Диана Петрова
Ана (21)

21.

Една сутрин пристигнаха работници с отводнителна помпа, която щеше да изпразни трапа от насъбралата се мръсна вода. Мъжете помпаха в продължение на два дни. Беше останала малко вода, когато помпата се запуши. След като се въртяха около нея в продължение на час, установиха, че причината за запушването са няколко средно големи езерни риби. Всички се учудиха от откритието. Как се бяха появили тия риби там?

— Да викнем телевизия — рече Дани, докато чистеше един от зъбите си с нокът.

— Защо? — попита Марина.

— Много си тъпа, да знаеш — разсмя се Дани, — защото има риби.

— Верно — обели очи Марина и след кратка пауза добави: — Ами, как да го направим?

— Влизаме в интернет и готово.

— Да де, ама как точно?

— Хайде у нас — загуби търпение Дани.

— Няма да ни повярват — рече Марина, докато двамата изкачваха стълбите.

— Тогава ще направим друго.

Двете деца влязоха у Анини. Дани имаше собствен ключ, а в момента у дома нямаше никого. Пуснаха компютъра и записаха нещо на лист хартия, откъснат от вестник. Върнаха се по стълбите надолу и влязоха в коридора на третия етаж. Дани натисна звънеца на една от вратите. Почакаха дълго и отново позвъниха. След малко се чу тътрене на чехли и вратата се отвори с трясък. Лъхна на застояло с примес на повърнато. Една чорлава червенокоса жена с червен пеньоар се изправи на вратата:

— Какво бе, деца?

— Идваме да ти кажем нещо за Спартак.

— Не познавам Спартак — рече жената и понечи да затвори вратата.

— Познаваш го — сложи крак на прага Дани, — просяка, който ни подпали.

— А-хаааа. Брей, пък си малък, а я глей как говориш… — разтвори кървясалите си очи пияната съседка от третия етаж.

— Сега е запушил помпата на работниците с риба! — продължи Дани.

— Ами с риба?! Ей, тоя мухльо ша ни изтребе… мамицата му аз ша…

Марина се дръпна назад, за да избегне плюнчените пръски. Децата не дочакаха покана и влязоха.

— Марина, слизаш до магазина и купуваш кафе и айран. Ако те питат за кого са — за баща ми.

— А пари?

— От общите.

— Добре — ококори се Марина, удивена от бързата реакция на приятеля си. Тя държеше джобните им пари заедно и се подчиняваше на Дани, без да му мисли много, защото останалите деца изолираха както него, така и нея — не защото имаше изкуствено око, а защото приличаше на момче.

След десетина минути Дани обгрижваше червенокосата така, както малко възрастни биха могли:

— Кафенце… Моля, за любимата ни леля…

— Наска. Казвам се Наска. Едно време бях хубавица, на опашка се редяха пред вратата ми… а сега съм вдовица…

— Айранче? — прекъсна я Дани, който се опасяваше да не отклони вниманието й в друга посока.

— Дай, дай… откъде го взе? — рече леля Наска, докато сърбаше шумно кафето си.

— Имаме си едни парички… събираме ги… с Марина.

— Че отде ги зимате?

— Ще ти кажа, ама ако обещаеш да направиш нещо за нас… — придоби тайнствен вид Дани.

— Дадено — освежи се съвсем леля Наска.

— Искаме да извикаш журналисти.

— Журналисти?!

— Да, кажи им за Спартак и как запуши помпата.

— Абе, на кой му дреме!

— На теб — нали искаш да го натопиш. И на нас…

— Защо на вас?

— Все едно, нали искаше да знаеш за парите.

— Да… парите — повдигна вежди леля Наска.

— Събираме капачки от пицарията, даваме ги на вторични и ни връщат парички.

— Че колко ще съберете с тез капачки?!

— Колкото едно шише водка за теб, ако звъннеш. Съгласна ли си?

Настъпи мълчание.

— Става — рече леля Наска.

Марина изръкопляска, а Дани изшътка шумно.

— Да действаме — рече той благо.

След малко леля Наска оправи косата си пред огледалото. После се запъти към домашния си телефон, като се клатушкаше между дивана и етажерката. Тупна на фотьойла и вдигна телефона. Погледна листа, който й подаде Марина, и присви очи. Пресегна се за очилата на холната маса и ги нахлупи.

— Ало… ъъъ… добър ден. Ги ти ви ли сте? Искам да съобщя една новина… Прехвърлете ме де, добре… Чакам… Ами… искам да дойдете да видите как един просяк върши мизерии в краен квартал. (пауза) Не е интересно ли? Ами ако ви кажа, че в този блок живее Илия? Илия, който откри течащата картина… Да, да, в Надежда сме… блок двеста петдесет и… как беше… аха осем. Кой ми подсказва ли… Говоря сериозно, истина е всичко…

Дани отскубна слушалката от ръцете й и затвори телефона.

— Това е достатъчно, сега остава да чакаме — рече той и се поизпъчи, както бе видял да правят по филмите, след като изричат тази реплика.

Два часа по-късно Марина слезе до магазина за кроасани и се върна с един широкоплещест мъж с изпито лице.

— Добър ден, къде е майка ви? — рече той на Дани, който отвори вратата.

Дани изгледа строго Марина и отвърна:

— Аз нямам майка. Но знам кого търсите — и се скри в полутъмния коридор.

Марина забеляза, че докато бе пазарувала в магазина, Дани бе опитал да въдвори ред в кочината. Беше напръскал с евтин дезодорант и миризмата бе станала още по-тежка.

— Направо влизайте — покани го Марина и забърза към кухнята да отвори прозореца.

Леля Наска беше намазала устните си с яркочервено червило, което излизаше от очертанията им.

— Здравейте.

— Добре дошъл — рече тя. Сега ще ви разкажа…

— Кафе? Чай? — предложи Дани.

— Ти ли ще ги правиш? — подсмихна се Боян Калугеров.

— Не… Марина.

Марина го изгледа сърдито, тръсна кроасаните на мивката и попита с фалшива усмивка:

— Кафе или чай?

— Нищо, не се притеснявайте. Да минем направо към въпроса. Кой е подпалил блока ви?

— Ше му кажа аз на него — оня прошляк — Спартак — леля Наска се опита да заприлича на раздразнена гражданка.

— Как го е подпалил?

Дани я изпревари:

— Зад блока. Той живее там и пали огън, за да се грее.

— Сега там ли е?

— Да, ако искате, мога да ви заведа.

Боян Калугеров се надигна.

— Кафе? Чай? Да ви уредя среща с Илия — рече леля Наска, но Дани побърза да изведе гостенина навън.

Спартак беше в свърталището си зад блока. Беше се проснал върху купчина захвърлени боклуци и хъркаше.

— Спартак, ставай — изкомандва Дани и реши, че много му отива да говори така.

След няколко по-сериозни опита да го събудят, най-после успяха, но се наложи Марина да го раздруса здраво за раменете.

— Направили сте опит за палеж на жилищен блок.

— К’во? — отвърна Спартак и разтърка очи с грубите си пръсти.

— Запалил си блока, вярно ли е?

— Бе, шо не си глеаш работата? — опери се Спартак, а край него се разнесе миризма на застояло.

— Ще извикаме полиция да те прибере.

— Па нека ме приберат, ще поседя на топло.

— Е, да де, и аз това исках да кажа. Ако разкажеш историята, аз ти гарантирам, че ще те приберат, и то задълго.

— А ти кой си?

— Аз съм… журналист. В затвора е по-добре от тая кочина.

— Хм… ама пиячка няма да има.

— Аз ще се погрижа да ти доставят — излъга Боян Калугеров.

Спартак се позамисли и рече:

— Става.