Диана Петрова
Ана (3)

3.

Ана, около трийсет и пет годишна зеленоока дама, не се оценяваше като жена с особена хубост — нито беше малка и слаба, каквато й се щеше да бъде, нито чертите на лицето й бяха правилни. Имаше нещо обаче, което считаше за най-голямото си богатство — коса, много коса. Тя не я обгрижваше майчински, както правеха другите жени с дългите си коси, не я милваше и не я красеше. По-скоро Ана изглеждаше като специално създадена, за да захранва кафявия водопад върху раменете си.

Имаше две неща от детството, които бележеха живота й до този момент. Нещастната й детска любов към един хленчещ дърворезбар и фатална лекарска грешка в ранното й тийнейджърство, заради която загуби яйчника си. Но макар тези две обстоятелства, случили се през гимназиалните й години, да я захвърлиха в обятията на бирения хевиметъл и купищата книги на гръцки философи, тя в крайна сметка съумя да благодари на провидението за досегашното си нещастие. Едва към двайсетата си годишнина осъзна, че без книгите тя може би нямаше да стигне до любимия си, Илия. Любовта им пламна в музея за чуждестранно изкуство, където Ана разглеждаше пътуваща изложба от любимия си художник, Караваджо, а Илия работеше като портиер. Последва цяла вакханалия от безсънни бирени нощи, в която липсваше само кръвта от картините на италианския бароков художник. Пиеха, любеха си и спяха до късен следобед. Парите не им стигаха за пътувания, защото и двамата учеха в университета, затова си правеха безплатни прескачания в света на другия. Когато усети, че, противно на намеренията си, се влюбва в него, Ана реши да замине. Правеше така с любовниците си по навик от детството, за да си спести моментите на депресия. Макар и само на двайсет, Ана като старица копнееше за почивка.

Веднъж издебна момент, в който го нямаше, и събра оскъдния си багаж. На излизане от мизерната им квартира се сблъска с Илия, който й носеше жълти рози. Гледа го дълго в очите, без да поеме розите от протегнатата му ръка. За първи път животът й се стичаше като на филм. Какво пък, можеше да си позволи една сцена. Хвърли раницата и му разказа всичко — за многократните си операции, за срама си от белега, който беше налазил корема й като гъсеница, за вероятната невъзможност някой ден да роди свое дете.

— Н-н-но само ти се срамуваш от тези неща. Н-н-на мен не ми пука. Аз-з-з-з-з пък з-з-заеквам — хвана ръката й той.

— Все някой ден… това ще има значение.

— Глупости!

Ана продължаваше да го гледа в очите, едновременно поласкана и разтревожена. Чудеше се каква ли можеше да бъде причината един здрав мъж да се държи така. Не й беше достатъчно да е само заекващ. Струваше й се, че бе просто глупав или го правеше заради осигурения секс. А може би заради неудобството да я изпъди точно тогава. Често беше ставала свидетел на абсурдните неща, които един голям човек бе способен да направи, за да се отсрами.

Все пак й се стори, че по-вероятно бе Илия да смята своя проблем за такъв от нейната величина. Не фактът, че й се искаше да му повярва, а именно любопитството я накара да се хвърли в прегръдките му. Изпита смесица от тържество, облекчение и желание да наранява — да наранява, за да получи възмездие. Сигурно така се чувстваха серийните убийци, помисли си, докато разплиташе косата си от врата му. Реши, че няма да отдава повече сили, за да се доверява. Щеше да поседи тук с него, а някой ден да си замине, без да го предупреждава. Именно след това решение тя за първи път се почувства глупава като останалите възрастни. Може би порастваше.