Диана Петрова
Ана (47)

47.

Макар да знаеше, че трябва да обърне цялото си внимание към Дани, за първи път Ана беше неспособна да се съпротивлява на себе си. Тя отлагаше с всеки изминал ден разговора за предстоящата операция с детето си, защото и върху нейното лице стоеше подобна усмивка, каквато забеляза у сина си през една от вечерите.

След първото посещение на Дани при Мутия тя прибра момчето у дома и го сложи да си почива следобеда. Същия ден родителите й бяха отишли на лозето и нямаше да се върнат до късно вечерта. В тихите следобедни часове на вратата се почука и Ана се показа полугола, както се размотаваше из къщи. Беше Мутия, който беше дошъл да донесе забравена дреха на момчето. Щом го видя на прага си с влажен поглед и с изпотени устни, Ана се поколеба само миг. Хвърли се на врата му и бързо го поведе навътре в къщата. Любиха се страстно през целия следобед до малко преди да се събуди Дани. Всяко негово докосване я изпружваше като настръхнала котка. Ана не помнеше откога не се беше чувствала така. Възбуждаше се, щом се сетеше, че Мутия не говори, че убива животни — прецизно и бързо. Той беше далеч от нейния свят и същевременно представляваше всичко, което някога бе желала и търсила в любовниците си.

Преди да си тръгне, Мутия постави отново пръста си до устата й в молба да замълчи за онова, което бяха сторили. Мълчанието отново беше злато. След това се облече и се изниза безшумно. Ана не беше на себе си цяла вечер. Тя опипваше гърдите и корема си, усмихваше се като малко дете и се разходи из нивата с царевицата. Листата жулеха лицето й, беше задушно, но тя не спираше да се усмихва на себе си.

През идните дни се срещаше с Мутия в една от крайните ниви на селото. Пътят й дотам не беше дълъг и малко хора можеше да срещне. Но дори и да видеше някой, вече не се впечатляваше. И без това говореха за нея като за лоша майка, която нехаеше за осиновеното си дете. Все се намираше някоя старица, която да се възмущава как Ана е допуснала детето й да се размотава с Мутия по къщите. Мутия старши също не беше на тяхна страна.

Той се опита да се възпротиви на сина си, но без успех. Резултатът беше почупена посуда и няколко вечери, в които старият мъж се поболя от притеснение, защото синът му излезе и не се прибра. След тази случка човекът се оттегли и все си намираше работа в задния двор. Нито откликваше на повикванията на съселяните си, които идеха при него през ден-два, нито излизаше от вкъщи, освен ако крайно не се наложеше. Той единствен подозираше какво се случва, но от страх да не загуби единствената опора в живота си, не намери сили да се опълчи на сина си.

Ана не се беше чувала с Илия цяла седмица и когато му позвъни, се включи телефонният му секретар, през който съпругът й я уведомяваше, че е заминал за известно време и ще се завърне след седмица. Ана се притесни, но макар че се питаше къде би отишъл и защо внезапно бе зарязал ремонта, няколко часа по-късно почти забрави за грижите си. Реши да не казва на Дани, нито на родителите си, че причината за престоя й вече не беше оправдана. Ремонт, изглежда, нямаше да има, а тя продължаваше да стои на село със сина си, нещо, което нямаше как да се оневини в очите на когото и да било от селската общност. Тревожеше се за Илия, беше изненадана от постъпката му, но повече се тревожеше и изненадваше от себе си. За първи път от известно време тя се чувстваше в цветущо здраве, имаше добър апетит и се усмихваше. Безсилна да се противопостави на себе си, тя се отдаде на удоволствието от срещите си с Мутия през малкото дни, които им оставаха.