Диана Петрова
Ана (110)

110.

Мутия не беше предвидил в сметките Илия по Коледа и затова се учуди неприятно, когато видя първо него. Какво си беше помислил, той, глупакът. Съпругът и съпругата идваха на гости на родителите на жената. Беше забравил, като че ли наистина беше забравил, че първопричината за неговото страдание беше именно фактът, че Ана е омъжена. Илия пълнеше кофа от кладенеца и тъй като беше с гръб към него, не видя немия.

Мутия се запъти право към кочината на прасето, преди да се обади на стопаните, които в този момент се въртяха из къщата. Дани също не се виждаше из двора — вероятно играеше някъде. Никога преди Мутия не беше правил така, не общуваше с животните, които предстоеше да заколи — така го беше научил баща му. Но сега отиде при прасето и провря пръсти през мрежата. През цялото време се оглеждаше за Ана — тя може би беше вътре и кърмеше детето.

Свинята, която до този момент риеше в изпражненията си, изведнъж се просна на земята и повдигна крака. Въргаляше се наляво и надясно, така че да се намаже цялата в калта. Когато вдигна краката си, той видя многобройните й цицки. Това животно можеше да има деца, които да изкърми, а сега щеше да умре. Всичко приключваше тук.

И изведнъж го сряза.

Д Е Т Е Т О И М. Не само нейното дете, а тяхното. Ана не бе забременяла от мъжа си. Нали това клюкареха всички — можеше да го разчете по устните им още предния път, когато тя гостуваше на село. Ако не бе забременяла от него, тогава… той… Мутия беше бащата. Съмнението, което го ужасяваше и опияняваше едновременно, сега обзе цялото му тяло и за не повече от няколко секунди той вече не беше Мутия, такъв, какъвто всички познаваха. Погледна към ръцете си — те трепереха. Вече не можеше нито да заколи прасето, нито да гледа Илия пред себе си. Илия тъкмо изключваше помпата от таблото на кладенеца и се навеждаше да вземе кофата, когато чу нечовешки рев зад гърба си. Преди да успее да се обърне, ножът го прободе във врата.

Падна и умря на място с широко отворени очи. В тези очи нямаше съжаление за ранно погубения живот, нямаше и желание да продължи да живее, нито облекчение, нито каквото и да било подобно. Те се смееха, едва доловимо, но го правеха. Присмиваха се над собствената му съдба, над замъгления разум на мнимия ням убиец, над ориста на Ана, смееха се на божия промисъл, който излизаше наяве едва в последните мигове от човешкия живот.

Нямаше справедливост. Не беше и несправедливо. Това, което се случваше, не беше съизмеримо с човешки понятия. Бог може да е бил сериозен, когато е създавал света, но вероятно щеше да се смее, когато го погубваше. Защото дори в часа на смъртта си човек не успява да унищожи себе си. Светът на Илия щеше да продължава да живее далеч след като кръвта във вените му щеше да изстине. Илиевият свят щеше да допълва другите — новите му колеги в компютърната фирма, музейните уредници, жена му, Мутия, Дани, дори дъщерята на Ана, която никога нямаше да го опознае — и тя щеше да усеща липсата му, защото светът му щеше вече да я бе отровил или породил чрез другите. Дори да не оставеше поколение, Илия не се изтриваше от лицето на земята. Само след сто години всичко щеше да изглежда забравено. Но нека беше ясно — и водата носеше памет.

Това относително безсмъртие на човека, при което светът му продължава да живее, макар той самият да се превръща в мъртвец — то беше наказанието. Всяка стъпка, всяка радост или болка се размиваше в човешкото море и завинаги му придаваше вкус. Тук, на земята, в това измерение, човек не можеше да бъде никой, не можеше да изчезне — колкото и да желаеше това да се случи.

Последният образ в съзнанието на Илия, преди да издъхне, не беше Ана, нито Дани. Беше картината с кървящите вени. Не си мислеше, че ръцете му са същите като онези от картината. Те дори не кървяха. Самият той, Илия Матев, беше картината.