Диана Петрова
Ана (13)

13.

Навън валеше ситен сняг, времето беше меко, но все пак студено. Илия извърши всички ритуали по заключването на тежките врати и тръгна край съседната сграда, която беше плътно прилепена до музея. На тротоара кипеше необикновено оживление. Бяха се струпали хора, които говореха тихо, почти заговорнически. Илия забави крачка.

— И-и-и-извинете… какво се е случило?

— Ти пък кой си? — викна едрогърдеста жена.

— Познавам жената от третия етаж — рече той.

— Ами… Соня е много зле — взе думата от едрогърдестата друга жена. Тя беше с морскосини очи, които светеха на фона на тъмна коса. — Лекарят смята, че й остават не повече от няколко дни.

— В-в-вие роднина ли сте й?

— Да, дъщеря — усмихна се иронично жената. — А вие откъде я познавате?

— И-и-идваше да ми носи б-б-б-банички с п-п-праз, а аз поправях дребни неща в а-а-а-партамента й — рече Илия и разрови паметта си, за да се сети дали старицата беше споменавала, че има дъщеря.

— Тя говорила ли ви е за мен… Мая се казвам — сякаш прочете мислите му жената.

— Не, съжалявам. Познавахме се по съседски.

— Няма значение — изведнъж посърна Мая, сякаш думите му я удариха с чук.

Илия се загърна в тежкото си яке и продължи пътя си. Бързаше да се прибере, утре го чакаше дълъг ден.

* * *

На следващото утро отвори по-рано от обичайното. След два часа се очакваше да пристигнат картините. Директорът на музея, пазачите на залите и музейните работници, които сега играеха ролята на хамали, пристигаха един по един. Във въздуха се носеше притесненото жужене.

Картините нямаше да бъдат много на брой, но затова пък нито една от тях не струваше по-малко от половин милион. Мисълта му отново се насочи към най-голямата от тях, беше я видял в брошурата. Тя изобразяваше две ръце, обхванали главата на каещ се човек. Цветовете бяха само три: червено, жълто и бяло, но изглеждаха толкова истински, че в първия момент на Илия му се стори, че наистина по тях тече кръв. Какво ли щеше да бъде да ги видиш на голямото платно, два на четири и половина метра!

След три следобед, когато камионът с картините най-сетне пристигна, всички бяха крайно изнервени. От каросерията му се изсипаха други работници и започнаха да изнасят картините. Те викаха, ръкомахаха, плюеха и псуваха. Привечер, когато работата привърши, Илия се изправи пред платното, направи няколко стъпки назад и се вгледа внимателно. Вените говореха. Дори да нямаше други картини в музея, тази би била достатъчна, за да развълнува и най-големия лаик. Размерите й бяха внушителни и тя така прилепваше на стената, че като че ли бе създадена специално за нея.

Следващите дни отминаха като насън, тъй като от цяла София се стичаха хора, за да видят прочутата изложба. Разбира се, картината с кървящите вени беше най-голямата атракция.

Една вечер Илия отново закъсняваше, защото изчакваше последните двама посетители най-сетне да си тръгнат. Той се качи на горния етаж, където се намираше картината, за да изгаси осветлението.

Погледна я отново. Счу му се нещо. Можеше да се нарече почти шум, тъй като беше толкова слаб — като търкулването на човешка сълза. Илия се приближи бавно и с всяка стъпка дишането му се учестяваше. Накрая замръзна на място, защото онова, което видя, бе достойно за филм на ужасите. По картината се стичаше вода — в улеите, които Жен Фън бе изваял с маслени бои, за да изобрази кървящите вени.

Първата му неволна реакция бе да се опита да обясни явлението с кондензация заради по-голямата топлина във вътрешността на галерията спрямо ниските външни температури. Но това не можеше да бъде довод, тъй като на тази стена бяха стояли толкова много картини, през толкова много години, и нито една досега не бе кондензирала влага.

Той побърза да излезе от безлюдната сграда, заключи музейната врата и се затича по утъпканата снежна пътека. Десет минути по-късно, когато спря да си поеме дъх, можеше да се отдаде на мисли за видяното. Направи това с удоволствие, примесено със страх, защото подобни вълнения досега бяха предхождали все големи промени в живота му — така се чувстваше, когато срещна Ана, така се чувстваше, когато Дани пристъпваше за първи път в дома им. Замаян. Опиянен. Трябваше да се залови за нещо, за да не падне. Тогава изневиделица го връхлетяха други мисли, чужди мисли. Напоследък се усещаше все по-излишен в отношенията между Дани и Ана. Те страдаха, обичаха и изобщо се чувстваха в свой собствен свят, само на тях двамата. В него за Илия не се виждаше свободно място. Тук обаче, в музея, и по-точно пред картината с кървящите вени, Илия за миг се видя като в огледало. Той, музейният уредник, който доскоро беше застинала картина, оживяваше. Но което беше необичайното — и огледалото му също. Нямаше да миряса, докато не разгадаеше тайната на това оживяване.