. — Знам какво говорят зад гърба ми — че съм страхотен егоист, върнал съм се да ти взема ранчото и ако мога да се възползвам от теб като част от сделката… Дявол да ги вземе клюкарите от Зачери Фолс! Писна ми да се ровят в живота ми и да ме изкарват какъв ли не! — Ръцете му нетърпеливо милваха тялото й. — Ти си моя, Джени! Знаеш, че винаги си била моя! И те донякъде имат право. Върнах се, защото искам теб! Дойдох да взема онова, което ми принадлежи!

Чувствените му устни бяха жестоко стиснати. Наведе се над нея заплашително.

— Недей Блейд! — Тя го желаеше, ала не такъв. Не когато бе бесен и мразеше целия свят. Докосна с ръка гърдите му.

— Защо не искаш, за Бога? — Той сграбчи ръката й и я притисна ожесточено към устните си. Целуваше китката й с такава болка и страст, че тя се разтрепери. Беше сигурна, че е усетил вълнението. — Какво ли ще кажат хората, ако разберат истината? — В гласа му желанието се смеси с цинизъм. — Ако узнаят как ме изкушаваш с целувките и лудата ти страст към мен? Как ме възбуждаш, а после се криеш лицемерно зад проклетите си добродетели? Ако научат, че страхотно си падаш по мъжа, когото те презират, но те е страх да бъдеш с него?

— Блейд, аз…

— Не искам обяснения, Джени! Хората имат право. Наистина не ме бива да разговарям с жените. Мога да правя с тях само онова, за което са създадени. Ти си жена, колкото и усилия да полагаш, за да прикриеш този факт. И аз най-после ще те направя моя жена!

Ръцете му сграбчиха тялото й. Устните му търсеха нейните с отчаяна настойчивост. Цял месец дори не я бе докосвал. Мислеше, че тя иска точно това — да бъде оставена на мира. Но през това време не се беше любил с други жени, въпреки че доста кокетки се увъртаха около него. Влудиха го думите й, че не й било приятно да свързват името й с неговото. Каквото и да направеше, не можеше да й угоди. Тя винаги успяваше да го унижи. Разгневен и обиден, Блейд я целуваше ожесточено, без да го е грижа, че й причинява болка. Нима тя се съобразяваше с него?

Джени сви ръце и го заблъска в гърдите, ала не можа да се освободи от силната му прегръдка. Той се засмя.

— Не разбра ли, скъпа, че колкото повече се дърпаш, толкова по-голямо удоволствие ми доставяш? — Усещаше как бедрата й се притискат в тялото му.

— Как може да си толкова нахален! — проплака тя.

— Какво се чудиш, нали знаеш що за стока съм… Предполагам, разбираш добре как си ме възбудила с еротичната си красота, с тези страстни погледи и с предизвикателното си държание… Ако беше друга, вместо теб, досега да съм…

Прегръдката му бе като затвор. Наложи й безочливата интимност на устните си. Принуди я да разтвори уста, езикът му се вмъкна при нейния. Разкопча блузата й. Ръцете му мачкаха и стискаха гърдите й. Нахвърли се върху нея с изтощително дълги целувки. Когато езикът му се плъзна в ухото й, Джени се замая от възбуда. Той дръпна блузата от раменете й и я захвърли на земята. Свали презрамките на сутиена. Оголи гърдите й с изкусително сочните розови връхчета и впи устни в тях.

— Недей, о, Блейд, недей! — простена тя.

Но когато главата му се зарови между гърдите й, Джени изпита неописуема наслада. Простена и зарови пръсти в златистите му коси. Езикът му се спусна с ликуващи милувки по хълмчетата на гърдите й. Галеше я, ближеше я, целуваше я, докато я накара да забрави всичко, освен собственото си тяло, гърчещо се под милувките на езика му. Неговият жесток необуздан гняв я изгаряше цялата, както всичко, което той правеше за нея. И почтеното й решение да се бори срещу него се изпари набързо.

Не биваше да му позволява да върши тези неща! Между тях не съществуваше любов… Блейд по-скоро я мразеше… Но непознатият нов свят на върховна наслада я поглъщаше изцяло. Вече не помнеше нищо за себе си или за него. Знаеше единствено, че повече от всичко на света желае той да я докосва, да усеща дивата му страст.

Той откъсна устни от тялото й. Лишена от ласките му, тя се отпусна безпомощно на скалата. Той трепереше и дишаше тежко, но не направи ни най-малък опит да я докосне отново. Знаеше, че ако го стори, нищо няма да го спре да я обладае.

— Знаеш ли какво ми е да те желая и да знам, че според теб не ти подхождам? Не съм достатъчно добър… Може да ти се стори странно, ала не искам да те любя, докато продължаваш да презираш и мен, и себе си заради онова, което винаги е било помежду ни! Нищо не се е променило, откакто ти спа с мен, а се ожени за Дийн, защото ме считаше за боклук!

— Не това беше причината да се омъжа за Дийн!

— Дявол да те вземе, знаеш, че беше! Искаш ме в леглото си, а пред хората желаеш до себе си мъж като Дийн или Килпатрик! Аз ставам за тайна любовна авантюра, но не бива да те виждат с мен… Знам си мястото, моето момиче! Обаче в душата ми има отворена рана. Адски ме боли! Ти ненавиждаш чувствата си към мен. А това ми причинява много повече страдание от клюките в градчето…

Блейд си тръгна, без да я погледне. Никога не се бе чувствала толкова самотна. Облече си блузата. Изгаряше от прекрасните чувства, предизвикани от допира му… Защо той продължаваше да мисли, че тя го презира и го смята за по-ниско качество човек от себе си? Господи, колко дълбоко грешеше той! Кога най-после щеше да й даде възможност да му каже истината? И щеше ли да й повярва?