Диана Петрова
Ана (49)

49.

Дани не искаше да се прибира обратно в София. Ставаше все по-добър в коленето на животни и с Мутия бяха почти неразделни. Единствено следобедите майка му настояваше той да си почива — наистина не разбираше защо се беше вманиачила в тази следобедна дрямка. Но не смееше да й се противопостави, защото се страхуваше, че можеше да го отведе от село.

Когато го предупреди, че остават само няколко дни до края на престоя им, той се затвори в една от стаите и се разплака.

— Какво има, миличък? — опита се да го погали тя.

Дани се отдръпна рязко.

— Искам да остана тук, искам да живея при баба и дядо.

— Не може, Дани, с какво ще се прехранваме?

— Аз вече мога да коля животни.

— Детето ми, знам, че си истински мъж, но е време да се прибираме. След три дни започва училището и трябва да се подготвим. А и операцията…

— Не искам да ходя на училище! Не искам операция!

— Знам, но всички трябва да правим неща, които не харесваме…

Дани не я изчака да се доизкаже, разплака се на глас и излезе навън. Пред вратата вече го чакаше Мутия. Той носеше малко кутре в скута си.

— Къде го намери? — рече тихо Дани, докато бършеше сълзите си.

Мутия му го подаде.

— Мама няма да даде…

Мутия поклати показалец в знак на несъгласие и се усмихна.

— Ти си супер! — възкликна Дани, почти забравил за страданията си отпреди малко.

Мутия махна на Ана, която ги гледаше отдалече. Косата й се поклащаше на вятъра като разкошния Титаник малко преди да потъне. Приближи се и взе детската раница, която тя му подаде. После той с кучето в скута си и Дани тръгнаха по селския път надолу. Днес щяха да се разходят в гората — Мутия беше обещал да заведе момчето до реката, където щяха да ловят жаби. После щяха да си стъкнат огън и да си направят жабешко угощение.

Двата върха, които се издигаха край селото, бяха покрити с рядка широколистна гора. Имаше много поляни и рекичка, която проправяше пътя си през долчинките. Дани поиска от Ана да го заведе там, още щом пристигнаха на село, но тя му отказа. Предложението на Мутия да разходи момчето й, преди да си заминат, й се стори тъкмо навременно. Дани щеше да се разсее и може би тъгата му щеше да постихне.