Диана Петрова
Ана (19)

19.

След като прекара цяла седмица вкъщи с Ана, докато Дани още беше в болницата, Илия реши да се върне на работа. Отвращаваше се от нея — тя беше станала истерично загрижена за Дани, а единственото, което правеше вкъщи, бе да пуши и пие. По пода се търкаляха десетки изпити бутилки, а в банята миришеше на повръщано. После се връщаше в болницата при Дани, сякаш нищо не се беше случвало през останалото време.

Дойде на работа рано. Влезе в залата и се приближи до картината с кървящите вени. Наведе се, за да види наименованието й. „Ръце“, прочете той и погледна към дланите си. От картината продължаваше да тече и, изглежда, никой не забелязваше. Водата се стичаше по вените, които художникът бе издълбал върху изобразените ръце. Илия усети пот да избива по челото му — дали полудяваше? Може би тази история с Дани му се беше отразила зле.

— Г-г-г-господин директоре, т-т-т-трябва да говорим веднага. Спешно е! — заекна той и избърса отново потта по челото си.

Директорът първоначално не можа да забележи нищо, но после и той се вцепени, което на свой ред успокои Илия, защото щом и двамата виждаха това, то наистина се случваше. Директорът се провикна:

— Това е чудо! Света Богородице, това е чудо!!! — и падна на колене с широко отворени очи.

Три дни по-късно след разговор на директора с представителите на художника беше решено картината да не се изнася за неопределено време от галерията, поради „неяснотата около събитията, свързани с нея“. Когато се свързаха с мениджъра на художника, се оказа, че той нямало да има възможност да дойде и да види чудото, защото бил в болница — щели да му правят операция от апендицит. От друга страна, мениджърът изказа притеснението си от преместването на картината, защото не било ясно на какво точно се дължи „необичайното й поведение“. Илия се изтощи от комуникацията си с мениджъра — още повече че трябваше да говори на английски, а това допълнително го затрудняваше. Той заеква много по телефона, препотява се и когато най-сетне приключиха, единственото, което искаше, беше да си иде у дома. Тази вечер пропусна да посети Дани в болницата.

Няколко дена по-късно, без да обявява публично откритието си, Илия можеше да види софиянци, които се редяха на опашка. Тя се виеше чак до църквата „Александър Невски“ на около петдесет метра от касата за музейни билети. Работното време беше умишлено удължено, за да могат повече хора да видят чудото, а и за да се облагодетелства финансово ръководството. Представителите на художника изпратиха писмено решение картината да остане в София за неизвестен период от време и срещу по-голяма комисионна, тъй като единствено на тази територия „поведението й вероятно беше различно“, както неколкократно повториха, че това важеше само до идването на техен пратеник, след което щяха да вземат решение какво да сторят с нея.

Междувременно хора от близо и далеч се стичаха към музея. Посетителите имаха право на петнайсет секунди пред картината, в които често изричаха молитви, кланяха се или оставяха сгънати листчета с желания. Славата на Илия, пръв забелязал чудото, се носеше от уста на уста. Показваха го по новините в шест, седем и осем вечерта, а директорът го повиши в длъжност, която набързо измислиха.

* * *

Мина месец. Идеше Коледа. Картината все още се намираше в музея и събираше посетители, макар и по-малко. Дани беше преминал през първата си операция успешно и сега се чувстваше добре. Изкуственото му око изглеждаше безизразно, а по лицето му още личаха следи от ноктите на лъва. Реброто му зарастваше и вече беше започнал да се разхожда. Ана беше намалила пиенето и харчеше парите си за лекарства за Дани и дрехи. Беше отслабнала и изглеждаше по-красива от всякога. Слагаше си грим и носеше високи токове. Илия не смееше да се зарадва — страхуваше се да не би това да бяха първите признаци на особен вид лудост. Той се беше научил бързо да изгонва подобни мисли от главата си. Истината или онова, което той считаше за своя истина, му стърчеше като гърбица. Затова, когато тя му натежаваше особено, той просто я сваляше. На това полезно умение го беше научило заекването му. В редки моменти се чувстваше дори благодарен на проблема си, защото смяташе, че без него не би могъл да понесе и минута от живота на нормалните.

Една вечер Илия мина по същата улица, по която се връщаше всеки път на излизане от музея. Сега той нямаше почти никаква работа, освен да раздава автографи, да кима и да се усмихва на чакащите. Когато това му омръзнеше, той влизаше в новооткрития си кабинет и се отдаваше на любимото си занимание — четене. Видя Мая и не я позна в първия момент:

— Как сте, помните ли ме? — изпревари го тя.

— Не — отвърна Илия кратко по навик, както правеше всеки път с непознати, за да прикрива заекването си.

— Аз съм дъщерята на Соня. Тя… почина.

— С-с-с-ъжалявам. Моите с-с-с-съболезнования — рече Илия. През последния месец той забрави да навести своята позната.

— Сега сте известен и всички ви обичат — продължи невесело Мая.

— Да, да… — прекъсна я Илия, — а вие к-к-какво правите тук?

— Ами, разчиствам апартамента. Оказа се, че го е завещала на мен. Доста е студено горе и е разхвърляно. Иначе щях да ви поканя на кафе.

Илия побъбри още малко с нея и тръгна към дома. Искаше да съобщи на жена си, че тази година нямаше нужда да теглят кредит за ремонта, който бяха замислили. Беше предплатил на фирма за външна топлоизолация с пари от увеличението на заплатата си и нямаше да се налага да теглят банков кредит.