Реймънд Чандлър
По-малката сестра (4)

Глава 4

Добре изпиленият шперц отключи безшумно номер 214. Отворих вратата. Стаята не беше празна. Як набит мъж се бе навел над куфара върху леглото, с гръб към мен. Покривката бе осеяна с ризи, чорапи и бельо, а той ги сгъваше грижливо, без да бърза, като тихо и монотонно си подсвиркваше през зъби.

Пантата изскърца и той застина. Ръката му се стрелна под възглавницата.

— Извинете — рекох. — Управителят ми каза, че тази стая е свободна.

Беше плешив като грейпфрут, облечен в тъмносиви вълнени панталони и прозрачни найлонови тиранти върху синя риза. Ръката му се измъкна изпод възглавницата, вдигна се към главата и пак се спусна. Обърна се и вече имаше коса.

Изглеждаше съвсем естествена — кестенява, гладка, без път. А той ме гледаше ядосано изпод нея.

— Чукането никому не е навредило!

Плътен глас и широко предпазливо лице, което не беше вчерашно.

— Защо да чукам? Управителят каза, че стаята е празна.

Той кимна, успокоен. Ядът изчезна от погледа му.

Влязох вътре без покана. До куфара се въргаляше разтворено евтино порнографско списание. В зелен стъклен пепелник димеше пура. Стаята бе спретната, подредена и дори чиста в сравнение с къщата.

— Сигурно е мислел, че вече сте се изнесли — продължих аз, като се опитвах да изглеждам добронамерен и правдолюбив.

— Ще ви я освободя след половин час.

— Ще имате ли нещо против, ако я огледам?

Той се усмихна, но не весело.

— Май не сте отдавна в този град, а?

— Защо?

— Отскоро сте тук, нали?

— Защо?

— Харесват ли ви къщата и кварталът?

— Не особено. Но стаята не е лоша.

Той се усмихна широко, като продемонстрира порцеланова коронка, много по-бяла от зъбите му.

— От колко време търсите?

— Сега започвам. Защо са всички тези въпроси?

— Карате ме да се смея — каза мъжът, но не се засмя. — В този град никой не оглежда стаите. Втурваш се и ги наемаш, без да си ги видял. Всичко е толкоз фрашкано, че мога да получа десет долара само като кажа на някого, че тая стая е празна.

— Много жалко. Аз чух за нея от Орин Куест. Така че нищо няма да получите.

— Нима?

Окото му не трепна. Никакво мускулче не помръдна. Все едно, че разговарях с костенурка.

— Внимавайте как се държите — предупреди ме мъжът. — Ставам много лош, когато се отнасят зле към мен.

Взе пурата от зеления стъклен пепелник и издуха облаче дим, през което ме изгледа със студени сиви очи. Извадих една цигара и се почесах с нея по брадичката.

— А какво се случва на онези, които не внимават? — попитах. — Карате ги да поддържат перуката ви?

— Не закачайте перуката ми! — яростно изсъска той.

— Ах, извинете.

— Пред къщата виси табела, че няма свободни стаи. Кое ви накара да дойдете все пак?

— Изглежда, не чухте името, което споменах. Орин Куест.

Казах му го по букви, но дори това не го ощастливи. Настъпи спарено мълчание.

После той рязко се извърна и прибра в куфара купчинка носни кърпи. Пристъпих още няколко крачки навътре в стаята. Когато ме изгледа пак, в очите му имаше нещо предпазливо. Но от друга страна, лицето му поначало изразяваше предпазливост.

— Приятел ли ви е? — попита небрежно.

— Заедно сме израснали.

— Тихо, спокойно момче — додаде непринудено. — Понякога си правехме компания. Май че работи в „Кал-Уестърн“.

— Работеше.

— Ами? Напуснал ли е?

— Съкратен.

Продължихме да се гледаме втренчено. Така обаче доникъде не стигнахме. И двамата бяхме врели и кипели в тая работа, за да очакваме чудеса.

Той налапа пак пурата и се отпусна на леглото до куфара. Хвърлих едно око вътре и видях крайчеца на квадратен приклад на автоматичен пистолет, който надзърташе изпод чифт зле сгънати гащи.

— Тоя Куест напусна пансиона преди десетина дни — замислено изрече събеседникът ми. — А пък все още смята, че стаята не е заета, така ли?

— Според домовата книга тя си е празна.

Той изсумтя презрително.

— Онова пиянде сигурно от месец не е надзъртало в нея. Слушайте… Един момент! — Погледът му се изостри, ръката му разсеяно бръкна в куфара и оправи нещо в непосредствена близост до пистолета. Когато се отдръпна, прикладът вече не се виждаше. — Не съм се разсънил още, иначе веднага щях да се досетя. Вие сте ченге.

— Добре. Да допуснем, че съм ченге.

— Какво е оплакването?

— Няма оплакване. Просто се почудих защо са ви дали стаята.

— Преместих се от двеста и петнайсета, тя е отсреща. Тази е по-добра. Това е всичко. Много е просто. Доволен ли сте?

— Напълно — отговорих, без да откъсвам поглед от ръката, която можеше да грабне пистолета, стига да поискаше.

— Що за ченге сте? Градско? Я да видя значката.

Нищо не казах.

— Май нямате значка.

— Ако ви я покажа, ще я обявите за фалшива. Познавам вашия тип. Значи вие сте Хикс?

Той ме погледна изненадано.

— Джордж У. Хикс — поясних. — Така пише в домовата книга. Стая двеста и петнайсета. — Огледах се наоколо. — Ако имаше черна дъска, щях да ви го изрисувам за по-ясно.

— Всъщност не виждам защо трябва да се заяждаме. Добре, аз съм Хикс. Приятно ми е. А вие как се казвате?

И ми протегна ръка. Стиснах я, но не бих казал, че дълго време бях мечтал за това.

— Марлоу. Филип Марлоу.

— Знаете ли — учтиво продължи Хикс. — Вие сте лъжец. Адски лъжец.

Аз се изсмях в лицето му.

— Доникъде няма да стигнете с това невъзпитано поведение, малкият. Защо се интересувате от Куест?

Извадих портфейла си и му подадох една от визитките. Той я прочете внимателно и почука с ръбчето й порцелановата си коронка.

— Може би да е заминал някъде, без да ми каже — рече замислено.

— Граматиката ви не е на място. Почти като перуката.

— Не закачайте перуката ми, че ще съжалявате! — развика се той.

— Нямах намерение да я ям. Не съм толкоз гладен.

Хикс пристъпи към мен, като отпусна дясното си рамо. Яростна гримаса изкриви лицето му, устната му се отпусна почти колкото рамото.

— Не ме удряйте. Застрахован съм.

— А, по дяволите. Още един откачен. Какво искате?

— Трябва да открия Орин Куест.

— Защо?

Не отговорих. След кратка пауза Хикс продължи:

— Добре. Аз също съм предпазлив. Затова се изнасям.

— Може би не ви допада миризмата на марихуана?

— Не само тя — безизразно рече плешивият. — Куест нали затова напусна. Почтено момче. Също като мен. Ако не се лъжа, двама грубияни го сплашиха.

— Ясно. Значи затова не е оставил адреса си. А защо трябваше да го плашат?

— Нали сам споменахте марихуаната? А той е от хората, които веднага биха съобщили в полицията.

— В Бей Сити? — учудих се аз. — Защо ще си прави труда? Но все пак ви благодаря, мистър Хикс. Далече ли заминавате?

— Не много. Не много далече. Толкоз, колкото трябва.

— А вашата далавера каква е?

— Далавера ли? — засегна се той.

— Ами да. Кого изнудвате? Как си печелите джобните пари?

— Бъркате ме с някой друг, братко. Аз съм очен лекар, сега пенсионер.

— Затова ли носите четирийсет и пет калибров пистолет? — посочих куфара.

— Излишно остроумничите — каза кисело. — Това е семейна реликва. — Погледна пак визитката и додаде замислено: — Значи частен детектив. Главно с какво се занимавате?

— С всичко почтено в границите на разумното.

Той кимна.

— Тези граници са доста разтегливи.

Ухилих му се цинично.

— Ако знаете колко сте прав. Нека се видим някой тих следобед, та да ги поразтеглим.

Пресегнах се, измъкнах визитката измежду пръстите му и я пуснах в джоба си.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си.

Излязох, затворих, допрях ухо до вратата и се ослушах. Не знам какво очаквах да чуя. Така или иначе, не го чух. Имах чувството, че не е помръднал от мястото си и продължава да гледа подире ми. Отдалечих се с шумни стъпки по коридора и застанах при площадката на стълбището.

Пред къщата потегли кола. Някъде се хлопна врата. Върнах се безшумно при стая 215, отворих с шперца и влязох. Внимателно заключих след себе си и зачаках.