Цвета Порязова
За всеки случай

Когато дойде демокрацията Петър Петров пръв си хвърли партийната членска книжка. Появи се, макар и по-отстрана на първия митинг, който го плашеше с ентусиазираните си викове, каквито на манифестациите не беше чувал, въпреки че не ги пропускаше. Терзания го мъчеха непрекъснато — а сега накъде?

Страх го беше да не загуби работата си, защото му оставаха малко години до пенсия. Пък и беше я започнал с партийно поръчение, заслужил си я е. Да, ама новият началник имаше други намерения, май… Но пък и човек не знае кой и докога…

Дотолкова се беше притеснил, че реши да се приспособи някак си. Още не можеше да забрави денят, когато насред площада го спря един бабаит от квартала и тихичко му просъска: „И да свалиш тая синя риза, нямаш право да носиш нищо в синьо!“. Оттогава той престана да минава през площада, щом зърнеше оня, едрия… А през лятото като отидоха на море с жена си, на плажа ходеше с една червена и една синя джапанка. За всеки случай, значи… На насмешливите подмятания смотолевяше: „Те другите две се скъсаха, та затова…“

Полека-лека стана по-смел. Не го съкратиха от работа. Вече беше пръв на митингите. После го включиха в подготовката на идващите избори. Той прояви небивал ентусиазъм в агитацията и когато новата му партия спечели естествено бе избран за общински съветник.

Сега мечтите му станаха други — гледаше все по-нагоре.

Само от време — навреме погледът му спираше на двете джапанки — синята и червената. Пазеше ги — за всеки случай…