Диана Петрова
Ана (112)

112.

Свинята оживя, а погребението на Илия се случи едва след два дни. Бяха се обадили на полицая в селото и когато след половин час най-сетне той се появи, всички се надпреварваха да му обясняват. Една част от мъжете, които се бяха насъбрали да помагат, се втурна да претърсва селото, но като че ли Мутия беше потънал вдън земя. Доведоха баща му, блед и с безумно изражение, сякаш той самият беше извършил престъплението. Полицията от близката околия пристигна след час, а и съставът в полицейския участък беше ограничен. Илия стоя проснат до кладенеца със забит нож във врата до вечерта. Едва когато от ямболската полиция пристигнаха двама полицаи и през следобеда обикаляха около него, позволиха на близките да го пренесат в къщата. Дани не биваше да го вижда така и Ана го беше прибрала в стаята на Лили. Легнаха си да спят късно, единствено баща й остана буден при починалия.

Ана не знаеше защо това беше нужно, не искаше и да знае. Тя дори не се разплака — толкова се беше стреснала. Когато вечерта се опита да нахрани Лили, бебето положи усилия да изстиска кърма от гърдите й. Но там вече нямаше нищо. Лили захапваше гърдата, после я пускаше изведнъж и започваше да пищи.

Теодосия отиде при своя позната жена, в чийто двор отглеждаха кози. Козето мляко, най-близко до човешкото, може би щеше да свърши работа. В селото нямаше аптека, а най-близката беше на около четирийсет километра оттук.

Полицаите уверяваха родителите на Ана, че аутопсия с цел съдебно-медицинска експертиза нямало да бъде необходима — знаело се кой бил убиецът, щом имало очевидец и снети отпечатъци от забития нож. Теодосия и Георги само повдигаха рамене, стъписани, че подобно нещо се беше случило в двора им, и не знаеха как да отговорят. Съселяните им бяха изпълнили двора, цъкаха с език, плюеха, влизаха и излизаха в къщата.

Когато по-късно всички се разотидоха, Теодосия извика няколко жени съседки, които извадиха ножа от врата на Илия, измиха трупа и го преоблякоха. Затвориха очите и устата му и едва в три през нощта той придоби благоприличен вид на мъртвец. Угасиха печката в стаята, за да не се вмирише трупът.

Трябваше да го превозят от селото до София — това беше желанието на Ана. От погребалната агенция бяха уведомили, че пристигат с катафалката на следващия ден сутринта, а погребението щеше да се организира след това. Имаше проблем с местата в централното гробище — тъй като досега там никога не бяха погребвали роднина, но бащата на Ана заяви, че щял да плати двойна цена на погребален агент, за да уреди място.

След катафалката баща й заедно с майка й, Дани, Лили и Ана се превозваха със семейната кола към София. Дани беше видял баща си едва на сутринта, когато вече имаше благоприличен вид. Той, заедно с баба му, бяха единствените, които плакаха над тялото му.

Ръцете му бяха леденостудени — нещо, което учуди Ана, макар тя да беше присъствала и на чужди погребения. Никой от мъртъвците обаче не й приличаше на Илия — може би защото този мъртвец познаваше толкова отблизо.

Човекът, който се движеше, говореше, с когото тя спеше в едно легло, с когото се хранеше, сега беше бързоразлагащ се труп. Животът можеше да отсъства само там, където го бе имало.

Погребението беше семпло — дойдоха няколко приятели на Илия, сред които бившият му шеф от музея, както и някои от новите му колеги.

След като всички се разотидоха, Ана, която беше оставила Лили на една съседка за церемонията, се прибра заедно с Дани и родителите си и се погрижи да сложи децата да спят. Тогава, когато ги гледаше двамата заспали — Лили в кошчето си, а Дани на ъгловото легло в детската стая, едва тогава тя се разплака.

Плачеше първо за себе си — самотната майка с две деца, бащата на едното от които беше убиец, а на другото — неизвестен. И второ, тя плачеше за Илия, защото едва сега, когато го беше загубила, тя осъзна колко много го обича. Плачеше за погубения му живот, за възможността му да бъде баща на Лили, да живее живота си. Той дори беше започнал нова работа… каква ирония! Плачеше от жал, от любов и от омраза едновременно. Даваше си сметка, че смъртта му щеше да я тормози до края на дните й, защото освен Мутия, тя самата се чувстваше виновна.

Ана мразеше и Мутия, който вместо да изчезне от живота й, го беляза завинаги. Не само това, ами сега трябваше да се грижи за себе си, да се страхува от появата на този луд глухоням, а дори и да го заловяха — истината рано или късно щеше да излезе наяве. Мутия — бащата на Лили. Срам и позор за семейството й.

Какъв живот я очакваше оттук нататък, тя не знаеше, но трепереше като лист пред неизвестността. Кърмата й беше спряла още в онзи ужасен час на убийството, Лили получаваше газове от новите млека, които опитваше, Дани ходеше сърдит насам-натам и отказваше да говори с Ана. Всичко вървеше с главата надолу. Майка й не спираше да я разпитва, а Ана се чудеше как да избягва въпросите й.

Ана сякаш нямаше сили да се бори с нея сега и една от вечерите я извика на терасата.

— Мутия е бащата на детето ми. Не Илия. Няма никакво чудо, никакви пробивни нови технологии на оплождане… но, предполагам, ти вече знаеш това.

— Ах! — изтръгна се от гърдите на възрастната жена. — Ах!

Двете жени си говореха дълго на терасата, докато носовете им не замръзнаха. Бяха решили да не казват на Георги. Това, както им се струваше, не беше най-доброто решение за в бъдеще, но на този етап беше, защото той нямаше да го понесе сега. Върху плещите му изведнъж падаше издръжката на Ана и децата, а той, пенсионерът, трябваше отново да си търси работа в Плевен. Майка й щеше да направи същото.

Не бяха говорели колко дълго щяха да стоят в София, но знаеха, че няма да се прибират на село за известно време. Баща й щеше да се върне за няколко дни, за да уреди някой да наглежда къщата и да продаде свинята.

Свинята все пак щеше да бъде заколена от някой от селото. Свинска работа. Животът на Ана през последната седмица й заприлича на свинска работа.