Диана Петрова
Ана (67)

67.

Реши първо да направи по-трудното. Вкара кучето си в колата. То, противно на очакванията й, не подозираше какво планира да направи тя. Мая го гледаше в очите на всеки светофар, където спираше. Плачеше, бършеше сълзите си и отново гледаше кучето. За миг й се стори, че очите му са същите като на бебето й, когато го изостави пред дома за деца. Чу оглушителния рев на нечий клаксон. Форсира гумите и потегли отново. Запъти се към Симеоново. Щеше да го изсипе от колата си там и да се заспуска с висока скорост надолу, за да не може то да я настигне. Още сега, преди да стори онова, което беше замислила, тя вече си представяше как кучето й тича след колата, а тя, безсилна да преживее отново изоставянето, спира и го взема обратно. Прегръща го, а то маха с опашка и облизва лицето й.

Мая спря на малкия площад с форма на неравен шестоъгълник. Стар червен автобус, чийто ауспух пърпореше, се канеше да се търколи по надолнището. Тя стоеше и гледаше Рошко в краката на предната седалка, без да посмее да предприеме каквото и да било пред хората на спирката. Чуждите очи й се струваха като безмълвни прокурори, които искаха единствено да я нашляпат по непослушната съвест.

В изблик на гняв срещу себе си, срещу хората от спирката и техните очи, срещу целия свят, тя отвори вратата си и я затръшна демонстративно. После тръгна към другата предна врата. С всяка стъпка Мая усещаше все повече погледите, които се лепяха по тялото й и преди още да бе извършила каквото и да било, обвиняваха.

Тя отвори вратата и Рошко излезе. Кучето се втурна към спирката да подуши чакащите, а през това време тя с няколко скока се озова обратно до своята врата. Предусетило, че се случва нещо нередно, кучето се обърна към нея и преди да се затича към колата, още с махаща опашка, Мая изфорсира гумите край спирката. Зад себе си тя остави облак от прах и си наложи да не поглежда в огледалото. Шофира със 70 км/ч по надолнището и без малко да се забие в новобогаташкия палат на един от завоите.

За себе си тя смяташе, че е стигнала дъното. Изостави отново и макар да ревеше с глас в колата си, очите й стояха широко отворени — както може би правеха хладнокръвните убийци, или по-скоро вече хладнокръвните убити.