Цвета Порязова
Подай ми слънцето

И двамата избягваха този разговор. Тя — защото все още се надяваше, той — защото се страхуваше. Не от скандал, познаваше добре жена си и знаеше, че тя няма да крещи. Страхуваше се от очите й, от мъката, стаена от месеци в тях.

Разговорът дойде съвсем ненадейно, след като дълго бяха мълчали пред телевизора, преструвайки се, че гледат някакво предаване. А след като започна вече не можеше да спре. По едно време съпругът стана: „Ще отида да потърся цигари“. Но в 2 часа през нощта в малкия град нямаше отворено заведение. Старият пенсионер, който страдаше от безсъние, му даде половин кутия при срещата им на улицата. И без това се канел да ги отказва.

… Трудните думи за раздяла бяха казани, подът под краката на младата жена беше престанал да се люлее, а разговорът се въртеше на едно и също място. Като пеперудата, която беше влетяла по някое време в стаята и упорито се стремеше към светлината на лампата, правейки кръгове около нея.

Прозорците просветляха и слънцето, събудено от птиците, обагри хълма. В стаята беше сумрачно. Може би от това лицата и на двамата бяха сиви. Въздухът също беше сив, навярно от цигарите. Пеперудата лежеше мъртва на масата.

Вратата се отвори и в стаята влезе малкият им син. Приличаше на родителите си, имаше косите на майката и очите на бащата. И името им беше съвсем „тяхно“ — Любомир. Когато се ожениха приятелите им подхвърляха: „Как искате да живеете — в любов и мир или в мир и любов?“ Мира и Любо се усмихваха щастливо на каламбура.

Детето отиде до прозореца. Слънцето вече бавно се изкачваше по своя вечен път, уверено, че утре пак ще мине по него. „Мамо — обади се Любомир. Много обичаше баща си, но напоследък той все закъсняваше, все нямаше време за него. — Нали казваше, че татко е весел, защото има слънчеви точици в очите си — продължи детето, а те го гледаха неразбиращо. — Мамо, подай ми слънцето. Искам да го поставя на масата. Нали тогава ще стане по-весело!“

Слънчевите точици в очите на баща му ги нямаше, а майка му безмълвно заплака. Детето уплашено ги гледаше, седнали в двата края на масата. То беше едва петгодишно и не знаеше, че сам, човек не може да достигне слънцето.