Диана Петрова
Ана (77)

77.

Мая искрено се наслаждаваше на безлюдните утрини, в които трябваше да работи сама в църквата. След като привършеше, се чувстваше уморена, но тази умора й доставяше удоволствие — не я гнетеше, макар трудът й да изглеждаше безсмислен. Виждаха се всяка вечер с Боян, разхождаха се из индийските улици, вечеряха навън, а после се любеха в квартирата му. Боян се беше свързал с бившия си шеф от вестника и беше преназначен като техен постоянен кореспондент от Индия — колкото и да се беше старал да избяга от професията си, отново го теглеше натам. Възнаграждението за статиите, които пишеше за индийската култура — храмове, религии, обичаи, беше нищожно, но стигаше, за да преживява. А и имаше събрани пари отпреди да се пресели в Индия — „пари за черни дни“, както сам казваше. Той беше разказал на Мая за сумата, която най-добрият му приятел му беше дал, за да пристигне в Индия.

— Защо точно тук? — попита го веднъж Мая. — Можеше да идеш, където си поискаш.

— Аз дойдох, където искам.

— В страната на промяната?

— Да, макар да звучи банално, това е страната на промяната. Но може би някой ден ще се върнем в България заедно.

Мая не отговори. Тя изключваше всички мисли за бъдещето. Опитваше се да задържи настоящето така, както преди се стараеше да живее в бъдещето.

* * *

Един ден Спартак се обади на Боян. Беше решил да го посети след около седмица. Мексико не можело да му предложи вече нищо. Искал да намери провинциално индийско село, край което живеели слонове-убийци. Гледал филм по National Geographic и решил да отиде там, за да се срещне със слоновете. Когато Боян го попита какво се случва с него, Спартак му отговори, че не може да спре. След Кристалната пещера той търсел преживявания, които да го доближат максимално до предишното. Скачал с парашут, катерил се по ледени водопади в Алпите, спускал се в пещери… а сега решил да опита и това. Във филма казвали, че човек не може да избяга от слон, който го преследва.

— А защо слоновете да убиват?

— Заради храна.

— Спартак… приятелю… Ела, ще се радвам да те видя. Но не отивай там — има и по-лесни начини да загубиш живота си.

— Има ли? — потрепери гласът му през телефона.

Боян разказа на Мая за приятеля си, но тя почти не го слушаше. Вглъбена във вътрешните си преживявания, тя се държеше така, сякаш външният свят не заслужава нейното внимание.

От известно време Мая се беше сближила със съпругата на Прадип. Индийката не я разпитваше за нищо, но сподели желанието си да общува с нея, като предложи да я научи да готви индийски ястия. Мая прие с удоволствие и започна често да посещава дома на Шри. Двете жени не разговаряха много, но прекарваха часове в кухнята, експериментираха, като сглобяваха индийските традиционни рецепти с европейски. Понякога, когато децата бяха на училище, прекарваха часове с чаша в ръка, докато съзерцаваха голямото смокиново дърво в двора. Ficus bengalensis беше дървото, чиито клони се вкореняваха в земята. Тези корени израстваха в нови стволове и клони. Поради тази своя особеност и заради дълголетието си, това дърво се считаше за безсмъртно и бе неразделна част от индийските легенди.

— Кажи, Шри, може ли човек да се помири със себе си? — попита веднъж Мая.

— Животът е мост. Премини, но не строй къщи по него — отвърна Шри.

— Възхищавам ти се. Сякаш никакво зло не може да те застигне.

Шри не говореше много и не споделяше активния живот на мъжа си. Харесваше й да бъде негова сянка и да се грижи за домакинството. Това за нея беше дар и тя изглеждаше щастлива. В редките случаи, когато говореше, тя спираше да върши работа, сядаше, поглеждаше Мая право в очите и отваряше душата си. Шри не приказваше от свое лице, нейните отговори бяха като цитати. Понякога Мая се бореше за всяка нейна дума, сякаш удряше в стената, зад която Шри се беше оградила. Но Мая харесваше тази стена, огледалната стена, в която можеше да огледа себе си.

— Четири дни — лунна светлина, след това — тъмна нощ.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Шри? Че терзанията ми са напразни ли? Аз не мога да спра да мисля за миналото си.

— Да мислиш значи да спориш със себе си. А да спориш със себе си носи само болка.

— И въпреки това не мога да спра, Шри. Опитвам се, но не мога.

— Не се бой. Когато правиш крачка към бог, той прави седем към теб.

— Зарязах детето си, Шри, а майка ми не ме обичаше…

— Знаеш ли, Мая, преди Прадип да започне работа, не бяхме добре финансово — като повечето ни роднини и приятели. Мислех си, че никога няма да се измъкнем, щяхме да живеем във все същата мизерия като нашите майки и бащи… Тогава един ден срещнах просяк на улицата — крайниците му ги нямаше. Панталонът му се развяваше свободно. Казах си: Оплаквам се, че нямам обувки, а този човек няма крака…

— Но, Шри, сърцето ми кърви…

— Понякога болката е за предпочитане пред лечението.

— Не ме разбираш, Шри, не можеш да ме разбереш. Аз съм виновна за всичките си неудачи.

— Махатма Ганди казва, че човекът е велик не защото може да сътвори цял свят, а за това, че може да изгради себе си отново.

— Сънувам кошмари, Шри, не се понасям, не смея да се обърна назад, за да не изгубя и Боян.

— Опасявам се, Мая, че ако ти не идеш при миналото си, то ще дойде при теб. Трябва да си простиш. Дължиш това не толкова на себе си, дължиш го на детето си.