Реймънд Чандлър
По-малката сестра (32)

Глава 32

Влиза се през летяща врата. Вътре зад бюро с двойствена функция — нещо средно между вътрешна телефонна централа и служба справки — седеше жена без възраст, каквито има в държавните канцеларии из цял свят. Те никога не са млади, но и не остаряват. Нямат красота, нито обаяние, да не говорим за елегантност. Не са длъжни да се харесват на никого. Работата им е сигурна. Държат се възпитано, но никога любезно, умни са и знаят каквото трябва, без да се интересуват от нищо. Те са точно онова, в което се превръщат хората, щом заменят живот срещу съществуване и амбиции срещу осигуреност.

Зад бюрото й по протежение на дългата стая бяха наредени работни кутийки, отделени една от друга със стъклени прегради. На отсрещната страна бе чакалнята — редица твърди столове, обърнати към стъклените кутийки.

Почти половината бяха заети — хората чакаха и това бе изписано по лицата им, както и перспективата още дълго да седят там. Повечето имаха опърпан вид. Единият бе в затворническо облекло, придружаваше го пазач. Съвсем младок, с много бледо лице, телосложение на пиявица и болни, празни очи.

Зад редицата кутийки — врата, на която пише: СЮЪЛ ЕНДИКЪТ — ПРОКУРОР. Почуках и влязох в просторна ъглова стая. Доста приятна, малко старомодна, тапицирани с черна кожа меки кресла и снимки на бивши прокурори и губернатори по стените. Ветрецът залюля тюлените завеси на четирите прозореца. На висока полица бръмчеше вентилатор и бавно се въртеше, като описваше ленив полукръг.

Сюъл Ендикът седеше зад тъмно бюро и ме наблюдаваше. Посочи ми стола срещу себе си. Седнах. Беше висок, слаб, мургав, с разпиляна черна коса и дълги елегантни пръсти.

— Вие ли сте Марлоу? — попита е лек южняшки акцент.

Прецених, че едва ли всъщност чака отговор на въпроса.

— Много сте загазили, Марлоу. Много. Хванали са ви, че укривате улики, които биха помогнали да се разкрие едно убийство. Това е противозаконно. За такова нещо се влиза в затвора.

— Какви улики съм укрил?

Той взе една снимка от бюрото и я загледа намръщено. Погледнах другите двама в стаята. Седяха един до друг. Едната беше Мейвис Уелд. Носеше тъмните очила с белите дъги. Не виждах очите й, но имах чувството, че ме гледа. Не се усмихна. Седеше съвършено неподвижна. Мъжът до нея бе облечен в ангелскиблед сив вълнен костюм с карамфил в петлицата колкото цяла гергина. Пушеше цигара с монограм и тръскаше пепелта на пода, без да обръща внимание на пепелника до себе си. Познах го от снимките във вестниците. Лий Фарел, един от най-известните адвокати в страната — с него шега не биваше. Косата му бе бяла, но очите — млади, горящи. Силен загар покриваше лицето му. Имаше вид, сякаш за едно ръкостискане ще ти вземе хиляда долара.

Ендикът се облегна назад и побарабани с дългите си пръсти по облегалката на креслото. Обърна се с вежлива почтителност към Мейвис Уелд:

— Доколко добре познавахте Стийлгрейв, мис Уелд?

— Интимно. В някои отношения беше много мил. Просто не мога да повярвам, че…

Не довърши, само сви рамене.

— Готова ли сте да заявите под клетва кога и къде е правена тази фотография?

Той обърна снимката, за да й я покаже.

Фарел се обади с безразличен тон:

— Един момент. Това ли е уликата, укрита от мистър Марлоу?

— Въпросите задавам аз! — сряза го Ендикът.

Адвокатът се усмихна.

— В случай, че отговорът е положителен, тази снимка не е никаква улика.

— Бихте ли отговорили на въпроса ми, мис Уелд? — кротко настоя Ендикът.

Тя отвърна тихо, без капка смущение:

— Не, мистър Ендикът, не мога да заявя под клетва къде и кога е правена тази снимка. Дори не знам, че съм била фотографирана.

— Достатъчно е само да хвърлите един поглед — настоя прокурорът.

— Знам само онова, което виждам.

Усмихнах се широко. Фарел ме гледаше с весели искри в очите. Ендикът улови усмивката ми с периферното си зрение.

— Кое е толкова забавно? — попита рязко.

— Цяла нощ не съм мигнал. Лицето не ми се подчинява.

Изгледа ме строго и пак се обърна към Мейвис Уелд:

— Бихте ли ми обяснили по-подробно, мис Уелд?

— Много често ме фотографират, мистър Ендикът. Къде ли не и с кого ли не. Обядвала съм в „Танцьорите“ както с мистър Стийлгрейв, така и с много други мъже. Не ми е ясно какво очаквате да чуете.

Фарел отново се намеси мазно:

— Доколкото разбирам, бихте искали да използувате мис Уелд като свидетел — да даде показания във връзка с тази снимка. За какво по-точно става дума?

— Това е моя работа — лаконично отвърна Ендикът. — Снощи някой е застрелял Стийлгрейв. Може да е била жена. Дори самата Мейвис Уелд. Съжалявам, че го казвам, но фактите сочат натам.

Мейвис сведе очи. В ръцете си сучеше бяла ръкавица.

— Добре, нека направим така — продължи Фарел. — Да предположим, че фотографията е част от улика — ако успеете да го докажете. Но вие не успявате. И мис Уелд не може да ви помогне в това отношение. Тя знае за снимката само онова, което вижда на нея. Което всички ние виждаме. Първо трябва да имате свидетел, който да се закълне къде, кога и как е била направена. В противен случай, ако се намирах в съдебната зала, бих протестирал. Дори бих представил експерти, които да докажат, че снимката е фалшифицирана.

— Убеден съм в това — сухо изрече прокурорът.

— Единствено човекът, направил фотографията, е в състояние да даде такива показания — продължи Фарел, без да се горещи, без да бърза. — А доколкото разбрах, той е мъртъв. Подозирам, че именно затова е бил убит.

— Тази снимка доказва недвусмислено, че в определен момент Стийлгрейв не е бил в затвора и следователно не разполага с алиби за убийството на Стейн — заяви Ендикът.

— Тя ще се превърне в улика, когато докажете всичко това — заяви адвокатът. — За бога, Ендикът, трябва ли да ви цитирам законите? Достатъчно добре ги познавате. Забравете тази снимка. Не е улика. Вестниците няма да посмеят да я публикуват. Никой съдия няма да я признае, защото нямате свидетел, който да докаже обстоятелствата около нея. Ако това е уликата, укрита от Марлоу, тогава той не е извършил нищо престъпно.

— Нямах намерение да съдя Стийлгрейв за убийство — сухо поясни Ендикът. — Интересува ме по-скоро него кой е убил. Колкото и фантастично да звучи, полицейското управление също се интересува от този въпрос. Надявам се, че нашето отношение не ви оскърбява.

— Никак дори. Затуй съм това, което съм — рече Фарел. — А сигурен ли сте, че Стийлгрейв е убит?

Ендикът зяпна насреща му. Фарел продължи словоохотливо:

— Доколкото знам, намерени са два пистолета, и двата собственост на Стийлгрейв.

— Кой ви каза? — рязко попита прокурорът и се наклони напред, свъсил вежди.

Фарел пусна цигарата си във високия пепелник и сви рамене.

— Знаете как се разчуват тези неща. Куест и Стейн са убити с единия пистолет. Стийлгрейв е застрелян с втория. При това съвсем отблизо. Признавам, че хора като него обикновено не избират такъв край. Но не е изключено.

— Несъмнено. Благодаря за предположението. Само че е погрешно.

Фарел се усмихна и нищо не каза. Ендикът бавно се обърна към Мейвис Уелд:

— Мис Уелд, прокуратурата, или по-скоро изпълняващият длъжността прокурор, не търси популярност за сметка на хора, за които известността от определено естество може да се окаже пагубна. Мой дълг е да реша дали някой трябва да бъде съден за тези убийства и въз основа на предоставените доказателства да дам ход на обвинението. Но не желая да погубя кариерата ви — заради лошия късмет или несполучливия избор да бъдете приятелка на човек, който, макар и неосъждан, нито дори даван под съд, несъмнено е бил член на престъпна организация. Мисля, че не бяхте искрена с мен по отношение на тази снимка, но засега няма да настоявам. Излишно е да ви задавам въпроса дали вие сте застреляли Стийлгрейв. Ала все пак ще ви попитам дали знаете нещо за човека, който би могъл да извърши убийството или го е извършил.

Фарел побърза да се намеси:

— Дали знаете, мис Уелд… а не дали предполагате.

Тя погледна Ендикът право в очите:

— Не.

Той стана и се поклони.

— В такъв случай нямам други въпроси. Благодаря ви, че дойдохте.

Фарел и Мейвис Уелд станаха. Аз не помръднах. Адвокатът попита:

— Ще свикате ли пресконференция?

— Мисля да оставя това на вас, мистър Фарел. Вие така умело се оправяте с журналистите.

Фарел кимна и отвори вратата. Двамата излязоха. Тя сякаш не ме погледна, но нещо едва-едва докосна тила ми. Сигурно чиста случайност. Ръкавът й.

Ендикът изчака да затворят вратата, преди да ме погледне.

— Фарел и вас ли защищава? Забравих да го попитам.

— Не мога да си позволя неговите услуги. Така че съм уязвим.

Прокурорът се усмихна едва забележимо.

— Мислите, че ги оставих да използуват всички възможни номера, а сега ще спася достойнството си, като си го изкарам на вас, така ли?

— Не бих могъл да ви попреча.

— Нали не сте доволен от себе си в този случай, Марлоу?

— Не ми потръгна от самото начало, а после вече нямаше как да не понеса шамарите.

— А не смятате ли, че дължите нещо на правосъдието?

— Да — ако правосъдието беше като вас…

Той прекара дълги бледи пръсти през рошавата си черна коса.

— Много отговори бих дал на този въпрос, но в крайна сметка те се свеждат до едно и също. Законът, това е гражданинът. А в тази страна все още не сме проумели тази истина. Гледаме на правосъдието като на враг. Ние сме народ, който ненавижда полицията си.

— За да се промени това отношение, ще са необходими големи усилия — и от двете страни.

Той се наведе напред и натисна някакво копче.

— Да. Така е — каза тихо. — Но все някой трябва да започне. Благодаря ви, че дойдохте.

Докато излизах, през другата врата влезе секретарка с тлъста папка в ръце.