Реймънд Чандлър
По-малката сестра (3)

Глава 3

Може от години да познавате Бей Сити, без да сте попадали на Айдахо Стрийт. Може също така да познавате почти цялата Айдахо Стрийт, без да сте попадали на номер 449. Асфалтът отпред бе така натрошен, че уличното платно почти се бе върнало към първоначалното си прашно състояние. Изкорубената ограда на склад за дървен материал опасваше напукания тротоар на отсрещната страна. Ръждясали релси се вливаха някъде по средата на улицата във висока дървена порта, завързана с верига, която, изглежда, не бе отваряна поне двайсет години. Деца бяха издраскали с тебешир както портата, така и оградата.

Номер 449 имаше отпред тясна веранда с олющена боя, на която безрадостно се поклащаха пет люлеещи се стола от дърво и бамбук, които се крепяха на тел и влажен морски въздух. Зелените щори на прозорците на първия етаж, спуснати почти до долу, бяха целите в цепнатини. До входната врата се виждаше голям надпис с печатни букви: „СВОБОДНИ СТАИ НЯМА“. И той явно датираше от дълго време. Беше избелял и оплют от мухите. От вратата се влизаше направо в дълъг коридор със стълби в дъното. Вдясно имаше тясна поличка с окачен до нея химически молив, копче за звънец, а над него с черни букви на жълт картон пишеше „Управител“. Картончето бе прикрепено с три кабарчета, и трите различни. На отсрещната стена имаше телефонен автомат.

Натиснах копчето. Някъде наблизо се чу звънец, но нищо не се случи. Пак позвъних. Същата работа. Тръгнах да поизуча коридора и попаднах на врата с черно-бяла метална табелка — „Управител“. Почуках. После я ритнах. Никой не се възмути.

Излязох от къщата и я заобиколих по тясната циментирана пътечка до задния вход. Видя ми се подходящ за покоите на управителя. Останалата част от сградата вероятно се състоеше само от стаи под наем. На малката веранда имаше мръсна кофа за боклук и дървена щайга с празни бутилки. Зад рамката с опъната мрежа се виждаше, че вратата на къщата е отворена. Вътре беше мрачно. Долепих лице до мрежата и надникнах. Дървен стол с права облегалка, на който бе окачено сако, а на стола — мъж по риза и с шапка на главата. Дребно човече. Не виждах какво прави, но изглежда, беше седнал в малка ниша за хранене.

Заудрях по мрежата. Не ми обърна никакво внимание. Заблъсках с все сила. Той наклони стола си назад и ми показа дребно бледо личице с цигара между устните.

— Кво искаш? — излая.

— Управителя.

— Няма го, малкия.

— А вие кой сте?

— Теб к’во ти влиза в работата?

— Търся стая.

— Нямаме, малкия. Не можеш ли да четеш?

— Сведенията, с които разполагам, са по-различни.

— Ами? — Той изтръска с нокът пепелта от цигарата, без дори да я свали от устата си. — Заври си ги някъде.

И като изправи стола, продължи да върши каквото си вършеше. Слязох шумно по дървените стълби и много безшумно ги изкачих отново. Внимателно опипах рамката с мрежата. Беше закачена с кука. Вдигнах я с острието на джобното си ножче и я освободих от халката. Тя леко изтрака, но отвътре, откъм кухнята, се чуваше по-силно тракане.

Влязох, прекосих малката веранда и проникнах в кухнята. Човечето бе толкова заето, че изобщо не ме забеляза. В помещението имаше газова печка с три горелки, няколко полици с мазни съдове, олющен хладилник и въпросната ниша за хранене, чиято маса бе отрупана с пари. Предимно банкноти, но имаше и всякакви монети, включително доларови. Дребосъкът ги броеше, подреждаше ги на купчинки и ги вписваше в малко тефтерче. Слюнчеше молива, без да обезпокои цигарата, която си живееше върху лицето му.

Трябва да имаше няколкостотин долара.

— Днес ли се плаща наемът? — попитах любезно.

Той рязко се извъртя. Усмихна се мълчаливо, като човек, комуто никак не е до усмивки. Свали фаса от устата си, пусна го на пода и го стъпка. Извади нова цигара от джобчето на ризата, пъхна я в същата дупка на лицето си и започна да се потупва за кибрит.

— Много тихо се вмъкнахте — каза любезно.

Като не намери кибрит, небрежно се пресегна към джоба на сакото. Нещо тежко се удари в дървения стол. Сграбчих китката му, преди да измъкне тежкия предмет. Той се отметна назад и джобът на палтото се надигна към мен. Аз избих стола изпод него.

Дребосъкът тупна на пода и фрасна главата си в ръба на масата. Това обаче не му попречи да се опита да ме срита в слабините. Отстъпих назад заедно със сакото и извадих от джоба му 38-калибровия патлак, с който си бе поиграл.

— Ако си седнал там, за да ми демонстрираш гостоприемство, няма нужда — рекох.

Малкият бавно се изправи, като се изкарваше по-гроги, отколкото беше. Посегна да разхлаби яката на ризата и нещо метално блесна в ръката, която замахна към мен. Неуморимо закачливо петле.

Пернах го през лицето със собствения му пистолет и той пак се намери седнал на пода. Настъпих ръката, която стискаше ножа. Лицето му се изкриви от болка, но той не издаде нито звук. Изритах ножа в ъгъла на стаята. Беше с дълго и много наточено острие.

— Как не те е срам! — сгълчах го аз. — Да вадиш пистолети и ножове срещу хора, които просто търсят къде да живеят. Не е редно дори за тези времена.

Той пъхна настъпената ръка между коленете си, стисна я и взе да си подсвирква през зъби. Ударът през лицето, изглежда, не му бе причинил болка.

— Добре — рече. — Не твърдя, че съм идеален. Вземай парите и изчезвай. Само не мисли, че няма да те спипаме.

Погледнах колекцията от едри и дребни банкноти и монети.

— Както си тръгнал, въоръжен до зъби, явно срещаш голяма съпротива при събирането на наема. — Отидох до вратата към вътрешността на къщата и натиснах дръжката. Беше отключена. Върнах се пак при него. — Ще пусна пистолета в пощенската кутия. А следващия път искай да ти показват полицейската значка.

Той все така си подсвиркваше през зъби и стискаше ръка между коленете. Изгледа ме замислено с присвити очи, изсипа парите в олющена чанта и щракна закопчалката. Свали шапката си, пооправи я, килна я под закачлив ъгъл на темето си и ми се усмихна спокойно и самодоволно.

— Хич не ми пука за патлака — заяви. — Този град пращи от старо желязо. Виж, ножката можеш да оставиш на Клозън. Бая труд хвърлих, докато я наточа.

— И с нея доста си се трудил май?

— Не е изключено. — Закани ми се игриво с пръст. — Може скоро пак да се срещнем. Само че ще бъда с приятел.

— Кажи му да си облече чиста риза. И на теб да даде.

— Леле, леле — с упрек ми рече дребосъкът. — Какви лошави ставаме, щом ни окачат значката.

Мина безшумно покрай мен, слезе по дървените стъпала и изчезна. Стъпките му отекнаха по улицата и затихнаха. Също като токчетата на Орфамей по коридора. Не знам защо останах с впечатлението, че не съм преброил правилно козовете. Така и не можах да си изясня поради каква причина. Може би заради желязното спокойствие на дребосъка. Нито скимтене, нито суетене, само усмивка, свирукане през зъби, небрежно подхвърлени думи, незабравящи очи.

Отидох да вдигна ножа. Острието беше дълго, леко заоблено и тънко, като кръгла пила, източена до сплескване. Дръжката и предпазителят бяха от лека пластмаса и ми се сториха направени от цяло парче. Метнах го леко към масата. Острието се изхлузи и затрептя в дървото.

Поех дълбоко въздух, напъхах дръжката на мястото й и измъкнах ножа. Странна изработка, с много умисъл и намерение, и двете твърде неприятни.

Отворих вратата в другия край на кухнята и излязох с пистолета и ножа в ръка.

Попаднах във всекидневна-спалня с легло, което се прибираше към стената. Сега беше спуснато и неоправено. Имаше и меко кресло с дупка от изгорено в страничната облегалка. До прозореца видях опрян в стената секретер с обковани като на едновремешно мазе вратички. До него — канапе, а върху канапето — мъж. Краката му в груби сиви чорапи висяха навън. Две педи не му достигаха, за да улучи възглавницата. Съдейки по цвета на калъфката, не губеше нищо. Горната част на тялото му бе напъхана в безцветна риза и възстар пуловер без ръкави. Устата му зееше отворена, лицето лъщеше от пот, дишаше като стар форд с пробит радиатор. На масата до него имаше чиния, препълнена с фасове, някои ръчна изработка. На пода — почти пълна бутилка джин и чаша, която някога, доста отдавна, бе съдържала кафе. Стаята беше изпълнена предимно с джин и спарен въздух, но се долавяше и спомен от марихуана.

Отворих прозореца, опрях глава о мрежата срещу комари, за да вкарам в дробовете си малко по-свеж въздух, и се загледах в улицата. Покрай оградата на склада за дървен материал две деца караха колела, като от време на време спираха да се полюбуват на примерите на клозетно изкуство върху дъските. В целия квартал нищо друго не даваше признаци на живот. Дори куче нямаше. В дъното на улицата, при завоя, се вдигаше прах — изглежда, бе минала кола.

Отидох при секретера, намерих домовата книга и я запрелиствах, докато попаднах на името Орин П. Куест, изписано с ъгловат педантичен почерк, и цифрата 214, добавена с молив от друга ръка, която по никакъв начин не би могла да мине за педантична. Прегледах книгата докрай, но не намерих по-нова регистрация за номер 214. Някой си Дж. У. Хикс бе настанен в стая 215. Прибрах книгата и отидох при канапето. Мъжът спря да хърка и да пуска мехури и преметна дясната ръка през тялото си, сякаш държеше реч. Наведох се, стиснах го с два пръста за носа и натъпках устата му с пуловера. Хъркането отново спря и той рязко разтвори очи. Безжизнени, с червени жилки. Почна да се съпротивлява и щом се убедих, че е напълно буден, го пуснах, взех бутилката джин, напълних чашата и му я показах.

Ръката му се вдигна към нея с възхитителна изтерзаност на майка, зърнала отдавна изгубеното си дете.

Дръпнах чашата и попитах:

— Ти ли си управителят?

Той облиза с лепкав език устни, преди да отговори:

— Гррррр…

И посегна към чашата. Сложих я на масата пред него. Стисна я внимателно с две ръце и изсипа джина право в гърлото си. Сетне се изсмя от все сърце и ме замери с чашата. Съумях да я уловя и я оставих на масата с дъното нагоре. Той ме изгледа с тренирана, но несполучлива суровост.

— Кво става? — изкряка раздразнено.

— Ти ли си управителят?

Кимна и за малко да се срути от канапето.

— Май съм къркан — констатира. — Едва-едва, съвсем мъничко съм кръкнал.

— Ставаш за работа — успокоих го. — Още дишаш.

Той стъпи на пода и се изправи. Внезапно се развесели, изкудкудяка, направи три лъкатушни крачки, падна на четири крака и се опита да ухапе стола.

Вдигнах го, настаних го в креслото с прогорената облегалка и му налях още една доза от лекарството. Изпи я, разтърси се от главата до петите и изведнъж очите му заблестяха здравомислещо и лукаво. Алкохолици като него имат проблясъци на уравновесеност и допир с действителността. Но никога не се знае кога ще настъпят и колко време ще продължат.

— Кой си ти бе? — изръмжа.

— Търся един човек на име Орин Куест.

— Ъ?

Повторих. Той изплеска лицето си, като прокара мръсна длан през него, и отвърна троснато:

— Напусна.

— Кога?

Махна с ръка, за малко да падне от креслото, и я размаха в другата посока, за да възвърне равновесието си.

— Дай да кръкна.

Налях в чашата, но само му я показах.

— Дай! — нареди ми припряно. — Дай, че съм много нещастен.

— Искам само сегашния адрес на Орин Куест.

— Виж ти! — забеляза остроумно и замахна безуспешно към чашата.

Оставих я на пода и му подадох една от визитките си.

— Това може да ти помогне да се съсредоточиш.

Той се взря късогледо в картичката, изсумтя презрително, сгъна я на две, после на четири. Сложи я в дланта си, изплю се отгоре й и я метна през рамо.

Връчих му чашата. Той пи за мое здраве, кимна ми тържествено и я метна през рамо. Тя се търкулна по пода и се удари в перваза. Мъжът се изправи с изненадваща лекота, насочи палец към тавана, сви останалите пръсти и изпръхтя рязко с език и зъби.

— Разкарай се! — каза. — Че знайш к’ви приятели имам. — Погледна телефона на стената, после мен — много лукаво. — Ей сега ще се погрижат за теб — изсумтя снизходително.

Аз мълчах.

— Не ми вярваш, а? — ядоса се внезапно.

Поклатих глава.

Отиде при телефона, откачи слушалката и набра пет цифри. Аз го наблюдавах. Едно, три, пет, седем, две.

Това го довърши за момента. Изтърва слушалката, тя се залюля и заудря стената, а той седна на пода. Доближи я до ухото си и изръмжа:

— Дайте ми доктора. — Аз слушах и мълчах. — Винс! Дайте ми доктора! — изрева сърдито. После разтърси слушалката и я хвърли. Опря длани о пода и взе да пълзи в кръг. Когато ме забеляза, видът му беше изненадан и раздразнен. Изправи се несигурно на крака и протегна ръка. — Искам да пийна.

Открих хвърлената чаша и му налях. Прие я с достойнство, като къркана вдовица, изпразни я с надменен претенциозен жест, приближи се спокойно до кушетката, легна, подложи чашата под главата си вместо възглавница и моментално заспа.

Закачих телефонната слушалка, надникнах пак в кухнята, пребърках управителя и измъкнах от джоба му някакви ключове. Единият беше шперц. Вратата към коридора бе с автоматична брава. Нагласих я така, че да мога пак да се върна в стаята, и тръгнах нагоре по стълбите. Спрях за миг да запиша на един плик: „Доктора, Винс — 13572“. Можеше да се окаже следа.

Къщата тънеше в тишина и аз продължих да се изкачвам по стълбите.