Диана Петрова
Ана (1)

1.

Надежда беше един от най-неугледните столични квартали, в който се извисяваха блокове от шестнайсет етажа. Въпреки почти целогодишните си мъгли, заради низината, в която се намираше, разтрошените си тротоари, ямите по тесните улички и привидния хаос от неравни постройки, кварталът приличаше на малък оазис за детски игри край стъклените офис сгради на мегаполиса. Дърветата и неразрушените къщи между блоковете му придаваха човешки вид, сякаш представляваше длан на великан, върху която се преплитаха неравните линии на живота. Каквото и да правеше кварталец в центъра на мрачния град, щом слезеше от дрънчащата маршрутка, кожата по челото му се изглаждаше, сякаш току-що беше прекрачил входната си врата след изморителен ден.

Зад единствената пицария в квартала се намираха три високи блока, скупчени в триъгълник и свъсени като невесели свекърви. Обитателите на единия от тях бяха подбирани още отпреди промените от 1989 година. Те бяха своеобразният елит от онова време — поети, изобретатели, актьори, общински политици — все на местно ниво. С времето много от апартаментите се разпродадоха и съседите разнообразиха редиците си. На пръв поглед живеещите в блок 258 не се различаваха по нищо от съгражданите си — със сиви, угрижени лица, сенки под очите и приведени глави. Някои от тях палеха цигарата си още в асансьора и когато се отвореше вратата, оттам често излиташе миризмата на парфюм, примесена с цигарен дим. Вечер пък, щом слънцето придобиваше златистия цвят на престояла бира, се събираха на пейката пред входа. Никой никога не изслушваше никого, ала това очевидно нямаше значение. Разказването освобождаваше потока на мислите им, затворени дотогава в решетките на ежедневните дреболии. Сякаш нещата, за които говореха, придобиваха плът едва когато биваха облечени в думи.

Не след дълго новите обитатели се заразяваха от общия дух и също започваха да рисуват, скулптурират, изобретяват или да се кандидатират. Това първоначално ставаше тайно — никой не споделяше с другия съкровените си планове да пробие в дадена културна или политическа област и да изпревари съседа. Образът на сиво квартално лице не само валидираше нормалността на човека, а и го предпазваше от ударите на публичния неуспех.

Утрините в квартала се отличаваха със сладката тревожност на настъпващия ден. Колкото по-безнадеждно беше всичко, толкова повече се приближаваше чудото. То надничаше през тази тревожност от поздравите, червилото и забързания ход на всички, които се изсипваха откъм входа.

Като на моден подиум, съседите минаваха по пътеката към спирката и се отправяха към работните си места. Някои възрастни жени от блока открито се наслаждаваха на тези моменти, като се зареждаха на пейката още от седем сутринта. Те гледаха ли, гледаха, за да се убедят, че все още имаше късчета време, в което всичко си беше постарому — някой беше тръгнал нанякъде и вършеше нещо, в което намираше своята принуда. Без нея човешкият живот изглеждаше нелеп и провален, поне в очите на кварталните баби. Една стара жена можеше да изчисти или не, можеше да се разходи до пазара или да си остане у дома. Можеше да клюкарства или да иде на лекар… Тази свобода да избираш, която никога досега не бяха имали, а и вече не желаеха, отнемаше здравата земя под краката им и ги изпълваше със страх.

Леко кимване, хвърляне на плик с боклук в контейнера до близката пицария, звук от затваряне на автомобилна врата и пърпорещ звук на двигател. С тези маркери на утрото си отиваше и сладката тревожност. После идеше кроткият безлюден следобед в околоблоковото пространство.