Диана Петрова
Ана (23)

23.

Тази вечер Ана се прибра късно вкъщи. Легна до мъжа си и заспа. Щеше да остави обясненията за сутринта, макар вече да вярваше, че няма нужда от тях. Напоследък Илия беше погълнат от работата си. Прибираше се късно, а сутрин излизаше рано. Почти не разменяха думи, сякаш не се забелязваха. Бързаха да привършат с грижите по Дани и всеки потъваше в собствения си свят.

— Снощи срещнах Крум — рече Ана, докато вареше сутрешното кафе.

— Онзи Крум, за когото си ми разказвала ли? — попита Илия след кратка пауза.

— Да.

Ана изсипа разказа си за Крум, като грижливо отстраняваше моментите, които смяташе за неподходящи да споменава. Родителите му били починали, а той се бил грижил в продължение на десет години за тях, колко състарен изглеждал и как не го бе виждала цяла вечност. Илия я слушаше безучастно, но кимна няколко пъти, за да не може тя да заподозре, че изобщо не я чува. Ако това се беше случило преди година, той най-вероятно би се отдал на ревността си. Но не и сега. Тръпки преминаха по тялото му. Беше изстинал дотолкова към нея, че не го касаеше какво се случва. Той мислеше, че Ана няма да му изневери. Никак не искаше да си я представи в тази светлина, макар напоследък да забелязваше промените в облеклото й. Тази жена, която се беше превърнала в светица за него по време на опитите да забременее, тази силна жена не можеше да се отдаде на подобна низост. Илия й направи знак да замълчи, приближи се до нея и я целуна.

— Обичам те — каза, без да заекне.

— И аз — отвърна Ана, а очите й се напълниха със сълзи.

В следващите две седмици Ана си беше взела болничен, като почерпи обилно личната си лекарка за услугата, която получи. Никой от домашните й не знаеше за това. Ана излизаше по същото време сутрин и се прибираше по същото време вечер. Дните си тя прекарваше с Крум — пиеха кафе, разхождаха се и един следобед даже си свиха малко марихуана, която той успя да намери от някакъв негов приятел. Ана го слушаше и гледаше, но колкото повече време минаваше, толкова повече тя се отегчаваше. Опитваше се да не обръща внимание на това, докато един ден той не й предложи да идат в квартирата му. Ана отказа и си тръгна още по обяд. Искаше да остане насаме със себе си. Цял живот беше мечтала за този миг, дори бе пазела тази мечта за моментите на най-черно отчаяние. И сега, когато това й се случваше, тя отказа. Все още не знаеше защо, в много случаи, когато й се налагаше да взема важни решения, тя не следеше как се случва всичко. Но първо изпълняваше действието, а след това анализираше какво бе имала предвид. Беше се съсредоточила върху вземането на решение, беше обмислила всичко по най-бързия начин и сечеше. Едва впоследствие щеше да намери време да облече действията си в подходящи причини, пък защо не и думи.

Причината. Той, заедно със сините му очи — всичко това беше започнало да й досажда. Ана не искаше да се връща назад, макар да вярваше, че подобно завръщане можеше да й бъде от полза.

След предложението му тя не му се обади цяла седмица. През това време отмъкваше любимия си колега, за да се напиват всеки обед. После се шляеше по изложби и паркове. В последния ден от болничния той беше довел свой приятел от детството. Тримата изпиха по няколко бири, после Ана си тръгна с приятеля му и се прибра едва на следващия ден.