Диана Петрова
Ана (2)

2.

Вестникът, който четяха съкварталците, ако изобщо имаше такъв, беше като значка на кръвната им група. Ако човек, който си купуваше „Капитал“, зърнеше някого с разтворен вестник „Уикенд“, беше ясно, че няма нужда да се заговарят. Само щяха да си изгубят времето.

Баба Мара, към седемдесетгодишна оплешивяла пенсионерка, която прахосваше по-голямата част от пенсията си за цигари, пушеше и потропваше нервно с бастуна си, стоеше на пейката всеки ден от 8 до 9 сутринта, като се изключат най-студените дни. Коремът й стърчеше, прорязан от ластика на гащите й, и потръпваше като заклано животно. От входа излезе Илия, висок, прегърбен мъж, който държеше свита на две книжка в ръката си. Баба Мара присви очи и се вгледа, за да види дали и този път си е купил вестник:

— Д-д-добро утро — поздрави Илия и понечи да отмине.

— Добро да е. Ъ… момче, дали можеш да ми оправиш телефона? Ти какво работеше?

— В е-е-един музей… мисля, че не — забърза изведнъж Илия.

— Ама то само кабелът нещо е скъсан, спънах се в него, пустото…

— Д-д-добре, добре, ще мина довечера — заекна той в началото, а втората част от изречението изстреля като куршум.

— Хайде, приятен ден. Ти сигур на работа отиваш…

Но Илия вече подминаваше и не й отговори. Той се ограничаваше в говоренето, когато можеше. Блокирането при заекване никога не му беше приятно, но особено се притесняваше, когато му се случваше да запецне пред възрастна дама. Стариците го плашеха и понеже се ядосваше на глупавия си страх, в такива моменти заекването се превръщаше в съскащо мъчение да се произнесе дума. Стариците на свой ред също се плашеха и, без да разбират колко нередно постъпваха, съжаляваха Илия и довършваха изреченията му. Когато стигна до музея, се настани на мястото си и скри книгата в шкафа си. Искаше да я разгледа към края на работното си време, когато щеше да му бъде по-спокойно. Преди два дни я беше купил от площад Славейков: „Топлоизолации за вашия апартамент“, с намерението набързо да усвои някои хитрини за ремонтите на жилища. Не мина много време и се появи леля Соня. Тя беше възрастна жена с пограпавяли ръце, която обичаше да готви. Ден през ден носеше по нещо на Илия за обяд, а в замяна той й поправяше дребни повреди у дома през обедната почивка. Възрастните дами бяха подушили ценните му способности, като го ухажваха с каквото можеха.

— Нося ти баница с праз — бутна му леля Соня пластмасова кутия през вратата.

— Б-б-благодаря ти, лельо, хайде ще се видим друг път, че сега ме ч-ч-чака доста работа.

Утре трябваше да пристигне новата изложба на нашумелия китайски художник Жен Фън. Картините се пренасяха в специални носители с камион, който също пътуваше към България. Такива бяха изискванията на мениджъра на богатия художник. Това значеше, че утре нямаше да може да си тръгне навреме. Директорът на музея, който често се вживяваше в подобни събития, щеше да го преследва цял ден.

— Илия, спусна ли пердето във втора зала? А насочи ли наляво осветлението срещу картината? — думите му кънтяха в главата на Илия, още преди да бъдат изречени.

На всичкото отгоре шефът му бе и суеверен, което означаваше, че в такива моменти, когато отключваше музея, трябваше да влезе първо с десния крак, когато вдигаше телефона, трябваше да брои до три, слава Богу наум, и всякакви подобни действия, които Илия смяташе за бабини деветини. Една от картините щеше да му създаде повече неудобства. В каталога я бе видял, но размерите й бяха твърде големи. Имаше само една стена, на която тя можеше да бъде изложена, защото там единствено можеше да се побере. Преди решението тази картина да бъде пренесена, директорът на музея трябваше да обмени редица имейли с мениджъра на художника, за да установят дали за всички е добре да се изложи на северната стена на третия етаж в галерията. Накрая директорът го убеди, че условията в музея са отлични и че ще се погрижи широката общественост да разбере за събитието, и прехвърли Илия като контакт за по-нататъшни уточнявания. Илия тъкмо се беше приготвил да си тръгва, когато получи спешно обаждане от мениджъра на Жен Фън. Налагало се да отложат изложбата за зимата по непредвидени обстоятелства. Какви можеха да са тези непредвидени обстоятелства, питаше се Илия, но отговори студено на английски, че се били готвили много усърдно и са вложили средства да приспособят галерията за новите картини. Може би щеше да му отговори с ледена ирония, но заекването му винаги смекчаваше нещата. Илия все се чувстваше така, сякаш той беше никой в сравнение с гладко говорещите и нямаше право да показва неприятните си чувства. Мениджърът отговори, че сега не можели да обсъждат този въпрос, но в идните дни със сигурност щял да се обади, за да поговорят по клаузите за неустойки.

Така Илия тръгна към къщи, уморен и отегчен от дреболиите, около които се беше въртял днес. Необходимостта да общува по работа го изтощаваше неимоверно. Ако онзи мениджър знаеше какво му причинява с обажданията си, навярно би предпочел да му напише имейл от най-проста човещина. Хората, които не заекваха и нямаха приятели или роднини в обкръжението, които заекваха, наистина нямаха представа на какво мъчение подлагат заекващите с обажданията си. Телефонът всъщност влошаваше нещата. Илия хиляди пъти се беше опитвал да си обясни защо това бе така — чудеше се какво толкова се случваше, като не виждаше събеседника си. Неговата важност придобиваше по-голяма тежест заради това, че бе невидим.

Към всичко това се прибавяше и още нещо. Илия не се ядосваше толкова заради случилото се, а заради факта, че не правеше нищо значително. Беше вложил толкова много от енергията си, за да организира тази изложба, а сега трябваше да прахоса още толкова, за да я отложи. Така сухо и безсмислено преминаваше човешкият живот. Никой нямаше да му плати за тези безвъзвратно загубени дни. Потънал в дълбоки размисли, той неусетно се прибра у дома, където го очакваше съпругата му, Ана.