Ан Мейджър
Мъж за милиони (3)

Трета глава

През открехнатия прозорец в стаята нахлуваха познатите звуци и ухания от фермата и околността. Доволен, Блейд се протегна в леглото. Каква прекрасна утрин! Чудесно бе, че се завърна в ранчото Зачери! Мястото му бе тук. Усети, че в мислите си се отдалечава от реалността — в градчето надали някой се радваше на завръщането му…

Това бе първият му ден в ранчото. Искаше да стане рано. Трябваше да свърши нещо много важно, преди да се заеме с онова, заради което се върна от Близкия изток.

Когато стана от леглото, слънцето току-що изгряваше. Наблизо гукаше гълъб, а в далечината се носеше тъжната песен на козодоя.

Избръсна се и облече чисти, изрядно изгладени „Левис“ и синя риза с дълги ръкави, отворена на врата. Сложи си коженото яке, което подчертаваше широките му рамене и тънкия кръст, обу ботушите и прекрачи прага.

„Горски кът“ бе модното име, което Дийн даде на курорта. Построи го след смъртта на Кейлъб. Имаше грандиозни идеи. Фермата не го задоволяваше. Смяташе, че по тексаските хълмове вече не можеше да се печели от скотовъдство. Пасищата трябваше да се изместят надолу в равнините, където тревата избуяваше. Прекрасните планински райони с кристалночистите реки и синьото небе бяха използвани безмилостно за паша в продължение на петдесет години и хумусният слой бе силно обеднял. Но Дийн винаги подчертаваше, че земята около Зачери Фолс е много ценна. Това бе най-близката гориста местност до Хюстън, само на три часа път от града гигант. Намираше се между Сан Антонио и Остин, най-бързо развиващите се центрове в щата.

В резултат на това цените на земите наоколо бяха астрономически и продължаваха да растат. Хората от големия град имаха нужда да се откъснат поне за малко от трафика и смога. Искаха да подишат свеж въздух, вместо влажния задух на Хюстън, да усетят простотата и красотата на селския живот. Хотелите и курортите никнеха като гъби.

Идеята на Дийн бе да създаде малък рай за туристи, преситени от града. „Горски кът“ им предлагаше отмора и развлечения, свързани с живота на село.

Блейд бе съгласен с него до голяма степен, ала смяташе, че и ранчото може да е печелившо. Доволен бе, че Дийн се вслуша в съвета му и построи на едно място сградите на курортния комплекс — управлението, ресторанта, клубовете, хотелите, минералната баня, тенис кортовете, игрищата за голф, къщите под наем. Разположи ги в южната част на имота, на една височинка край реката. Същинското ранчо остана настрана и непокътнато. Къщата и гаражът, в които живееха Блейд и Джени, бяха построени от Кейлъб в северния край, на около три километра от комплекса. Въпреки туристите, те се радваха на уединение, сгушени под сенките на огромни дъбове и хвойни. Блейд обичаше свободата и простора. Той знаеше, че многото хора могат да притесняват без да искат, а ако го правеха съзнателно — животът се превръщаше в ад.

До гробището имаше два километра път през гъсти хвойни и шубраци. Но те не бяха пречка за него. Искаше да преброди земята на ранчото, да я усети под краката си. Внимаваше да не се набоде на кактусите, докато стъпваше тежко по варовиковите скали сред иглика и метличина.

Обичаше пролетта по хълмовете. Това бе най-красивото годишно време. За него то имаше особено значение, защото тогава се бе любил с Джени. Преди това не обръщаше внимание на цветята, които всяка пролет покриваха склоновете. Но когато бе застанал над нея, неочаквано забеляза чашките им, надвесени над лицето й. Бяха прекрасни — крехки, нежни и благоуханни. Приличаха на самата Джени. Оттогава горските цветя винаги му напомняха за нея.

Стъпките му стреснаха един броненосец, който ровеше нещо в скалите. Когато се заспуска към реката, пред него пробяга белоопашата сърна.

Гробището бе в долчинката, под дебелата сянка на вековна дъбова гора. Отстрани ромолеше реката. Тук бе прохладно дори в най-горещите дни.

Поспря за миг пред плочата на Дийн. После бавно се приближи към гроба на Кейлъб. Остана дълго край него с поглед, вперен в обикновения кръст с името му.

Има хора, които се извисяват над останалите. Кейлъб бе такъв. Блейд потрепери от мъка, като си спомни как преди осем години осиновителят му внезапно почина от сърдечен удар. Не можаха дори да се сбогуват. Блейд не изплака болката си по единствения мъж, когото бе обичал. Все още носеше скръбта в сърцето си. Имаше към него дълг, който не можеше да върне. И си спомняше за задължението винаги когато мислеше за човека, който го бе осиновил.

Кейлъб бе построил ранчото върху земя, купена от баща му по време на депресията. Започнал да прибавя по десетина акра, докато земята още не била поскъпнала. Ранчото бе всичко за Кейлъб. То бе творението на неговия живот. Вярна на паметта на Дийн, Джени бе готова да разпродаде безразсъдно земята, за да плаща дълговете на курортния комплекс. Ако Блейд не й попречеше, ранчото щеше да се стопи за десет пъти по-малко време, отколкото е било необходимо на Кейлъб и баща му да го създадат.

„Трудното е да градиш, синко; да рушиш е лесно“ — казваше понякога Кейлъб на Блейд.

Кейлъб бе създател, а синът му Дийн — мечтател; Блейд бе практичен човек, умееше да разиграва картите, дадени му от съдбата. Той можеше да превърне мечтата на брат си в реалност. И смяташе да го направи.

Завърна се тук не само заради себе си. Най-после виждаше начин да изплати дълга си към Кейлъб. Искаше да спаси ранчото за неговата внучка, дори ако трябваше да се изправи срещу жената, която обичаше.

— Блейд! — чу зад гърба си гласа на Джени. — Сигурна бях, че ще те открия тук!

Обърна се. На лицето й бе изписан свенливият израз, който винаги го привличаше. Тя сведе поглед. Сигурно се срамуваше, че е дошла да го търси. Беше много хубава в червената си блуза с бели копченца и прилепналите джинси. Той трябваше да мобилизира цялата си воля, за да откъсне поглед от тялото й.

— Извинявай за снощи. Съжалявам… Държах се зле. — В гласа й звучеше неудобство. — Не те посрещнах както трябва…

Блейд се усмихна. Значи бе дошла да му се извини! Бе красива. Дори със старомодния кок, в който бе прибрала косата си.

— Сам си изпросих такова посрещане — отвърна той. Какво ли би помислила, ако направеше онова, което му се искаше в момента — да пристъпи към нея, да извади фибите от косата й и тя да се разпилее по раменете й, да зарови пръсти в блестящите кичури, преди да я целуне бавно по устните…

— Каня те на закуска, Блейд!

— О, предложение за примирие? Приемам с удоволствие!

— Тук съм с джипа. Да те закарам ли до къщата?

Той кимна и тръгна след нея. Джени скачаше пъргаво по скалите надолу към паркираната в подножието кола. В главата му имаше само една мисъл — колко стегнати и закръглени са бедрата й за слаба жена като нея.

Мина от страната на шофьора, за да й отвори вратата. Близостта на тялото й бе толкова осезателна, че той не знаеше какво да прави. Беше сам с тази прекрасна беззащитна жена. Очите им се срещнаха. И нито той, нито тя имаха сили да ги отместят.

— Как я караш, Джени — попита той нежно, — след като Дийн умря?

Начинът, по който я гледаше, свободното му държание и добрината в гласа му, внезапно й припомниха какво бе загубила; Дийн, мечтите на тяхната младост, илюзиите й за самата себе си… Избухна в сълзи. Не можеше да спре риданията си. Болката, която бе носила в себе си толкова дълго, сега се изливаше.

— О, Блейд, ужасно е! Толкова съм самотна… Не знам какво да правя. Все греша. Изцяло зависех от Дийн. След като умря, ми е трудно да се справям сама. Никога не съм имала свой живот… Каква глупачка съм! Ти ме попита нещо толкова обикновено, а аз се разревах… Не ти е до моите проблеми.

Без да се замисля, той я прегърна. Болеше го, че тя все още обича Дийн. Но Блейд искаше да я държи в обятията си. Това бе най-съкровеното му желание, откакто се бе прибрал в Зачери Фолс.

— Стига, стига, успокой се! Аз съм глупак. Не биваше да ти задавам такъв тъп въпрос. Знам какво е, когато отвътре те боли толкова силно, че те е страх да дадеш воля на мъката си, защото тя би могла да те убие… Толкова дълго ме е боляло… Бях забравил какво е да живееш без болка. По-добре споделяй тези неща с някого, недей да ги таиш в себе си. Не мога да понеса сълзите ти… Но ако така ти олеква, ще стоя тук с теб целия ден, за да се наплачеш… — Погали косата й. — Да, ако трябва ще остана тук с теб завинаги. Ще пренебрегна дори къркорещия си стомах и твоята мила покана да ми приготвиш закуска. — Искаше да я разсее с шега.

Тя оцени усилията му.

— Сега ще спра… да плача… — Опитваше се да сподави хълцанията си, ала сълзите продължаваха да текат.

Той прокара пръст по пътечката от сълзи върху бузата й.

— Толкова ли са зле нещата? Е, Дийн беше голяма работа… Целият град го обичаше. Живя добре. Имаше всичко, което би могло да направи един мъж щастлив. Имаше теб.

Това й припомни колко лошо се бе отнасяла с Дийн, като копнееше да бъде в прегръдките на друг. И тя продължи да плаче.

— Разстроена си, защото се върнах — предположи Блейд. — Виновен съм. Не биваше да те изненадвам! Трябваше да помисля какъв шок ще е това за теб.

— О, не, не е това — изпусна се тя, твърде объркана, за да се прикрива пред него. — Исках да се върнеш в ранчото! Беше ужасно, че не си идваш! Чудех се къде си. А хората разправяха, че си при Сюзън Харпър. — Разбрала какво признание е направила, се изчерви.

Ако не я познаваше, би помислил, че го ревнува. Обаче жена като Джени нямаше причини да се страхува от някоя си Сюзън Харпър. Не можеше да бъде това! И все пак на лицето на Джени бе изписано страдание и той знаеше, че вината е негова. Следващите думи на Джени го изненадаха още повече.

— Радвам се, че се върна, Блейд! — изрече тя пламенно и увисна на врата му. Прилепи тяло към неговото и го прегърна здраво. — Вече не съм сама.

Усещаше как гърдите й се повдигат и спускат до сърцето му. Ръцете й галеха врата му, докосваха златистите косъмчета над яката на ризата. Страхотно женско присъствие! Тялото й великолепно си пасваше с неговото. Спомни си как се любеха в тревите край Кипарисовия поток. Желанието му да я обладае отново бе толкова силно, че на челото му избиха капки студена пот. Стисна юмруци. Ноктите му се забиха в дланите.

Необходимо му бе огромно усилие на волята, за да не сведе устни и да усети сладостта на нейните. Знаеше, че ако го стори, няма да може да спре. Страхотно я желаеше! Желал я бе през целия си живот. Но Джени бе много по-различна от Сюзън. Прегръщаше го, защото искаше да бъде утешена, а не защото искаше да усети ръцете му върху тялото си. Свикнала бе със сдържани мъже като Дийн и Майк Килпатрик, докато на Блейд сега му бе адски трудно да се държи като джентълмен. Ала този миг с нея беше нещо изключително и той не искаше да го пропусне. А точно това щеше да стане, ако не овладееше страстта си. Тя търсеше от него приятелство, утеха и съчувствие. И, по дяволите, той щеше да й ги даде, каквото и да му струваше това!

Ясно му бе, че тя не иска да я люби. Какво ли щеше да направи, ако разбереше, че допирът на бедрата й до слабините му го е влудил достатъчно, за да разкъса дрехите й и да я отмъкне в най-гъстата част на гората? За себе си Блейд знаеше само как би се почувствал, ако след това доверието й се превърнеше в отвращение. Помнеше какво е да те смятат за пропаднал тип. Мразеше онова гадно чувство. Не би могъл да понесе подобно отношение от Джени.

Стоеше облегнат на джипа, докато тя притискаше тяло към неговото. Дългите й стройни крака и гърдите й се допираха в неговите. Държа я в обятията си, докато хълцанията й утихнаха. Но тя не се отдръпна. И той продължи да я притиска, а тялото му сякаш полудяваше от сладостни желания. Разкъсваше се между физическата възбуда и желанието да бъде търпелив джентълмен — типът мъже, какъвто тя харесваше.

Най-после Джени вдигна глава. Лицето й бе смутено и объркано.

— Сега съм по-добре. Май е трябвало да се наплача…

Красива бе дори със стичащите се сълзи по страните й. Няколко копченца на блузата й се бяха разкопчали и той надзърна в деколтето й. Носеше прозрачен сутиен. Виждаше се гладката заобленост на гърдите с тъмните ареоли около зърната. Прииска му се да я докосне, да я погали, да сведе устни и да целува розовите връхчета, докато се втвърдят… Страхотно му се искаше да го направи!

— Благодаря ти! Много си добър, Блейд! — Лицето й светеше невинно.

— Винаги можеш да разчиташ на мен, Джени — успя да изрече дрезгаво. Внимателно освободи тяло то си от нейното.

Помогна й да се качи в джипа, мина зад колата и се настани на седалката до нея.

Колко непоносимо тежко бе да се държи като джентълмен!

 

 

Кухнята изглеждаше на Джени странно тясна — Блейд сякаш я изпълваше с присъствието си. Дългите му крака бяха протегнати под масата, докато пиеше кафе и преглеждаше вестника. Мария къпеше Кати. От банята се чуваха пронизителните писъци на детето. Искаше да види чичо си Блейд.

Когато влезе за първи път в къщата, той отиде в стаята на Кати. Тя обикновено се срамуваше от непознати, но сега най-неочаквано се затича към Блейд с пръстче, пъхнато в усмихнатата устица.

— Вече си голямо момиче, недей да си смучеш така лакомо палеца — засмя се Блейд.

На Джени не й беше смешно. Нима мъж като Блейд Тейлър си въобразяваше, че едно двегодишно момиченце е вече голям човек?

— Палеца — изгука гордо Кати и извади пръстчето от устата си, за да го покаже на Блейд.

— С тези трапчинки на бузите приличаш на дядо си, сладурче! И Кейлъб бе такъв — гордееше се с всичко, което правеше, дори то да не беше кой знае какво. Да можеше да те види сега… — И той целуна златистите й къдрички.

Детето и мъжът се заиграха. Все пак Мария отведе момиченцето, преди търпението на Блейд да се изчерпи. Джени се чудеше как такъв огромен мъж можеше да е толкова внимателен с едно двегодишно дете.

Завръщането му едновременно я радваше и озадачаваше. Беше се променил. Станал бе по-уверен в себе си, по-общителен. Нямаше усещането, че всеки момент може да избухне гневно, както в миналото. Всъщност той никога не бе избухвал пред нея след онзи случай със сандвича, когато тя неволно накърни гордостта му.

Джени опита да се съсредоточи върху филийките, които пържеше, обаче мислите й отново се върнаха към чудото, което бе изпитала в прегръдките на Блейд. Това не й се случи нито веднъж през десетте години с Дийн. Ето, сега изля мъката си пред Блейд и неговата топлина и отзивчивост облекчиха мъката й. Дийн идваше при нея с проблемите си, но нямаше време за нейните! Тя чувстваше Блейд много близък, по-близък от когото и да било.

Кати се нахрани и Мария я изведе навън да поиграе с кучето. Блейд и Джени довършваха закуската си мълчаливо. Това бе приятелско, необременяващо мълчание. Разтребиха масата и отново седнаха, за да си допият кафето.

— Джени, днес можеш ли да дойдеш с мен? — попита неочаквано той.

Тази най-обикновена покана накара сърцето й да подскочи. Очите й срещнаха неговия вълшебен син поглед. Имаше най-прекрасните очи, твърде красиви за мъж. Поразително сини, с гъсти черни мигли. Страстта в тях я хвърляше в огън.

— Още не мога да оправя моя стар мотор. Но дори да стане, мисля, че ми трябва нещо по-практично. Искам да отида в Остин да си купя малък камион. Ела с мен! Роднини сме от десет години, а никога не сме си говорили. Време е да го направим.

Това ли бил Блейд, за когото казваха, че не умеел да общува с жени? Който ги използвал само за едно? Тя знаеше, че това е истина, защото и с нея се бе отнесъл по същия начин. Срамното бе, че тя не се беше съпротивлявала.

Изпълни се с трепет, но успя да се пребори вълнението да не проличи в гласа й. Знаеше, че щом изпитва такива чувства към него, трябва да му откаже. Разбира се, направи точно обратното.

— Защо не, Блейд, ще ми бъде приятно!

 

 

В Остин прекараха чудесно. Цял час се пазариха с един ужасен продавач й Блейд се сдоби с форд бронко. Щяха да го докарат в курорта на следващия ден. Купи си и някои неща. На Джени й беше приятно да го придружава по магазините. Всяка дреха, която обличаше, му стоеше прекрасно. Беше строен и мъжествен, зрелостта само подчертаваше неговата привлекателност.

Тя бе приготвила сандвичи. На връщане минаха през Саут Леймър. Спряха в Зилкър парк на високия, обрасъл с трева, бряг на Колорадо. Слънцето се прокрадваше през плътния листен чадър над главите им и хвърляше златисти отблясъци в реката. Влюбени лежаха прегърнати под дърветата. Дечица плаваха с лодки сред рояк патици. Кану набразди с греблата си спокойните тъмнозелени води на реката. Няколко по-смели плувци се състезаваха — за повечето хора водата бе твърде студена. Тук имаше локални извори. Изкуственият варовиков басейн бе леденостуден, дори в най-горещите летни дни.

Блейд и Джени изядоха сандвичите. Изтегнаха се един до друг на одеялото и се загледаха в облаците.

— Много мило беше от твоя страна, че дойде с мен — започна той. — Благодаря ти! Добре притисна продавача на форда! — Стана му смешно, като си спомни как тя принуди онзи дребосък да приеме нейните искания.

— Той искаше да те изнуди!

— Ти винаги водиш битка за някой друг! Сигурно, защото си дъщеря на проповедник. — В думите му се прокрадна следа от някогашния цинизъм. — Иначе как щях да знам, че съществуват и такива хора? Водил съм много свои битки, ала не умея да се боря за другите. Милата ми, Джени! Ние с теб сме пълна противоположност! — В гласа му вече прозираше гняв.

Не бе дошла с него от благородство или милосърдие! С напредването на деня, причината за нейното идване я занимаваше все по-често. Явно бе толкова порочна, колкото и той. В този момент, например, изучаваше широките му рамене, очертанията на гърдите и корема, тесния кръст и мислите й съвсем не бяха благочестиви!

Възхищаваше се на великолепното му тяло, сякаш сдържащо мощта и гъвкавостта на хищно животно. Желанието да го докосне и той да я докосне, беше нов вид мъчение за нея. Никога не бе изпитвала подобно нещо с Дийн. Не можеше да си обясни силата на привличане на Блейд. Знаеше, че трябва да се радва на новите си приятелски отношения с него. Но дяволчето в нея помнеше предишния Блейд! Беше й трудно да се радва на това приятелство, когато желаеше нещо по-различно.

Представи си, че е Сюзън Харпър. С нея той не би се държал по този начин. Нямаше да си лежи спокойно в тревите и да къса маргаритки, загледан в облаците. Щеше да я привлече към себе си и да я целува със страстните си завладяващи устни. Тя, разбира се, щеше да му отговори със същото, без да се срамува. Щеше да й предложи да отидат в мотел и тя щеше да приеме без капчица угризение…

Въпреки хладния пролетен въздух, Джени внезапно се сгорещи при мисълта как Блейд разпалва с целувки плътта й. Ако отидеха в мотел, навярно би направил и много други прекрасни неща с нея. Тя помнеше как някога я бе целувал. Устните му бяха докоснали всички нейни тайни кътчета, които Дийн никога не бе познал.

Беше отвратително, че си спомня за това толкова ясно. Блейд бе до нея и тя усещаше топлината на тялото му. А спомените за онзи следобед прииждаха неудържимо. И докато тя отново изживяваше страхотното срамно великолепие на любовта му, той си играеше с тревичките и не й обръщаше никакво внимание.

Той си спомни как властно и настоятелно целуваше устните й, докато тя най-после ги разтвори и пое езика му. Въвеждаше я постепенно в очарованието на страстта, запознаваше я с песента на сирените. Събуждаше непосветеното й тяло за удоволствията, за които бе създадено.

Събличаше дрехите й една по една, като обсипваше с целувки всяко кътче плът, което се разкриваше. Шептеше й колко е красива. Възбуждаше я както с устни, така и с думите си. Ръцете му бяха невероятно нежни. Нима това бе дивият необуздан Блейд Тейлър? Как умееше да докосва жените така, че да изтръпват само при допира му?

Устните му я изгаряха. Изучаваха нежната кожа на врата й. Играеха си с връхчетата на гърдите й. Слизаха още по-надолу, отместваха ръцете й. Шепнеха й нежно: „Нека го направя, Джени! Няма нищо срамно да бъдеш жена! Ти си толкова прекрасна!“ И, ликуваща, тя му позволи…

Изпълнена със спомена как Блейд я бе любил някога, Джени заспа на одеялото до него. В съня лицето й бе спокойно и красиво. Беше толкова наивна и доверчива! Той покри раменете й с якето си. Тя произнесе на сън името му с нежност, която го учуди. Инстинктивно потърси топлината на тялото му и се сгуши в него. Преметна ръка през кръста му. Гърдите и бедрата й се притиснаха към неговите.

Защо правеше това, за Бога? Можеше ли един мъж да остане неподвижен и безучастен, когато го разпалват с такъв непристоен жест? Усети през пуловера зърната на гърдите й. Простена. Тялото й се стегна, но той не помръдна от страх да не я събуди.

Не можа да устои на желанието си. Погали косата й и извади фибите. Блестяща, тя се разпиля върху гърдите му. Зарови лице в нея, макар че това бе особено мъчително. Прекара пръсти по гърба й, проследявайки нежната линия на бедрото. Тя се размърда и той помисли, че ще се събуди. Отдръпна ръката си. Съзерцаваше Джени и се наслаждаваше на красотата и близостта й.

Лежаха прегърнати и накрая Блейд също заспа, обгърнал здраво жената, която обичаше.