Диана Петрова
Ана (114)

114.

След трагедията Дани остана встрани от главните събития. Никой от семейството не му обръщаше вниманието, от което имаше нужда и което очакваше. Той отново се беше затворил в себе си и по цели дни се ровеше из кутията с насъбрани фокуси от уроците на Ненчо. Ана не беше спряла посещенията му при фокусника — и това като че ли беше единственото нещо, което правеше за него. Ако мрачните събития се бяха случили по време на учебната година — сигурно щяха да го изключат от училище за слаб успех. Дани не можеше да се съсредоточи върху нищо — не успяваше да намаже филията си за закуска, да прибере дрехите си, а веднъж, когато Ана го изпрати до магазина, той не се върна в продължение на час и я притесни много. Вместо да купи хляб, се качил на покрива на блока и легнал върху цимента, разглеждал облаците. Там го открили тийнейджъри, които се криели, за да пушат трева. Доведоха го при Ана, а Дани не спираше да гледа унесено, сякаш не помнеше кой беше.

Той не искаше и не можеше да мисли за Мутия като за убиец. Този мил мъж, който му беше като баща, който го научи да лови жаби и му беше най-добрият приятел през миналото лято — той не можеше да бе убил Илия. Дани по-скоро се настрои срещу майка си, която според него не беше видяла добре през прозорците какво се беше случило. Може би Мутия беше решил да поеме вината на някой друг — в очите на Дани глухонемият беше способен на подобна постъпка. Обожествяваше приятеля си, представяше си го как носи слънчевия многопът като ореол на главата си. Ако само можеше да върне всичко, както то беше през онова паметно лято… Тогава това ревливо бебе го нямаше, майка му беше изцяло негова, а с Мутия вършеха толкова интересни неща. Именно той, а не осиновителите му, го беше върнал към живота, такъв, какъвто дори не беше имал сили да си представи.

* * *

Фокусът с балона беше любимият му фокус. Продупчваше с един шиш балон, а той въпреки всичко не се пукаше. Щом това беше възможно, сигурно можеше и нещата да се върнат обратно. Когато разгадаваше фокусите и се научаваше да ги изпълнява до съвършенство, самият той се стараеше да забрави как се правеха. Да бъдеш фокусник не беше лесна работа — искаше му се да вярва в магията като всички останали, дори сам се чудеше на себе си как бе успял да стори невъзможното. Но не — отвратителното познание за нещата такива, каквито бяха, го пропиваше — навлизаше в порите на кожата му и го топеше отвътре. Ако фокусникът успееше да се престори пред останалите, че не знаеше как бе направил фокуса, ако успееше да симулира онова възхищение, което публиката му изпитваше — можеше да се счита за успял. Фокусникът сам се издаваше какво прави — с поглед, с треперещи ръце, с нещастен опит да прикрие онова, което публиката не трябваше да вижда. Но Дани беше амбициран да се научи да не показва знанието си. След събитието с Мутия му се струваше, че се сдоби с тонове нечовешка енергия. Искаше и можеше да постигне каквото си пожелаеше.

Добрият фокусник, какъвто той възнамеряваше да стане, беше истински гений — всезнаещ за света и същевременно вярващ в неговата магия. Най-добре успяващ да излъже другите, да излъже самия себе си. Дани смяташе, че сам той трябва да повярва в чудото на фокусите си. Тайната им едновременно го опияняваше и отвращаваше — той самодоволно се наслаждаваше на ефекта, който произвеждаше сред съучениците си, тези глупаци, които гледаха, но не виждаха. Но същевременно му се повръщаше от тази тайна — тайната на тъй магичните фокуси. Не му се искаше те да представляват върховният израз на едно надлъгване с другите и със самия себе си. Прозаичната телесност на фокусите, тази безмълвна надпревара между него и публиката, превръщаше зяпачите в пълни глупаци, удивляващи се на способността да ги излъжеш. Немагичността на наглед магичното — това отблъскваше Дани, защото му доказваше с цялата болезненост на физическата реалност, че чудесата, такива, каквито си ги представяше, не съществуват.

Дани се беше превърнал в малък възрастен още от рождението си. Понякога гледаше на възрастните със страх, сякаш той беше родителят, който се страхува от поредната беля на тези големи деца. Те бягаха от отговорностите си, вършеха пълни глупости, бяха по-властни, по-агресивни, по-първобитни и от саморасъл дивак насред джунглата. Да бъде фокусник беше не само новата му прищявка — струваше му се, че през целия си кратък живот се бе движел към това свое призвание.

Фокусите му носеха чувството, че контролира материята по законите на всемирната шега, и виждаше как владее ли ги, той имаше власт и над хората — поне за няколко минути. Те му се възхищаваха отново и отново — нещо, за което беше сигурен, че немалка роля играе и изкуственото му око. Щом излизаше на сцена, Дани си слагаше превръзка на окото — не че имаше какво да прикрива — хирурзите се бяха постарали изкуственото му око да изглежда досущ като истинско. Единствено блясъкът в него беше стъклен, но това, ако човек се вгледаше повече. Славата му растеше. Момичетата започнаха да му обръщат внимание, но въпреки всичко фокусите не можеха да съградят за него нещо повече от спасителен остров. Те щяха да си останат само остров, неспособен да се разшири. С тях се забавляваше, времето му минаваше бързо, успяваше да понесе ужасяващите събития в живота си, но всичко свършваше дотам. Във фокусите можеше да съсредоточи своята амбиция, но те не му носеха онова щастие, за което копнееше. Струваше му се, че по рождение бе лишен от него. Каквото и да правеше, каквото и да печелеше — любов, внимание, тези неща не го радваха така, както си представяше щастието.

Обичаше да гледа как децата играят пред блока — но от прозореца на стаята си. Заставаше на перваза и ги зяпаше с часове, докато не се приберяха. Ана го окуражаваше да слезе, но той не го правеше. Гледаше с бинокъла си лицата им — зачервени от играта, здрави отвътре, съдържащи самите себе си.

Дани, за разлика от тях, се чувстваше като слепена кукла, чиито части проскърцват при всяко негово движение. Щом се опиташе да се сприятели с някого — хоп, в него изскърцваше страхът да не би този нов приятел да го изостави също толкова лесно като майка му, или пък страхът от това да не се привърже отново и да го боли. Симфония. Не можеше да си представи какво бе да обичаш с преизпълнено сърце, което не се свиваше всяка секунда от страх. Съществуваше ли изобщо такава любов? Тогава отново се взираше в лицата на децата и се уверяваше. Да, имаше я, имаше такава радост, каквато тези деца изпитваха. Но той беше неспособен да я усети, чувстваше, че не му е отредено. В такива моменти се амбицираше да докаже на целия свят, а всъщност да докаже единствено на себе си, че може да върши и по-важни и интересни неща, които другите не могат. Това го тласкаше към вярата в неслучайността на неговата трагедия. Ако бог отнемеше толкова много — ако майката го зарежеше, ако загубеше окото си, ако убиеха втория му баща, ако му се родеше сестриче от плът и кръв, ако най-добрият му приятел се окажеше убиец, то Бог трябваше да го прави, защото му даваше нещо друго.

Дани искаше и вероятно щеше да стане добър фокусник. Но не смееше да мечтае за това, защото никога през живота си не се беше чувствал свободен да го прави. Свободата да се отърси от себе си като ненужна троха, в обичта си към другия, свободата да бъде щастлив, без да го преследват мрачните стъпала на страха — тази свобода беше недостижима за него.