Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Little Sister, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Жечка Георгиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра
„Народна култура“, София, 1986
Превела от английски: Жечка Георгиева
Рецензент: Жечка Георгиева
Американска. Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86
Редактор: Мариана Неделчева
Художник: Стефан Десподов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Йордан Зашев
Коректор: Евелина Тодорова
Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.
Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
Raymond Chandler. The Lady in the Lake
Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976
Raymond Chandler. The Little Sister
Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966
История
- —Добавяне
- —Корекция от hammster
Глава 9
Стая 332 се намираше в задната половина на сградата, близо до аварийното стълбище. Коридорът, който водеше натам, миришеше на стар мокет, на политура за мебели и на безличната анонимност на хиляди нищожни съществувания. Кофата с пясък под пожарогасителя беше претъпкана с фасове, насъбрали се от няколко дни. През прозорчето над една врата дънеше джазова музика. От друго се носеше истеричен кикот. В края на коридора, където беше стая 332, цареше относително спокойствие.
Почуках два пъти късо и два пъти дълго, както бях инструктиран. Нищо. Почувствувах се стар и изморен. Сякаш цял живот бях чукал по вратите на евтини хотели, а никой не си бе правил труда да ми отваря. Опитах отново. След това натиснах бравата и влязох. От вътрешната страна на вратата висеше ключ е червен картонен държател.
Озовах се в късо коридорче с баня отдясно. В стаята отсреща видях част от легло, в което лежеше мъж по риза и панталони.
— Доктор Хамбълтън!
Не ми отговори. Подминах вратата на банята и се насочих към него. Лъхна ме на парфюм и понечих да се обърна, но не се оказах достатъчно бърз. На вратата на банята бе застанала жена, явно излязла оттам, и държеше пешкир пред лицето си. Над пешкира — слънчеви очила. А най-отгоре — периферията на пепелявосиня широкопола сламена шапка. Под нея зърнах бухнала светлоруса коса. Мярнаха ми се и сини клипси, но те бяха по-назад, в сянка. Очилата имаха бели рамки с широки и плоски странични дъги. Роклята бе в тон с шапката. Бродираното манто от естествена, а може би изкуствена коприна беше разкопчано. Ръкавиците бяха дълги и в дясната си ръка жената стискаше пистолет. С бяла кокалена дръжка. Стори ми се 32-калибров.
— Ръцете отзад и се обърни — нареди ми през пешкира. Приглушеният глас не ми се стори познат, както впрочем и тъмните очила. По телефона бях разговарял с мъж. Дори не помръднах. — Не си въобразявай, че се шегувам — продължи тя. — Имаш на разположение точно три секунди да направиш каквото ти казах.
— Не може ли поне минута? Много ми е приятно да ви гледам.
Тя замахна заплашително с пистолета.
— Обърни се! Бързо!
— И гласът ви ми харесва.
— Добре! — Този път гласът прозвуча стегнато, опасно. — Щом като предпочиташ по този начин, дадено.
— Не забравяйте, че сте дама — казах и се обърнах, като вдигнах ръце на раменете си.
Дулото се опря в тила ми. Дъхът й ме погъделичка. Парфюмът бе изискан, нито силен, нито натрапчив. Пистолетът се отмести от тила ми и в следващия миг в очите ми избухна бял пламък. Изохках, паднах на ръце и крака, пресегнах се бързо назад и докоснах найлонов чорап, но за жалост ми се изплъзна. Следващият удар по главата направи играта недотам забавна и аз застенах. Сринах се на пода. Отвори се врата. Звънна ключ. Вратата се затвори. Ключът се превъртя. Тишина.
Изправих се криво-ляво на крака и отидох в банята. Взех от закачалката един пешкир, наквасих го със студена вода и избърсах добре главата си. Усещах я като ритната с токче на обувка. Във всеки случай не с пистолет. Имаше и кръв, но не много. Изплакнах пешкира, опрях го в подутината и се попитах защо не се развиках и не хукнах подире й. В този миг зърнах отворената аптечка над мивката. Капакът на кутия с талк беше махнат и цялата поличка бе поръсена с бял прах. Пастата за зъби бе срязана на две. Някой бе търсил нещо.
Върнах се в коридорчето и се опитах да отворя външната врата. Беше заключена. Наведох се и погледнах през ключалката. Тя обаче се оказа двойна — отвън можеше да се заключва, но отвътре бе достатъчно да превъртиш топката, за да излезеш. Момичето с тъмните очила в бели рамки не беше много в течение на хотелските номера. Натиснах копчето, което освобождаваше ключалката, отворих, хвърлих едно око на безлюдния коридор и пак затворих.
Върнах се при легналия мъж. През цялото време не бе помръднал, и то по твърде уважителни причини.
В стаята срещу вратата към коридорчето имаше два прозореца, през които се процеждаше сноп светлина от следобедното слънце, стигаше почти до средата на леглото и спираше точно до врата на лежащия. Спираше го нещо синьо-бяло, лъскаво и кръгло. Човекът се бе изтегнал удобно, по корем, с ръце покрай тялото, със събути обувки. Половината от лицето, което се виждаше върху възглавницата, беше безметежно. Носеше перука. Последния път, когато разговаряхме, името му бе Джордж У. Хикс. Сега се казваше доктор Дж. У. Хамбълтън. Едни и същи инициали. Макар че това вече беше без значение. Нито щях да разговарям пак с него. Кръв нямаше — това е единственото, което харесвам на добре свършената работа с шиш за разбиване на лед.
Докоснах врата му. Още бе топъл. Междувременно снопът слънчева светлина се бе отместил от кръглата дръжка към лявото ухо на убития. Обърнах се и заоглеждах стаята. Кутията, която скриваше звънеца на телефона, зееше отворена. Библията, чието място бе върху тоалетката, се въргаляше в ъгъла на стаята. Бюрото бе претърсено. Отидох да надникна в гардероба. Имаше дрехи и един познат куфар. Не открих нищо важно, поне така реших. Вдигнах от пода мека шапка, сложих я върху бюрото и се върнах в банята. Въпросът, който ме занимаваше, бе дали човекът, наръгал доктор Хамбълтън с шиш за лед, е открил онова, за което бе дошъл. Защото е имал на разположение твърде малко време.
Внимателно обискирах банята. Свалих капака на казанчето и го изпразних. Нищо. Проверих в тръбата на ваната, през която се изтичаше излишната вода в случай на препълване. Не открих провесена връв със завързан в единия край предмет. Претърсих скрина. Намерих само празен плик. Откачих мрежите на прозорците и опипах первазите от външната страна. Вдигнах Библията и я прелистих внимателно. Огледах гърбовете на три картини и краищата на мокета. Беше закован за пода и във вдлъбнатините, образувани от гвоздеите, се бе насъбрал прах. Запълзях по колене и проверих под леглото. Все същото. Качих се на един стол и надникнах в чашката на абажура. Прах и умрели нощни пеперуди. Огледах и леглото. Бе оправено от професионалист и оттогава не бе разваляно. Опипах възглавницата под главата на мъртвеца, после извадих резервната от гардероба и също я огледах. Нищо.
Сакото на доктор Хамбълтън висеше на един стол. Пребърках и него, макар да знаех много добре, че това бе най-невероятното място, където бих открил нещо. Някой бе обработил с нож подплатата и подплънките на раменете. Намерих кибрит, две пури, чифт тъмни очила, чисто нова евтина носна кърпа, откъсната контрола от билет за кино, купен в Бей Сити, гребенче, неотворена кутия цигари. Погледнах я срещу светлината. Не личеше да е била пипана. Отворих я, скъсах капачето, извадих съдържанието, открих само цигари.
При това положение търсенето се свеждаше до самия доктор Хамбълтън. Обърнах го към себе си и пребърках джобовете му. Дребни монети, още една носна кърпа, клечки за зъби, втори кибрит, връзка ключове, разписание на автобуси. В портфейла от свинска кожа имаше пощенски марки, гребенче (явно добре се грижеше за перуката си), три плоски пликчета, съдържащи бял прах, седем визитки, на които пишеше: „Доктор Дж. У. Хамбълтън, очен лекар, Тъстин Билдинг, Ел Сентро, Калифорния. Приемни часове: 9–12, 14–16. Може да се определи час по телефона. Звънете на номер 50406, Ел Сентро“. Никаква шофьорска книжка, нито карта за социална осигуровка, застраховка или какъв да е друг документ за самоличност. Имаше и 164 долара. Върнах портфейла обратно в джоба.
Взех шапката от бюрото и опипах панделката и вътрешната кожена лента. Панделката беше обработена с нож и висеше на парцали. В нея нямаше нищо скрито. Не личеше да е била отпорвана и пак зашивана.
Това бе целият резултат. Ако убиецът е знаел какво търси, значи то може да се побере в книга, телефонна кутия, паста за зъби, панделка на шапка. Върнах се в банята да погледна главата си. От раната продължаваше да се стича тънка струйка кръв. Изплакнах я отново със студена вода, избърсах я с тоалетна хартия, която хвърлих в клозета и пуснах водата. Отидох пак в стаята, загледах се в доктор Хамбълтън и се попитах къде ли е сбъркал. Беше ми се видял доста мъдър. Слънчевата светлина се бе изместила от леглото и сега огряваше един тъжен прашен ъгъл.
Изведнъж се ухилих до уши, наведох се и все така широко усмихнат, колкото и да бе неуместно, смъкнах перуката от главата на доктор Хамбълтън и я обърнах наопаки. Работата се оказа съвсем проста. Към подплатата със скоч лепенка беше прикрепена оранжева хартийка, увита в целофан, за да не й стане нещо. Измъкнах я, разгънах я и видях, че е квитанция за снимки, поръчани във фотоателие в Бей Сити. Прибрах я в портфейла си и внимателно нагласих перуката върху плешивата като яйце мъртва глава.
Оставих стаята отключена, защото нямаше как да я заключа.
В коридора продължаваше да гърми радиото и придружаващият го алкохолен смях от отсрещната врата.