Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Little Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2007)
Допълнителна корекция
hammster(2012)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра

„Народна култура“, София, 1986

Превела от английски: Жечка Георгиева

Рецензент: Жечка Георгиева

Американска. Първо издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86

Редактор: Мариана Неделчева

Художник: Стефан Десподов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евелина Тодорова

Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.

Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Raymond Chandler. The Lady in the Lake

Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976

Raymond Chandler. The Little Sister

Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от hammster

Глава 19

Униформеният пазач на студията остави слушалката върху полукръглото си писалище в стъклената будка и записа нещо в бележник. Откъсна листчето и го промуши през половинсантиметровия процеп между стъклото и писалището. Гласът му, който стигна до мен през микрофона, монтиран в стъклената преграда, дрънчеше като метален.

— Вървете все направо, до края на коридора. Ще видите вътрешен двор с чешма. Там ще ви чака Джордж Уилсън.

— Благодаря. Стъклото устойчиво ли е на куршуми?

— Разбира се. Защо?

— Просто се питах. Не бях чувал някой да се е опитвал да проникне в света на киното с пистолет в ръка.

Чух кискане зад гърба си. Обърнах се и зърнах ухилено момиче с панталони и карамфил зад ухото.

— Ех, братко, де да можеше с пистолет…

Отправих се към маслиненозелена врата без дръжка. Чу се бръмчене, бутнах я и тя се отвори. Пред мен се простираше коридор в същия зелен оттенък, с голи стени и врата в дъното. Капан за мишки. Ако стигнеш дотук и нещо се окаже не наред, все още не е късно да те върнат. Вратата в дъното издаде същия бръмчащ звук и щракна. Попитах се по какъв начин пазачът е разбрал, че вече съм до нея. Затова вдигнах очи и срещнах зоркия му поглед, отразен в поставеното под ъгъл огледало. Щом докоснах вратата, очите му изчезнаха. За всичко бяха помислили.

Навън под палещото обедно слънце в малкото, оградено от всички страни дворче буйно растяха цветя. Имаше покрити с плочи пътеки, шадраван в средата, мраморна пейка, а до нея — чешма. Възрастен, много елегантен мъж се бе изтегнал на мраморната седалка и наблюдаваше три светлокафяви боксера, които старателно изкореняваха чайните рози. Лицето му изразяваше напрегнато, ала същевременно умиротворено задоволство. Дори не ме погледна. Единият от боксерите, най-едрият, дотича до него и се изчишка върху пейката досами крака му. Мъжът се наведе и потупа покритата с къси косми глава на кучето.

— Вие ли сте мистър Уилсън? — попитах.

Вдигна разсеян поглед. Средно големият боксер също доприпка, подуши и последва примера на първия, на същото място.

— Уилсън ли? — Гласът му бе ленив, провлачен. — А, не. Не съм. Трябва ли да се казвам Уилсън?

— Извинете тогава.

Отидох до чешмата и пуснах струята да ме удари в лицето. Докато се бършех с носната си кърпа, най-малкото от кучетата тъкмо доопикаваше пейката.

Мъжът, който не се казваше Уилсън, рече с много обич:

— Винаги го вършат в строго определен един и същ ред. Направо ме захласват.

— Какво вършат?

— Пикаят. Явно е въпрос на старшинство. Спазват реда. Първо Мейзи. Тя е майката. После Мак. Той е с една година по-голям от Джок. Винаги в този ред. Дори в кабинета ми.

— В кабинета ви? — попитах и едва ли някой някога е гледал по-тъпо, задавайки въпрос.

Мъжът вдигна побелелите си вежди, извади от устата си обикновена кафява пура, отхапа кранчето и го изплю в шадравана.

— Рибите няма да се зарадват — казах.

Той ме изгледа отдолу нагоре.

— Аз отглеждам боксери. Рибите да вървят по дяволите.

С Холивуд не се спори, реших аз. Запалих цигара и седнах на пейката.

— Значи в кабинета ви. Е, човек се учи всеки ден.

— В ъгъла на бюрото ми. Редовно го препикават. Секретарките направо пощуряват. Мокрел се килимът. Какво им става на жените в днешно време? Аз пък хич не се притеснявам. Дори ми харесва. Ако обичаш кучета, дори ти е приятно да ги гледаш как пикаят.

Едното домъкна при краката му цъфнала бегония и я просна насред пътеката. Той я вдигна и я метна в шадраванчето.

— Градинарите сигурно ще си скубят косите — забеляза, докато сядаше отново. — А, по дяволите, като не им харесва, да си… — Той млъкна, за да изгледа стройната пощаджийка с жълти панталони, която нарочно се отклони от маршрута си, за да прекоси дворчето. Тя му хвърли един поглед и се отдалечи, а походката й бе същинска музика. — Знаете ли кое му е лошото на нашия бизнес?

— Никой не знае.

— Прекалено много секс. Нямам нищо против секса — където му е мястото и когато му е времето. Обаче тук при нас го стоварват с камиони. Газим в него до колене. Затъваме до гуша. Като мухи върху лепкава хартия. — Той стана. — И мухите са много. Приятно ми беше, мистър…

— Марлоу. Боя се, че не ме познавате.

— Вече никого не познавам. Паметта ми изневерява. Прекалено много хора срещам. Казвам се Опънхеймър.

— Джулиъс Опънхеймър?

Той кимна.

— Точно така. Почерпете се пура. — И ми протегна една. Аз му посочих цигарата си. Той хвърли пурата в шадравана, после се намръщи. — Паметта ми изневерява — повтори. — Прахосах половин долар. Не биваше.

— Нали сте собственик на студията.

Той кимна разсеяно.

— Не трябваше да я изхвърлям. Ако спестите петдесет цента, какво ще имате?

— Петдесет цента — отвърнах, като се питах какво, по дяволите, ми разправя.

— Но не и в нашия бизнес. Тук, ако спестите половин долар, ще имате счетоводна работа за пет. — Млъкна и махна на боксерите. Те спряха да изкореняват — не видях какво точно — и го загледаха. — За вас остава да се грижите за финансите. А това е лесно. Хайде, деца, да се връщаме в бардака. — Въздъхна. — Хиляда и петстотин киносалона! — добави.

Изглежда, пак съм го зяпал глупаво. Той махна с ръка.

— Трябват ви само хиляда и петстотин киносалона. Това е къде-къде по-лесно от отглеждането на чистокръвни боксери. Киното е единственият бизнес в света, в който можете да вършите колкото си искате грешки и пак да печелите пари.

— И сигурно е единственият бизнес в света, в който кучетата безнаказано препикават бюрата.

— Достатъчно е да имате хиляда и петстотин киносалона.

— Това може да ме позатрудни.

— Да — съгласи се старецът с доволен вид. — Именно тук е трудното. — Погледна над изкосената морава към четириетажното здание, което ограждаше открития двор от едната страна. — Там има само кантори. Кракът ми не стъпва. Вечно сменят мебелите и обстановката. Призлява ми, като гледам с какви боклуци си тъпчат кабинетите. Най-скъпо струващият талант на този свят. Даваме им каквото пожелаят, колкото пари поискат. От къде на къде? И аз не знам. По навик. Защото няма никакво значение какво вършат и по какъв начин го постигат. Дайте ми само хиляда и петстотин киносалона.

— Сигурно не бихте желали да ви цитирам, мистър Опънхеймър?

— Репортер ли сте?

— Не.

— Жалко. Бих изпитал удоволствие, ако отпечатат тази елементарна истина във вестниците. — Той млъкна, после изсумтя. — Само че никой няма да я публикува. Страх ги е. Хайде, деца!

Най-голямото се приближи и застана до крака му. Средният се забави за миг, колкото да погуби още една бегония, след което дотича и се нареди до Мейзи. Малкият Джок също се строи, но обзет от внезапно вдъхновение — вдигна крак към маншета на Опънхеймъровите панталони. Голямата небрежно го избута.

— Видяхте ли? — засия старецът. — Джок се опита да пререди, но на Мейзи такива не й минават.

Наведе се и потупа кучката по главата. Тя вдигна към него преливащи от обожание очи.

— Очите на твоето куче — замислено произнесе Опънхеймър. — Най-незабравимото нещо на този свят.

И тръгна бавно по покритата с плочки пътека към сградата с канторите, следван от трите боксера.

— Мистър Марлоу?

Обърнах се и видях висок русоляв мъж с нос като лакът на правостоящ пътник.

— Аз съм Джордж Уилсън. Много ми е приятно. Както виждам, познавате мистър Опънхеймър.

— Поприказвахме си. Той ми обясни как се ръководи кинобизнесът. Оказа се, че ти трябват само хиляда и петстотин киносалона.

— Пет години работя тук, но не съм разговарял с него.

— Защото не знаете на кои кучета да позволите да ви препикават.

— Сигурно сте прав. С какво мога да ви бъда полезен, мистър Марлоу?

— Искам да се срещна с Мейвис Уелд.

— Тя е на снимачната площадка. В момента се снима.

— Мога ли да се видя с нея за малко на самата площадка?

Уилсън нямаше убеден вид.

— Какъв пропуск ви дадоха?

— Обикновен, ако не се лъжа.

Показах му го. Той го разгледа.

— Значи Балу ви изпраща, нейният импресарио. Мисля, че ще можем да уредим едно посещение на сцена номер дванайсет. Веднага ли искате да отидете?

— Ако разполагате с време…

— Аз съм рекламният агент на екипа. Затова ми плащат.

Тръгнахме по алеята към ъгъла, където се срещаха две от сградите. Между тях минаваше циментирана пътека и водеше към снимачните площадки.

— От служителите на Балу ли сте? — попита Уилсън.

— Оттам идвам.

— Голяма организация, доколкото съм чувал. И на мен ми се ще да опитам в този бизнес. Сегашната ми работа е чисто главоболие.

Минахме покрай двама униформени полицаи, свихме в тясна пътека между две сцени. Над пътеката се полюшваше запален червен фенер, над една врата, белязана с цифрата 12, също светеше червена лампа и дрънчеше звънец. Уилсън спря до нея. Трети полицай, седнал в наклонен назад стол, му кимна, а мен огледа от главата до петите с познатата мъртвешка безизразност, която се лепи на физиономиите им както плесента по стените на резервоарите.

Звънецът заглъхна, фенерът и лампата угаснаха. Уилсън дръпна тежката врата и аз минах покрай него. След слънчевото пладне вътре ми се стори непрогледен мрак. Сетне забелязах в единия ъгъл сноп светлинни. Иначе огромната сцена бе съвършено празна.

Тръгнахме към светлините. Подът под краката ни бе осеян с тлъсти черни кабели. Имаше цяла редица сгъваеми столове, множество преносими гримьорни с имена, изписани по вратите. Намирахме се зад кулисите, виждах само опакото на шперплатовите декори и два огромни екрана отстрани.

— Започни! — извика нечий глас.

Гръмко задрънча звънец. Двата екрана оживяха и по тях започнаха да се премятат бурни вълни. Втори, по-спокоен глас изрече:

— Запомнете къде сте застанали, моля ви, може да се наложи да кашираме. Готови, започни!

Уилсън замръзна на мястото си и докосна ръката ми. Гласовете на актьорите долетяха неизвестно откъде, нито гръмки, нито отчетливи, просто неразбираемо бръщолевене.

Единият екран внезапно угасна. Спокойният глас произнесе със същия тон:

— Стоп!

Звънецът отново задрънча, настъпи всеобщо раздвижване. Ние с Уилсън продължихме напред. Той прошепна в ухото ми:

— Ако Нед Гамън не успее да заснеме тази сцена преди обяд, сигурно ще фрасне Торанс по носа.

— О! Торанс ли участвува?

По него време Дик Торанс беше звезда измежду второстепенните актьори, с каквито Холивуд гъмжеше — режисьорите не искаха да работят с тях, но накрая ги наемаха поради липса на нещо по-свястно.

— Ще си направиш ли труда пак да изрепетираш сцената, Дик? — попита спокойният глас точно когато заобиколихме ъгъла и ни стана ясно какво представлява декорът — палуба на богаташка яхта, близо до кърмата.

Имаше две жени и трима мъже. Първият бе на средна възраст, издокаран в спортно облекло и изтегнат в шезлонг. Вторият беше в бял костюм, риж и приличаше на капитан. Третият бе типичният собственик на яхта — красива фуражка, тъмносин блейзър със златни копчета, бели панталони и обувки, надменен чар. Това бе Торанс. Едната жена беше мургава красавица, попрехвърлила крехките години — Сюзан Кроли. Втората бе Мейвис Уелд в мокър бански костюм от лъскава материя и по всичко личеше, че току-що се е качила на яхтата. Един гримьор пръскаше с вода лицето, ръцете и кранчетата на русата й коса.

Торанс още не бе отговорил. Обърна се внезапно и впери поглед в камерата.

— Да не искаш да кажеш, че не си знам репликите?

От полумрака излезе побелял мъж в сив костюм. Очите му горяха но гласът му не бе никак разгорещен.

— Освен ако нарочно не ги променяш… — каза, без да откъсва поглед от актьора.

— А може би просто не съм свикнал да играя пред екран, чийто филм има навика да свършва по средата на снимките.

— Оплакването ти е основателно — съгласи се Нед Гамън. — Лошото е, че разполагаме само с шейсет метра лента — за това аз съм виновен. Но ако изиграеш ролята малко по-бързо…

— Хм! — изпръхтя Торанс. — Аз да съм играел по-бързо. Ако можехте да внушите на мис Уелд, че за едно изкачване на яхтата е необходимо по-кратко време, отколкото за построяването й…

Мис Уелд го изгледа презрително.

— Нейната бързина е точно такава, каквато трябва да бъде — каза Гамън. — Играта й също.

Сюзан Кроли сви грациозно рамене.

— И аз останах с впечатлението, че трябва да поускори темпото, Нед. Играта й е добра, но би могла да бъде още по-добра.

— Ако беше по-добра, миличка — обърна се към нея Мейвис Уелд с много спокоен глас, — току-виж, някой ме нарекъл актриса. Нали не би искала това да се случи във филм, в който ти изпълняваш главната роля?

Торанс се изсмя. Сюзан Кроли се обърна и го изгледа свирепо.

— Кое е смешното, господин Тринайсети?

Лицето на Торанс застина в ледена маска.

— Не чух как ме нарече — изсъска.

— Боже господи, нима не знаеш? — изуми се Сюзан Кроли. — Наричат те господин Тринайсети, защото преди теб дванайсет души отхвърлят ролята, която ти приемаш да играеш.

— Ясно — хладно откликна Торанс, после отново избухна в смях. — Е, Нед — обърна се към Гамън. — След като се освободихме от змийската отрова, може и да изиграем сцената както я искаш.

Нед Гамън кимна.

— Размяната на остроумия най-добре прочиства въздуха. Хайде, започваме.

И застана зад камерата. Асистентът извика: „Пускайте филма“, и сцената бе заснета без проблеми.

— Стоп! — нареди Гамън. — Промийте лентата. Обедна почивка.

Актьорите се спуснаха по дървените стълби и кимнаха на Уилсън. Последна слезе Мейвис Уелд, тъй като се забави, за да наметне хавлиен халат и да обуе чифт сандали. Като ме видя, се закова на място. Уилсън пристъпи напред.

— Здравей, Джордж — поздрави го тя, без да откъсва поглед от мен. — Трябвам ли ти за нещо?

— Мистър Марлоу иска да поговори с теб. Нали нямаш нищо против?

— Мистър Марлоу ли?

Уилсън ме изгледа остро.

— От агенцията на мистър Балу. Предположих, че го познаваш.

— Май съм го виждала. — Тя все така не откъсваше очи от мен. — Какво има?

Аз мълчах.

След малко мис Уелд додаде:

— Благодаря ти, Джордж. Най-добре да отидем в моята гримьорна, мистър Марлоу.

Обърна се и се запъти към най-далечния край на снимачния павилион. Там до стената бе опряна подвижна гримьорна в бяло и зелено. На вратата пишеше „Мис Уелд“. Преди да я отвори, тя спря и внимателно се огледа. След това закова прекрасните си сини очи в моите.

— Е, мистър Марлоу?

— Значи наистина ме помните.

— Така ми се струва.

— Да започнем ли, откъдето спряхме, или да раздавам картите наново?

— Кой ви пусна тук и защо? Трябва да ми обясните.

— Работя за вас. Получих аванс, квитанцията е у Балу.

— Колко мило. Ами ако не желая да работите за мен? Каквато и да е работата.

— Добре, пишете се много важна.

Извадих фотографията от джоба си, показах й я, тя ме изгледа продължително, без да мига, и сведе очи към Стийлгрейв и самата себе си в сепарето на „Танцьорите“. Съзерцава я дълго и сериозно. После много бавно вдигна ръка и докосна влажната си коса. И едва-едва потрепери. Посегна и взе снимката. Загледа я втренчено. Очите й се вдигнаха много, много бавно.

— Е?

— У мен са негативът и още няколко отпечатъка. И вие щяхте да ги намерите, ако разполагахте с повече време и знаехте къде да търсите. Или ако той бе останал жив, за да ви ги продаде.

— Студено ми е. Трябва да хапна нещо.

И ми протегна снимката.

— Студено й било и трябвало да обядва!

Стори ми се, че на шията й запулсира вена. Но осветлението беше лошо. Тя се усмихна леко. Като скучаеща аристократка.

— Не виждам смисъла на всичко това — издума.

— Прекалено много време прекарвате по яхтите. Всъщност едно е ясно — познавам вас, познавам и Стийлгрейв, затова въпросът е следният: какво й е на тая снимка, та всеки се опитва да я купи от мен срещу богатствата на хиляда и една нощ?

— Е? Какъв е отговорът на този въпрос?

— Не знам. Но ако изнамирането му ви извади от позата на благородна херцогиня, ще си го поставя за цел. А междувременно ви е студено и трябва да хапнете.

— Прекалено дълго сте чакали — тихо произнесе тя. — Вече няма какво да продавате. Освен може би живота си.

— Продавам го евтино. За любовта на чифт слънчеви очила и сиво-синя шапка плюс удар по главата с токче на обувка.

Устата й помръдна, сякаш щеше да се разсмее. Ала в очите й нямаше смях.

— Забравихте трите шамара. Сбогом, мистър Марлоу. Дойдохте твърде късно. Твърде, твърде късно.

— За мен… или за вас?

Тя отвори заднишком вратата на гримьорната.

— За двама ни.

И влезе бързо, но остави открехнато.

— Елате и затворете! — обади се отвътре.

Така и направих. Гримьорната не беше като за кинозвезда. Най-нужното и нищо повече. Доста разнебитено канапе, едно кресло, малка тоалетка с огледало и две лампи, дървен стол пред нея, поднос с кафе.

Мейвис Уелд включи кръгла електрическа печка. После грабна един пешкир и започна да попива мокрите краища на косата си. Аз седнах на канапето и зачаках.

— Дайте ми цигара. — Тя метна пешкира на една страна. Докато й палех цигарата, очите ни се доближиха. — Как ви се видя импровизираната сценка на яхтата?

— Злобничка.

— Такива сме си. Злобни. Някои се усмихват повече от другите и толкоз. Шоубизнес. В него има нещо евтино. Винаги е имало. Някога артистите са минавали през черния вход. Ако питате мен, на повечето и сега там им е мястото. Много напрежение, бързане, омраза и всичко се отприщва в грозни сцени. Но те нищо не значат.

— Злобни заяждания.

Тя прекара пръст по бузата ми. Беше горещ като нажежено желязо.

— Колко печелите, мистър Марлоу?

— Четирийсет долара на ден плюс разноските. Толкова искам. А получавам двайсет и пет. Вземал съм и по-малко.

Сетих се за опърпаната двайсетачка на Орфамей.

Тя отново повтори номера с пръста, но аз не я сграбчих в прегръдките си. Отмести се, седна на стола и загърна халата си. Печката беше позатоплила помещението.

— Двайсет и пет на ден — повтори невярващо.

— Малки самотни доларчета.

— Много ли са самотни?

— Като фарове в нощта.

Кръстоса крака и бледият отблясък, който хвърляше кожата й, сякаш изпълни гримьорната.

— Задавайте ми въпросите си — каза, без да направи опит да прикрие бедрата си.

— Кой е Стийлгрейв?

— Един човек, когото познавам от години. И го харесвам. Собственик на един-два ресторанта. А откъде е… представа си нямам.

— Но доста добре го познавате.

— Защо направо не ме попитате дали спя с него?

— Такива въпроси не задавам.

Тя се изсмя и тръсна пепелта от цигарата.

— Мис Гонсалес с удоволствие би ви отговорила.

— По дяволите мис Гонсалес.

— Тя е мургава, прелестна и страстна. И много, много мила.

— И избирателна като пощенска кутия. Да върви по дяволите — повторих. — Да се върнем на Стийлгрейв. Имал ли е неприятности?

— Че кой е нямал?

— Искам да кажа — с полицията.

Очите й се разтвориха прекалено невинно. Смехът й звънна твърде сребристо.

— Не ме разсмивайте. Та той има поне два милиона долара.

— А как ги е спечелил?

— Откъде да знам?

— Добре. Няма как да знаете. Цигарата ще изгори пръстите ви.

Взех фаса от ръката, отпусната върху голия крак. Докоснах дланта й. Тя я отдръпна, ръката й се сви в юмрук.

— Недейте! — изрече остро.

— Защо? Правил съм го като дете.

— Знам. — Дишаше учестено. — Карате ме да се чувствувам съвсем млада, невинна и някак си палава. А вече никак не съм млада и невинна.

— Значи нищо не знаете за Стийлгрейв.

— Време е да решите веднъж завинаги дали ме подлагате на разпит, или ме ухажвате.

— Това не зависи от мен.

Помълчахме, след което тя каза:

— Трябва наистина да хапна нещо, Марлоу. Ще работя цял следобед. Нали не искаш да припадна на сцената?

— Позволено е само на звездите. — Аз станах. — Добре, тръгвам си. И не забравяй, че работя за теб. Ако мислех, че си убила някого, нямаше да се захващам. Но все пак ти беше в хотела и пое невероятен риск. Нещо ти е трябвало, и то много.

Тя извади отнякъде снимката и се взря в нея, прехапала устна. Вдигна очи, без да помръдне глава.

— Едва ли е било това.

— Единствено нея бе скрил така добре, че не беше намерена. Но за какво? Ти и някой си Стийлгрейв седите в едно сепаре на „Танцьорите“. Не виждам нищо особено.

— Съвършено нищо.

— Трябва да е свързано с него… или с датата на срещата ви.

Очите й рязко се наведоха към снимката.

— Няма как да се познае датата — каза забързано. — Дори да означава нещо. Освен ако изрязаното парче…

— Ето го. Но ще ти трябва лупа. Покажи го на Стийлгрейв. Питай го дали значи нещо. Или попитай Балу.

И тръгнах към вратата.

— Само не се заблуждавай, че датата не може да се установи — додадох през рамо. — Стийлгрейв ще ти каже същото.

— Строиш пясъчен замък, Марлоу.

— Нима? — обърнах се да я погледна, но не се усмихнах. — Наистина ли мислиш така? Не, виждам, че си на друго мнение. Отишла си там, но човекът бил убит. Имала си пистолет. Той е известен мошеник. А аз открих нещо, за което полицията ще ми даде медал, ако разбере, че съм го скрил от тях. Защото е фрашкано с мотиви за убийство както океанът — със сол. Докато полицията не го намери, ще имам разрешително за упражняване на професията. Докато някой друг не го намери, ще ми бъде спестен шишът в тила. Смяташ ли, че занаятът ми е прекалено добре платен?

Тя само стоеше и ме гледаше, като мачкаше с една ръка коляното си. Пръстите на другата шаваха върху облегалката на креслото.

Трябваше само да натисна дръжката и да си тръгна. Не знам защо това се оказа толкова трудно.