Диана Петрова
Ана (83)

83.

Илия се чувстваше като великан, застанал с единия си крак върху клатеща се скала, а с другия — върху друга. Искаше да ги съедини със стъпалата си, но това беше невъзможно. Опитваше ли, опитваше, о, само как опитваше. От известно време не можеше да спре да си представя как Ана се е любила с Мутия, докато Дани е спял в съседната стая. Настроението му се сменяше — ту умилително се хвърляше на врата й, ту й се ядосваше наум и я проклинаше за това, което беше причинила на семейството му.

Толкова я обичаше, а тя разби света му на пух и прах. Като мъж не можеше да понесе такава жена, като човек — тялото и духът му, противно на неговата воля, отказваха да живеят след подобни разкрития. Не, не беше силен. Дори боговете не можеха да бъдат силни в подобен случай.

Илия инстинктивно избягваше да мисли за случилото се, заравяше се в музейните книжа, преместваше картини, редеше заповеди на чистачката. През деня беше по-лесно, но вечер трябваше отново да се върне при жената — онази, която го изтръгна от здравата земя на новопоникналия оптимизъм и смаза с краката си. Това не беше любов, или поне не такава, каквато той единствено си представяше. Беше й нужно дете незнайно защо — никога нямаше да разбере този порив на преддетното същество, бленуващо за нещо, от което няма представа. Това същество беше готово да си навлече неприятности, отговорности, да се впусне в едно порастване, което не беше съвсем задължително, а на всичкото отгоре и беше опасно — за това да не би да загубеше себе си в цялата какофония. Струваше му се, че в любовта между мъж и жена, макар и несигурно, но, боже мой, нима имаше нещо на тази земя, което можеше да се увенчае с подобна квалификация, удоволствието от порастването беше далеч по-безопасно. Тази малка, алчна, блудна жена. Искаше да я убие и… и да поднася цветя на гроба й всеки ден.

След като разбра какво е вършила, той сякаш го предъвкваше на интервали от няколко седмици. Забравяше за няколко дни, увлечен покрай ежедневните задачи, които сам си поставяше, но след това се завръщаше отново като муха около нощна лампа. Светлината на Ана го теглеше неустоимо, макар да съзнаваше, че може да изгори от нея, да загуби разсъдъка си — нещо, което му се струваше по-страшно от физическата смърт.

Отново и отново той изпитваше едновременно погнуса и сексуално привличане. Отвращаваше се от себе си, от нея и от света, който ги заобикаляше. Не, не мислеше за смърт, а му се струваше редно да мисли единствено за това. На въпроса: „Да бъдеш или не?“, той сам си отговаряше: „И двете“. Досега беше искал толкова малко от живота си — да живее като всички останали. След разкритията на Ана той не можеше повече да желае малко. Колкото по-малко искаше, толкова по-малки бяха нещата, които получаваше. В онзи ден, когато чу за измяната на жена си, той, изправен пред ужаса на собствения си гняв, се впусна да го превъзмогва по единствения възможен начин, за който се сещаше: щеше да иска, и иска, и иска. Щеше да иска всичко и всички днес и тук. Това не можеше да му бъде отнето.

И Илия, който никога не беше посмявал да стори нещо подобно, за първи път през живота си поиска всичко.