Диана Петрова
Ана (78)

78.

Спартак пристигаше същия ден. Боян Калугеров се приготвяше да отиде да посрещне приятеля си на аерогарата. Навън беше валяло. Рикшите разпръскваха калта по улиците, полуголи деца притичваха от едната страна на пътя към другата. Мая спеше след уморителната сутрин в храма.

— Скъпа, тръгвам. Ще се видим по-късно у дома.

— Мда — промърмори Мая и се обърна на другата страна.

Аерогарата беше като оазис насред Индия — оазис, който я свързваше със света. Лъскаво, чисто, делово, почти европейско, като се изключеше облеклото на по-голямата част от пътниците, което издаваше индийския им произход.

Боян присви очи към таблото за пристигащите полети. Погледна часовника си, имаше около половин час до пристигането на Спартак. Онова, което се случваше с приятеля му, не му харесваше. По телефона Спартак му прозвуча унил, но не с онази унилост при смяната на настроенията, а с увереността на един болен човек, който знаеше, че дните му са преброени. От висините на екзалтираното си състояние Спартак пропадаше в дупката на безнадеждността. Мисълта за приятелката му, онази, която го беше напуснала преди години, го крепеше в трудностите, които беше преживял — следователно не тази мисъл му тежеше. Това може би, мислеше си Боян, беше единствената мисъл, върху която Спартак надстрояваше живота си.

Тялото му беше силно и здраво, то не можеше да бъде причина за душевното му състояние. В желанието му да иде в селото на слоновете Боян разчиташе не търсенето на по-интензивни усещания, а неосъзнат, но упорит порив да прекъсне безсмислието на живота си, да сложи край, да почине. Онова, което сигурно гнетеше Спартак, беше несъразмерността между физическата му енергия и желанието да я използва. Не само че нямаше за какво, по-лошото беше, че нямаше за кого да го стори.

Спартак се зададе с малка раница на гърба. Лицето му беше посивяло, очите — облещени, а усмивката — измъчена.

— Здравей, приятелю — разтвори ръце за прегръдка Боян, като се опита да скрие притеснението си от вида на приятеля си.

Боян беше в апогея си, чувстваше, че едва сега започва да сглобява картината на своя живот. А Спартак, с когото споделяха самотата си преди време, гинеше. Нямаше по-силен стимул за журналиста да помогне на приятел от този да знае, че може да е на неговото място. Внезапно поривът на Боян да подаде ръка на приятеля си доби самопожертвователни размери. Трябваше да му помогне, както Спартак му беше помогнал да дойде в Индия, където срещна късната любов на живота си.

— Здравей, Бояне — рече Спартак.

— Хайде, имаме да видим толкова неща — отвърна Боян.

Журналистът се опитваше да влезе в бъбривото си състояние, да говори, като така искаше на първо време да заблуди приятеля си, че не забелязва промяната му, но колкото и да се стараеше, не можеше да се отърси от усещането си, че говори с мъртвец. Представяше си как стои край смъртния му одър и шепне, а Спартак, със студени ръце и със същото сиво лице, не отговаря. На няколко пъти Боян разтръскваше глава, за да прогони тази абсурдна картина в ума си, но тя отново и отново се връщаше към него. Не знаеше защо е толкова важно да показва на Спартак, че не забелязва какво се случва с него. Очевидно Спартак се движеше с увереността на човек, който бе наясно със себе си и нямаше илюзии за бъдещето. Никога в дългогодишната кариера на Боян той не беше срещал човек, който с такава сигурност да знае, че наближава смъртта. Беше интервюирал болни от рак, инвалиди, пострадали от бомбени експлозии, възрастни хора, но в очите им винаги можеше да се разчете надеждата или отчаяната молба за живот. Веднъж дори беше разговарял с потенциален самоубиец, който свалиха от перваза на общинска сграда. Проиграл жилището си на хазарт, изгонили го от работата му и болната му жена и двете му деца оставали на пътя. Веднага след като го бяха „спасили“, Боян пръв се беше домогнал до него, за да му зададе няколко въпроса. В очите на онзи човек играеше несигурният пламък на догаряща свещ, която бърза да довърши сама себе си, за да не би вятърът или човешка ръка да я изпреварят. Но у Спартак нямаше пламък, нито догарящ, нито какъвто и да било друг. Този човек беше свършил с живота си, далеч преди тялото му да беше готово да се предаде. А къде беше жената, която се появи за него в самото начало — онази от дома за изоставени деца в квартал Надежда? Нея трябваше да търсят. Боян се закле пред себе си, че ще направи всичко по силите си, за да му помогне да я намери. Сега единствено тя можеше да го съживи. Да, трябваше да се върнат в България, непременно трябваше да убеди Мая да го сторят.

Боян не беше вярващ, никога през живота си не се беше молил, но онзи ден по пътя от аерогарата към паркинга, където се намираха такситата, той за първи път изрече наум молитва за приятеля си. Това беше нещо средно между молба за живот и надгробно слово за мъртвец.