Диана Петрова
Ана (105)

105.

Мутия стоеше до прозореца на бащината си къща и гледаше през него. Откакто си замина Ана, не беше на себе си. Не беше ходил да коли прасета, само на един свой роднина не можа да откаже. Но не уцели врата на прасето на правилното място. Животното квича и маха с крака, като едва не събори хората, които се опитваха да го удържат.

Ана не се беше връщала на село от доста време. Мутия минаваше всеки ден край родителите й, кимваше им в знак на поздрав и продължаваше по пътя си. Не знаеше как да ги попита кога щеше да дойде отново дъщеря им, къде да я потърси. Никога досега не беше излизал от селото си, не познаваше никого и нищо в града и се страхуваше да иде да я потърси там. Но не спираше да мисли за нея. Тя беше узурпирала цялото му същество, така че нито можеше да работи, нито да се грижи за къщата.

Прекарваше часове пред прозореца и си я представяше гола, с разпръснати по гърдите й разкошни коси, такава, каквато беше, когато бяха заедно тук. Блясъкът в очите й, белотата на кожата й, дългите й крака, мекият корем. Тази жена беше единствената — тя беше богиня.

Дани също присъстваше в мислите му, но на заден план. Мутия искаше Ана в комплект или не с каквото трябваше. Той не можеше да си представи живота си с нея, изобщо напоследък не можеше да си представи живота си какъвто и да е. Не ядеше, не спеше, не пиеше вода. Лицето му — със сенки под очите и бледи устни — в него имаше само очи, които търсеха…

Баща му не обръщаше особено внимание на състоянието на сина си — потънал в собствения си свят, той сякаш не забелязваше какво се случва. Старецът наистина не знаеше нищо, но усещаше, че синът му не е същият като преди. Вече не се въртеше в двора, не ходеше с него, когато го викаха от селото или от съседни села да коли добитък. Мутия младши все повече потъваше в свой собствен свят, от който, за свое най-голямо учудване, старецът ревнуваше. Едва сега той изпита страх да не загуби детето си, почувства се свързан с него така, както веднага след раждането му — когато разбра, че бе ням като самия него. Старецът не смееше да показва любовта си, страхуваше се, че тя може да отрови детето му.

Мутия старши убиваше това, което обичаше — прасетата, агнетата, козите, защо да не убиеше и сина си, пък макар и с любов.

Старецът по-добре от всеки друг на село разчиташе лицата на хората. Те можеха да му кажат много неща, издаваха му всичко, на него, глухонемия. В главата му мислите не се оформяха във вид на думи, те не приличаха на таралежени топки с много светещи бодли. Нямаше изречения, нямаше форма, а полюшване на вълни — малки и тихи, такива, които чуваше и виждаше, когато затвореше очи. Всъщност Мутия старши беше щастлив — светът му беше цветен, звучеше така, както си го представяше той — като пъстра поляна с най-различни цветя. Щом вятърът ги подухнеше, те се залюляваха в един или друг звук, докато изпълнеха съществото му дотам, че затваряха все повече очите му. Когато се натъжеше, Мутия старши отиваше на края на селото до житните поля — златисти през лятото и оголели през зимата. Щипване в очите, леко размърдване на косата по същия начин като житните класове, капеща сълза, като капките дъжд, които се стичаха по лицето му — жълто, жълто, че радва и боли едновременно. Но Мутия не знаеше дали тези две неща са отделни — дали можеше да изпита едното без другото. Той обаче познаваше жълтия цвят, усещаше го как тече във вътрешността на косите му, във вените му, на върха на езика му, в ноктите му.

Звуците в жълтото. Витрините на извънчовешкото.

Мутия старши най-много се уморяваше от хората. Той не търсеше присъствието им, не ги търсеше въобще. Там, на края на селото, сред полята, където или валеше, или подухваше вятър, звуците живееха във всяка пора от кожата на тялото му. На него му се струваше, че се движи като непрестанно свирещ тромпет. Всички се обръщаха, когато се появеше, правеха му път и избягваха компанията му. Но там, на края на полето, никой не се вълнуваше от неговото присъствие — нито мишките, нито дори птиците. Те дотолкова бяха свикнали с него, че понякога се приближаваха до него.

Но ето че сега този свят, затворен в главата му, трябваше да се разпръсне като прах от урна на вятъра. Синът му — този, който единствен нарушаваше леките вълнения в душата му, сега заплашваше да го удави заедно с вълните.